Dark Mode On / Off

 




 Отдавна ми се въртеше в главата идеята да обособя раздел само за дестилериите или уиски производителите, чиито уиски съм пробвал до момента. Нещо като „азбучник“ и указател. Реших да спра да си мисля и да го направя. В този раздел ще намерите информация за дестилериите до латинска буква „K“ /а в следващия раздел и следващите/, чиито уискита съм дегустирал до момента, като под кратките бележки за всяка ще помествам и линк към съответните мои статии. Списъкът подлежи на актуализация и ще бъде допълван всеки път, когато опитвам дестилат от нов производител. Попълването му отнема време, но методично отмятам задачките.
 
 
Надявам се да ви бъде полезен, приятели! 🙂
 
 
 
============================================
 
 
 
 
Aberfeldy distillery
 
 
 
 Дестилерията на Aberfeldy e собственост на Bacardi. Не винаги обаче е било така. Аберфелди е основана от компанията на фамилията Дюарс през 1896г. в шотландските Висини, като производството започва две години по-късно. Намира се до едноименното градче, а случайно или не – на около 3 км. от рожденното място на основоположника на бранда – Джон Дюар. Периодът от основаването на дестилерията до Първата Световна война е успешен за Dewar`s/ Aberfeldy. Военните години довеждат до преустановяване на дейността `и. Същото важи и за времето на Втората Световна война. През 1925г. Аберфелди била закупена от Distiller Company Limited /DCL/, които след години се влели в алкохолния гигант Диажио /Diageo/ – през 1998г. дестилерията била продадена на Бакарди. След Втората световна война смесеното уиски се налага в САЩ, заемайки челни пазарни позиции, което наложило и и разширяване на капацитета на Aberfeldy.


 От милионите литри произвеждан алкохол почти всичко се отделя за блендовете на Dewar`s и до пазара под формата на едномалцово уиски достига значително по-малко количество. Освен 12-годишния на пазара може да се намери и 21-годишно Аберфелди. В България официално се внася от Бакарди.

 По летищата може да се намери и Aberfeldy 18 y.o. single malt whisky, както и Aberfeldy 16 sherry finish. Предлагат се и вариации, част от гамата на независимите бутилировачи.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 Aberlour distillery
 
 
 Дестилерията е основана през 1826г. от Питър Уеър и Джеймс Гордън в района Спейсайд, в който са концентрирани повечето от шотландските дестилерии. Водоизточникът `и се спуска от върха Бен Ринес, на който шотландците казват планина, въпреки че е висок около 800 метра. Името `и идва от галски и означава „устата на бърборещия поток“. Всичко би било приказно, ако през 1879г. огън изпепелява оригиналната сграда на дестилерията. Този път с изграждането `и се заема новия собственик – аз! Не, разбира се! Иска ми се да съм собственик на дестилерия, но не съм /поне засега/. Възродена е от банкера Джеймс Флеминг, притежаващ и дестилерията на Dailuaine. Флеминг бил и социално отговорен човек, дарявайки средства за построяването на болница в едноименното градче Aberlour, което привлича уиски туристи от целогодишно и за мост над река Спей. Фамилното му мото било „Нека делата говорят“, възприето впоследствие и от новите собственици на марката. През 1898г. дестилерията отново е засегната от пожар. Този път не фатално и впоследствие капацитетът `и е разширен. По-късно дестилерията е закупена от Chivas Brothers, част от „семейството“ на компанията Перно Рикар, която я управлява и до сега.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 







 Ailsa Bay single malt whisky/ Girvan grain

 

 Ейлса Бей е разположена в рамките на зърнения комплекс Гърван /Girvan/, намиращ се в Южен Ейршайър от шотландските Низини, където през 2007г. са били поставени медни казани, които с прилежащите им технологични елементи, необходими за производството на малцово уиски, се обозначават като Ailsa Bay distillery, а от там с Ailsa Bay се назовава и читото малцово уиски, което първо дебютира през 2016г., а малко по-късно бе заместено с версията „1.2 Sweet Smoke“. Произвежданото едномалцово уиски е опушено.


 Гърван, както и Ailsa Bay са собственост на „Уилям Грант и Синове“. Girvan е основана през 1963г. от Чарлз Гордън, наследник на Уилям Грант – основател на Гленфидик и Балвени.


 Моите бележки за: 


Ailsa Bay Release 1.2 Sweet Smoke single malt whisky








 
Amrut Indian single malt whisky
 
 
 
 Уискито се дестилира в Бангалор, Карнатака, като предприятието е основано още през 1947г. от /време е за сложни имена/ Радхакришна Рао Джагдейл, положил началото на компанията „Amrut Laboratories“. Амрут в превод от санскрит означава „амброзия“, „нектар на боговете“ и до колкото съм запознат, името е избрано именно с цел да се свърже със съществуващи тамошни митове /мда, явен маркетинг, познат навсякъде по света/. Компанията-собственик освен уиски произвежда и други видове алкохол /джин, водка, бренди/ и с времето натрупала опит в тази сфера. Историята на производството на малцово уиски обаче е сравнително кратка – за първи път такова е дестилирано в началото на 80-те години, но тъй като в Индия употребата му в този вид не била достатъчно разпространена, а и може би заради по-високата му цена, същото било смесвано със зърнено уиски и меласа, като напитките били дистрибутирани на местния пазар. През 1987г. била изградена и дестилерията, където се добива Амрут. Едва в началото на 20-ти век, с помощта на шотландски консултанти се произвело и предложило на вниманието на потребителите във Великобритания малцово уиски Амрут, което се харесало толкова, че компанията решила да насочи усилия към тази ниша. И след като вече няколко години уискито се подвизавало в Европа и получавало награди и признание, през 2013г. било представено и в други части от Индия, различни от Карнатака.
 
 За уискито се ползват предимно нови дъбови бъчви и такива от бърбън, като Амрут предлага някои по-специални вариации с финиши в бъчви от ром /който те произвеждат/, шери и порто. Малцът идва основно от Индия, но от Шотландия се внася и опушен с торф. Възрастта на уискито е другият въпрос, на който искам да се спра – поради климатичните особености и по-високият процент на фири /“ангелски дял“/, уискито старее кратко време, може би 3-4 години. По-особеното с т.нар. „ангелски дял“ е това, че заради високата влажност и топлина се губи повече вода от дестилата, вместо алкохол, което обяснява и високият градус на бутилиране /явно хората в Амрут не желаят да разреждат уискито преди бутилиране/.
 
 Моите бележки за:
 
 
 
 



Angel’s Envy distillery /Kentucky straight bourbon*rye

 Началото на марката е свързано с Линкълн Хендерсън и с неговата мечта да има собствен бранд. Линкълн дълги години работил за компанията „Браун-Форман“, притежаваща американските марки „Уудфорд ризърв“ и „Джак Даниелс“, но след приблизително 40 години решил да подхване личното си начинание. Към него се присъединил синът му, Уес Хендерсън, и двамата започнали да купуват бъчви с уиски от намиращите се в Кентъки дестилерии. Поне така е било в началото, тъй като марката „Ейнджълс Енви“ тогава не е разполагала със собствена дестилерия.

По-късно Линкълн починал. През 2016г. обаче делото му довело до основаването на собствена дестилерия, носеща името „Angel’s Envy“, в Луивил, Кентъки, струваща приблизително 30 милиона долара. Хендерсън вече били продали марката си на алкохолния гигант „Бакарди“, който обаче оставил контрола на младия производител в техни ръце.

Моите бележки за:

Angel’s Envy Kentucky straight bourbon port cask finish

 
 
 Angus Dundee blended whisky
 
 
 
 Кой или по-скоро какво представлява Ангъс Дънди? Ангъс Дънди е шотландска компания, част от уиски бранша, която от около 60 години се занимава със смесването и търговията с уиски. Освен че блендира закупено от друг производител уиски, Дънди произвежда и свое малцово: дестилериите Glencadam /може да я откриете в източните Висини, до дестилерия на Fettercairn/ и Tomintoul, намираща се в района Спейсайд в Шотландия, са нейна собственост. Освен тях, съотв. едномалцово уиски с тяхното име, хората от компанията произвеждат и следните марки, част от които са налични и в България: Parkers blended whisky, Glen Parker single malt whisky, Glen Kirk single malt whisky, Strathcolm grain whisky, Hamiltons single malt whisky, Smokey Joe single malt whisky, Old Ballantruan single malt whisky и смесеното уиски The Dundee, включващо и 30-годишен дестилат.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
 Ardbeg distillery
 
 
 
 Легалното производство на уиски под името „Ардбег“ започва през 1815г., когато е основана официално дестилерията на Ardbeg от Джон Макдугал. Говори се, че в района уиски се произвеждало още от края на 18-ти век, но едва с идването на новия, 19-ти век, Ардбег придобил законен лиценз. Стартирала като фамилно начинание, дестилерията ангажирала повечето местни, живеещи около нея и в края на века близо 60 човека се препитавали от сътворяването на уиски.
 
 В следващите бурни години от началото и средата на 20-ти век малцовото уиски се ползвало за смесените, бленд уискита, като голяма част от продукцията се продавала на независими бутилировачи.
 
 През 1977г. била закупена от канадския производител Hiram Walker, който към този момент притежавал и Ballantine`s. В следващите 20 години Уокър /kомпанията била придобита от Diageo и Allied Distillers, които към онези години били собственици и на Laphroaig/ бил заменен от Allied Distillers, които затворили дестилерията през 1981г. И така до 1989г.
 
 Този период не бил особено благоприятен за островните уискита, тъй като вниманието на пазара било насочено към смесените дестилати, а през 80-те години Великобритания била засегната и от икономическа криза, довела до затварянето на редица дестилерии, сред които и знаменитата Port Ellen. Последвал кратък времеви отрязък, в който медните казани пеели отново радостно под напора на топлината и ароматен малц се пълнел в дъбовите бъчви. Но и това не траяло дълго.
 
 През 1996г. отново замлъкнала. Но пък през 1997г. била закупена от собствениците на Glenmorangie, които решили да я вдигнат на крака. И така, към днешна дата Glenmorangie и Ardbeg са притежание на „Луи-Вютон-Мое-Хенеси“, в чието обединение лъвски пай има и Diageo – може би най-силният алкохолен играч в света. Сложни връзки. Факт е обаче, че покрай събитията от 90-те години Ардбег излиза на световната сцена с нови сили, предлагайки някои интересни за ценителите и колекционерите дестилати.
 
 Заради дългите периоди на затишие през годините напитките с означение на възраст с рядкост, а където ги има са доста скъпи. Това може би не се отнася за вариациите, предлагани от независимите бутилировачи, които някога са закупили бъчви от Ардбег и го предлагат на по-поносими цени.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 Ardmore distillery

 
 
 Ардмор се намира в селцето Кенетмонт в Абърдийншър /Абърдийншайър/ – това е просторната територия западно от град Абърдийн, на която са разположени предимно обработваеми ечемични полета. Името е вдъхновено от форма на географски терен. Дестилерията възниква през 1898г. и е основана от Адам Тийчър – син на търговеца Уилям Тийчър, чието име е отразено върху бленда Teacher`s. Адам продължил делото на баща си и в опит да си осигури достатъчно малцов дестилат, решил да положи началото на Ардмор.
 Следващите години преминават през присъщите на почти всички други конкуренти трудности около войните и последващия период на реновация и увеличение на производствените мощности. През 60-ти и 70-те години дестилерията бива обновена, а броят на казаните ѝ нараства на 8. Също в края на 70-те родът Тийчър се разделя с Ардмор, продавайки я на компанията „Алайд Домек“ /Allied Domecq/ – по-скоро на неин предшественик. Вече през новия 21-ви век „Jim Beam Global“ придобил голяма част от алкохолния бизнес на „Домек“, а с това и собствеността върху производителя /контролът върху другите марки на „Алайд Домек“ бил установен от „Перно Рикар“/. „Бийм“, впоследствие закупени от японците от „Сънтори“, пуснали на пазара и първото малцово уиски с името „Ardmore“.
 Портфолиото вече е по-богато и освен 12-годишната версия, финиширала съзряването си в бурета от порто, бял свят видяха 20- и дори 30-годишно уиски. Изборът е по-могат сред независимите бутилировачи.
 Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 Arran distillery
 
 
 
 
 Аран, освен едноименен остров на запад от полуостров Кембълтаун в Шотландия е и родното място на една млада дестилерия, основана през 1993г. от Харолд Къри, преди това заемащ отговорен пост в компанията Chivas, която се досещате какво произвежда – точно така, бленд уискито на Chivas Brothers. Дестилерията Arran е единствената функционираща на острова и е разположена до градчето Лохранза.
 
 Това я прави първата законно функционираща дестилерия, за последните близо 200 години, след като предшественика `и /Lagg/ е затворил през далечната 1837г. Отново нещичко за датата на основаването на Аран. На бутилките от бранда има изгравирани две птици, които се оказаха от вида „златен орел“. Именно такава двойка е гнездила в близост до строящата се сграда на Аран и тъй като видът е застрашен строежът е бил временно преустановен, докато орнитолозите не са се погрижили за величествените птици. Гнезденето е забавило строежа, но пък е вдъхновило хората зад марката да обвържат историята `и с тази на красивите животинки. Както виждате, уиски под името „Arran“ се произвежда от сравнително скоро – от около 20 години, но за сметка на това екипът от дестилерията се старае да презентира интересни и нови видове годишно, като тези дестилати, финиширали матурацията си във винени бъчви или в бъчви калвадос. Освен тях на пазара са достъпни /силно казано с оглед малкия производствен обем – реално около 130 хил. литра годишно/ и Arran 10 y.o. single malt whisky, Arran 14 y.o. single malt и лимитираният Arran 18 y.o. single malt whisky, който може би е и най-старият достъпен дестилат на дестилерията. Налични са и ограничени по обем количества от бутилки, пълнени само от една бъчва /single cask/ или такива с алкохолния `и градус /cask strength/. Освен тях можем да срещнем и редица разновидности, предлагани от независими бутилировачи, както и тези, носещи името на шотландския поет Робърт Бърнс, който освен символ на шотландската поезия, е и пример как един данъчен чиновник, натоварен със събирането на акциза от дестилериите, каквато длъжност е заемал той, може да е и влюбен в малцовата напитка. Интересен факт е, че единствено дестилерията на Arran има правото да ползва негова снимка и подпис на етикетите си, тъй като организира и финансира събития в негова чест. Истинската красота и сила на уискито на Аран за мен обаче е фактът, че течността не е студено филтрирана и цветът `и не е подсилван с карамел /поне сред бутилките, които аз съм срещал/.
 
П.С. Редакция от март 2016г.: очаква се изграждане на втора дестилерия на острова с името „Lagg“.
 
Бележките ми за:
 
Arran 10 y.o. single malt whisky /стара визия/
 
 
 
Arran 10 y.o. single malt whisky /актуалната визия към 2016г./
 

Arran Sauternes cask finish single malt whisky /2017 re-review/

Arran Amarone cask finish single malt whisky

Arran Amarone Cask Finish single malt whisky /2018 re-review/

Arran 9 y.o., vintage 2008, Fino sherry cask single malt whisky   /Swedish exclusive/

 

Arran Sherry cask single malt whisky 

 

Arran 21 y.o. single malt whisky /bottled on 02.10.2019/

 

Arran 10 y.o. Private cask, single oloroso sherry cask# 854 single malt whisky /Bulgarian exclusive/

Arran 21 y.o. single malt whisky, Kildonan & Pladda Island, The Explorers Series Volume 3

 

Arran Small Batch 11 y.o. The Tightrope Bulgaria Exclusive single malt whisky

 

Arran 12 y.o., The Man with the Golden Glass, single malt whisky

 
 
 
 
 
 
 
 Auchentoshan distillery
 
 
 Основана е през 1823г. Някои източници сочат, че тогава е получен законен лиценз за производството на уиски – в годината на Акцизния акт, а самата дестилерия е основана през 1825г. Другаде сочеха, че е основана през 1800г. Конкретната година за мен не е от такова значение, защото както казваше агент Мълдър, „Истината е някъде там“. Срещнах версия, че в началото на съществуването си е носела друго име /незаконна дестилерия/ и едва в първите години на третото десетилетие на 19-ти век е приела настоящото, превеждано като „Ъгълът на полето“. Друга история сочеше, че дестилерията е основана от ирландски мигранти, бягащи от родния глад. По тази причина и някои обясняват факта, че уискито на Охинтошън се дестилира три пъти, досущ като ирландското малцово или single pot still уиски. Едно е сигурно – намира се в близост до Глазгоу и заради бомбардировките от Втората световна война се е наложило да бъде ремонтирана. Еди Кейрнс я зякупил в края на 60-те години на 20-ти век и я поразширил. По-късно била продадена на компанията „Морисън-Боумор“, придобита впоследствие от японския гигант „Сънтори“. И така до днес.
 
П.С. През етикета „distillery tour“ може да прочетете бележките ми от посещението на дестилерията.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 Auchroisk distillery
 
 
 
 Дестилерията Отръск /Ортръск/ е основана през 70-те години на 20-ти век в шотландския уиски район, наричан Спейсайд. Първоначалните собственици били хората от компанията „Justerini & Brooks“, които разпознаваме от етикета на смесеното уиски J&B. Идеята им била простичка – да си осигурят приток от малцов компонент за смесената благинка. Тази `и функция определила и липсата на едномалцови официални ботлинги от уискито, който пропуск бил отстранен едва през 1986г., когато на пазара се появило уиски от дестилерията, замаскирано под означението „Singleton“. През идните години съдбата на компанията била все същата, като едва през 2001г., вече новите собственици от „Diageo“ /Диажио/ пуснали 10-годишен Отръск като част от серията с не до там популярни дестилерии „Flora & Fauna“.
 
Отношението на собствениците към дестилерията се проявава и с това, че тя не е отворена за посещения и наподобява индустриален комплекс, произвеждащ около 3,5 млн. алкохол годишно. Дестилерията никога не е малцирала сама ечемика си /не разполага с т.нар. „malting floor“/ и по правило той не е опушен, т.е. не е сушен с огън, подхранван от торфени буци.
 
За отлежаване на уискито се ползват предимно бъчви от бърбън, като складовете на дестилерията могат да поберат около 260 хиляди и в тях се пазят такива на други дестилерии, навярно също част от семейството на Диажио.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Aultmore distillery
 
 
 
 
 Дестилерията, чието име се превежда като „Големия пожар/ пламък“ е основана в края на 19-ти век в шотландския район Спейсайд, лоно на повечето дестилерии на острова. Годината е 1896г. – времената на засиленото търсене и предлагане на уиски, известни като „уиски бум“, завършили трагично с „Кризата Патисън“. За основоположник на дестилерията се приема Александър Едуард, който я изградил с доста труд през 1895/1896г., като година по-късно потича и първият дестилиран алкохол. Едуард притежавал и дестилериите на Oban /по-коректно е да се каже, че я е управлявал/ и Benrinnes, а участвал и в изграждането на Craigellachie /Крагелъхи/, Benromach /Бенромах/ и Dallas Dhu /Далъс Ду/, но последващите проблеми около фалита на братята Патисън и трудните пред- и следвоенни събития, довели до спад в производството и накрая – до преустановяване на производството през новия 20-ти век. През 20-те години на 20-ти век била закупена от „John Dewar“ за около 20 000 паунда и попълнила семейството на „DCL“ /по-късно станали част от „Diageo“/. През 50-те и 70-те години дестилерията била доразвита с цел задоволяване засилваща се нужда от уиски, а през 1968г. била преустановена практиката ечемикът да се малцира на место, в т.нар. „malting floor“ и тази дейност вече била осъществявана в големите индустриални комплекси. Предшественикът на „Diageo“ /алкохолният гигант, притежаващ сега марката Johnnie Walker е плод на обединение на няколко големи компании/ представили на пазара и 12-годишен дестилат, част от серията „Flora & Fauna“, а в средата на 90-те години и 21-годишно уиски, част от серията „Rare malts“. Заради голямата концентрация на дестилерии в ръцете на Диажио компанията се видяла принудена да се раздели с част от тях, в това число с марката „Dewar`s“ и компанията John Dewar & Sons, която преминала в края на 90-те години под контрола на „Bacardi“. През 1998г. John Dewar & Sons закупили /повторно/ Aultmore. Задавали се нови времена. Новите собственици насочили огромната част от произвеждания алкохол към смесеното уиски Dewar`s и само малка част от близо 3-те милиона литра спирт, които могат да се произвеждат в Олтмор се предлагат под формата на едномалцово уиски. Официалните ботлинги на компанията включват Aultmore 12, Aultmore 18, Aultmore 21 /намира се в магазините по някои от летищата – видях го в Глазгоу/ и Aultmore 25, който е и доста скъп. Трите дестилата, заедно с тези на Craigellachie, Deveron, Aberfeldy и Royal Brackla формират серията „Последните велики малцове на Шотландия“ /The Last Great Malts of Scotland/ , чрез която Бакарди се опитват да се наложат и на този фронт.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 Balblair distillery
 
 
 
 
 Дестилерията Balblair /на български Балблеър/ е една от най-старите в Шотландия, като е основана през 1790г. от Джон Рос, а се смята, че уиски е дестилирано и преди тази година. Всъщност, сградата на дестилерията в актуалния `и вид е построена в края на 19ти век, за да бъде свързана с железопътната линия в градчето Едертън в Хайленд. Именно в края на 19-ти век управлението върху дестилерията преминало в Александър Коуен, който бил инициаторът за изграждането. В началото на 20ти век затваря врати за периода от началото на Първата световна война до 1947г. През 1949г. била закупена от „Robert James Cumming & Sons“, които увеличили броя на дестилаторите. Робърт Къминг по-късно придобил и дестилерията на Old Pulteney /Олд Пълтни/. През 70-те години собственици на Балблеър станали хората от канадската компания „Hiram Walker“, преобразувана по-късно в „Allied Distillers“ /предшественик на Перно Рикар/. Малцовото уиски било насочено към бленда Ballantine`s. През 1996г. дестилерията била закупена от компанията „Inver House“, която от своя страна е собственост на тайландски бизнесмен. Към днешна дата Inver House притежава още дестилериите на Old Pulteney, Knockdhu /не Knockando/, Speyburn и тази на Balmenach. Отличителна черта при етикетирането на уискито е, че не се посочва възрастта на дестилата. Вместо това се изписват годините на дестилирането на течността и годината на бутилирането `и.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
Balblair 1996, 21 y.o. single malt whisky, refill bourbon barrel #407 /Gordon & MacPhail, Whisky Shop Dufftown exclusive/
 
 
 
 
 
 
 
 Balcones distillery
 
 
 Едноименната дестилерия възниква през 2009г. в Уако, Тексас. Група ентусиасти, предвождани от Чийп Тейт, който вече не е част от екипа, решават да преустроят магазина за железария в малък производствен център. Отнема им година да покрият необходимите изисквания и след като инсталират медни казани, които са закупили от Португалия, през 2009г. започват първите тестове и добив на спирт. Балконес вече разполага с медни казани, дело на рода Форсайт от Шотландия, който снабдява и огромния процент производители в родината с необходимото им за дестилиране на скоч.


 През 2011г. основателите закупуват сградата на „Texas Fireproof Storage“, която през 2014г. се превръща в новата и осъвременена дестилерия Балконес. Сайтът на марката сочи, че от 2016г. тя е отворена и за посетители. 


 Освен царевични дестилати, Балконес произвежда и едномалцово уиски, което е отглеждано в Тексас. Тамошният климат пък способства за по-бързото му съзряване.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
 Ballantine`s whisky
 
 
 
 Балънтайнс не е дестилерия, а е марка на редица бленд /смес между зърнено и малцово уиски или само между малцови уискита/. През 1827г. Джордж Балънтайн открил бакалия в Единбург, в която започнал да предлага уиски. Явно търговията потръгнала добре, тъй като по-късно – през 1865г. открил друго магазинче в Глазгоу. Синът му Арчибалд се заел с търговията, а Джордж отдал енергията си на производството на блендирано уиски. В бизнеса се включил и другият син – Джордж Младши. Била основана компанията Джордж Балънтайн и Синове. Търговията била успешно начинание. Произвежданото уиски започнало да се разпространява с пои-голям успех. През 1919г. бизнесът бил закупен от Баркли и Макинли, които продължили тенденцията към популяризирането на марката. Освен това компанията била една от малкото, които в края на 20-те години на 20-ти век предлагали 17 и 30-годишни дестилати. През 1937г. канадската компания Хирам Уокър & Уортс закупила мажоритарния дял от акциите. За да развият блендираното уиски закупили дестилериите Glenburgie и Miltonduff. Изградили и дестилерия за зърнено уиски в Дъмбъртън. Бизнесът вървял добре и през 80-те години Балънтайнс станал най-популярният бранд за блендирано уиски в Европа. През 1988г. компанията станала част от алкохолния конгломерат Allied Domecq. През 2002г. дестилерията в Дъмбъртън преустановила дейността си и производството на зърнен дестилат било насочено към дестилерията Strathclyde. През 2005г. Балънтайнс била придобита от френския алкохолен гигант Перно Рикар.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 

 

  Balmenach distillery

 

 

 Твърди се, че Джеймс Макгрегор я е основал/ лицензирал през 1824г. в близост до Томинтауъл, Спейсайд. На мястото и преди тази година се добивало уиски, но едва след Акцизния акт от 1823г. дестилерията получила законен статут /освен като Балменах, тя е известна и като Cromdale/. Под управлението на представители на фамилията Макгрегор останала в близките 100 години, след което била продадена на хора от уиски бранша, нуждаещи се от малцово уиски за своите блендове.

Начело на Балменах застанал предшественика на настоящия алкохолен лидер, Диажио /Diageo/, по време на който дестилерията била снабдена с допълнителен брой медни казани и съоръжение за малциране на ечемика /Saladin box/, а огромният процент от произвежданото уиски било ползвано в смесените уискита. Едва през 1991г. на пазара бил пуснат първия официален ботлинг на Балменах, но две години по-късно дестилерията преустановила дестилирането на алкохол.

През 1997г. „Inver House“ отправили своето неустоимо предложение към тогавашните господари от „United Dsitillers“ /предшественик на Диажио/, които решили да се разделят с дестилерията, но запазили вече полученото уиски, стареещо в складовете `и.

През 1998г. вече новите собственици дали нов тласък в добива на ценната течност, но към днешна дата все още не са бутилирали свое уиски. Вместо това, през 2009г. в рамките на Балменах започнало дестилирането на джин /Caorunn/, върху популяризирането на който хората от „Инвърхаус“ отделят повече усилия.


Моите бележки за:

Balmenach 28 y.o. cask strength single malt whisky, vintage 1988 /Signatory, Cask strength collection/

 

 
 

 The Balvenie distillery

 
 
 
 Дестилерията на Balvenie е построена през 1892г. от Уилям Грант /онзи господин, положил началото и на Grant`s/ в Дъфтаун, в непосредствена близост до сградата на Glenfiddich /също собственост на Grant`s/ и делейки с нея водата на извора Роби Дю. Идеята на Грант е била с построяването на Balvenie /Балвени/ да подпомогне дейността на Гленфидик, основана 6 години по-рано. Част от малца бил насочен за допълването на блендираното уиски Grant`s. През 70-те години търсенето на малцови напитки се увеличило. Това принудило Grant`s да построят нова дестилерия – Kininvie / Кининви/, чиято продукция заменила малца на Балвени в уискито Grant`s. Към настоящия момент Балвени и Гленфидик се стремят да удовлетворят глобалните нужди от едномалцови напитки, като малка част от продукцията им се ползва в блендираното уиски Monkey Shoulder. Годишното производство възлиза на 5,5 млн. литра, а тенденцията е то дори да се увеличи, тъй като търсенето на продукти на дестилерията се покачва. Освен с качество марката е добила популярност и с факта, че разполага със собствено поле за ечемик, както и че има собствен цех за производство на бъчви.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 Bell`s blended whisky
 
 Историята на марката Bell`s може да проследим до 50-те години на 19-ти век, когато Артър Бел /господинът от етикета на стандартния Белс/ започвал да смесва, блендира закупувани от него уискита и да ги предлага от свое име. Към него се присъединили и синовете му – Артър и Робърт, като била основана компанията Arthur Bell & Sons. В края на века славата на уискито се носела из цяла Шотландия, а постепенно се пренесла и към САЩ, където отмяната на Сухия режим довела до изключителен „глад“ за алкохол. Родът Бел вече се позамогнал и през 30-те години на 20-ти век закупили дестилериите на Blair Athol, Dufftown и Inchgower, с идеята да бъдат ползвани за производството на малцовия компонент на уискито Белс. В края на 50-те години Белс вече била наложена марка и се изнасяла за над 130 страни. През 70-те години станала най-продаваното уиски в Шотландия, като тенденцията на засилено търсене продължила и през 80-те години. През 1985г. компанията била придобита от Guinness за около 520 млн. долара, което само по себе си показва колко солидна е била. По-късно Guinness се слял с няколко други компании, за да се стигне до актуалния му правоприемник Diageo. И за финал, пиейки Bell`s ние несъзнателно консумираме и млади малцови уискита на Blair Athol, Dufftown, Inchgower, Glenkinchie и Caol Ila /поне така твърди Уикипедия и надписът на декантера/. С други думи, пием малцово уиски от Спейсайд, Лоуленд и о-в Айла.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 Ben Bracken single malt whisky
 
 
 
 Под името „Бен Бракен“ може да срещнете едномалцово уиски, произвеждано на запад за магазините на Лидъл, при което не е посочена дестилерията производител, а дестилатът е обозначен единствено с търговското си наименование.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
Ben Nevis distillery
 
 

 Бен Невис е шотландска дестилерия, разположена до градчето Форт Уилям и се намира в западните Висини /Highlands/, в съседство с дестилерията на Oban /Оубан/. Основана е през 1825 г. от Джон МакДоналд /носи името на най-високия връх във Великобритания – над 1300 м./.  Семейна собственост останала до 1950 г., когато била закупена от канадеца Джон Хобс. Хобс бил инетересен типаж, който натрупал средства в САЩ благодарение на контрабанда на алкохол, които загубил и се преместил в Шотландия, където закупил още няколко дестилерии, включ. и тази на Bruichladdich /Брухлади/. Към медните казани в Бен Невис добавил и т.нар. „Кофи стил“ – колонен дестилатор, изобретен от ирландеца Ейнъс Кофи, предназначен за производство на зърнено уиски – Бен Невис предлагала и собствено смесено уиски. Към онези години наличието и на двата вида дестилатора на едно място била непозната практика, като по-късно по подобен начин била оборудвана и дестилерията на Loch Lomond /Лох Ломонд/. 

 През 70-те и 80-те години дестилерията била трайно затворена, за да бъде закупена през 1989г. от японската компания Nikka, произвеждаща смесеното уиски Ника и едномалцовите Yoichi /Юиши/ и Miyagikyo /Миягикьо/. Новите собственици пуснали на пазара през 1996г. 10-годишен едномалцов дестилат, който формира почти на 100% гамата на Невис, която е достъпна като официална версия /може да срещнете Бен Невис сред независимите бутилировачи/ – спорадично се пускат и по-стари дестилати, които никак не са евтини.

 
Моите бележки за:
 
 
 
 



 
 BenRiach distillery
 
 
 
 Дестилерията на Бенриак /аз я наричам и Бенриах/ е основана през 1898г. от Джон Дъф в Спейсайд, който преди това е положил началото на процеса в дестилерията на Longmorn. Финансови затруднения обаче го принудили да продаде и двете скоро след това. Новите собственици от „Longmorn Distillery Co Ltd.“ я затворили през 1900г. / в исторически план краят на 19ти век бележи бум за уиски производителите, който обаче приключва с разигралите се събития около братята Патисън, чиято компания банкрутирала и довела до рецесия и до затваряне на редица дестилерии/. Дестилерията останала нефункционираща за около половин век /независимо, че през този период съоръженията за малциране на ечемика функционирали и снабдявали други с малц/, като през 1965 г. била закупена от „Glenlivet Distilleries Ltd.“, които я обновили и пуснали в действие. През 1977г. била породадена на канадците „Seagram“, които я поддържали в действие, без обаче да пуснат на пазара дестилат, бутилиран от тях. През 1994г. на пазара се появила единственият такъв, BenRiach 10 y.o. pure malt – бележките ми за него се намират в архива на блога. През 2001г. Chivas я закупили, като същото преди това сторили и с Longmorn, но през 2002г. отново я затворили. През 2004г. собствеността се сменила и новите шефове – Били Уокър, Дж. Бел и У. Кийсуетър положили доста труд, за да я превърнат в нещо повече от „донор“ на малц за другите. Така на пазара се появили 12, 16 и 20-год. дестилати, а по-късно и уиски с винени финиши, както и такива с „торфен“ характер.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 



 
 
 Benrinnes distillery
 
 
 
 Намира се в шотландския район Спейсайд, в близост до дестилериите на Glenfarclas /Гленфарклас/ и Aberlour /Аберлауър/, но за разлика от тях не е отворена за посетители /поне по спомен/. Различните източници сочат различни години на основаването `и. През 1826г. Питър Маккензи основал предшественика на това, което днес светът познава като Бенринес, но дестилерията му била наводнена само три години по-късно и преустановила функционирането си. През 1835г. Джон Инс построил нова дестилерия в близост до стария Бен Ринес, която носела друго име – „Lyne of Ruthrie“.
 
 Инс фалирал и се наложило да я продаде на Уилям Смит, който променил името `и на Бенринес. В края на века дестилерията отново пострадала значимо, но този път стихията, в жертва на коята паднала, бил огънят, който често засягал производителите от това време. Отново била изградена, като била и електрифицирана, за да посрещне началото на 20-ти век с нови собственици – хората от компанията John Dewar & Sons, които я закупили в началото на 20-те години. Самите те по-късно станали част от Distiller Company Ltd, преобразували се години по-късно в алкохолния гигант Diageo /Диажио/.
 
 Новите собственици я пригодили за изискванията на новия век, изграждайки т.нар. „Saladin box“ /по името на изобретателя си/, което представлява система за автоматично обръщане на ечемика в процеса на малцирането му, която система била изоставена през 1984г. и от тогава дестилерията си набавя нужния малц от външни източници. Били добавени още медни казани, а дестилерията започнала практиката на тройната дестилация, която продължила до началото на 21-ви век, след което уискито вече се дестилира два пъти.
 
 Огромният процент от производството на дестилерията се насочва към смесените уискита на Диажио /Johnnie Walker и J & B/, като едва през 1991г. на пазара биват пуснат първия официален ботлинг на Бенринес. За сметка на това, в гамата на независимите бутилировачи Бенринес е по-добре представена, а към днешна дата може да откриете и едномалцовото уиски Stronachie /Стронаки/, което се произвежда от независимия бутилировач „A. D. Rattray“ и се дестилира именно в Бенринес.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 Benromach distillery
 
 
 
 Бенромах /Benromach/ е дестилерия, намираща в шотландския район Спейсайд /Speyside/, в градчето Форес и е основана през 1898г. – период, известен със завишено търсене на уиски, описван и като „уиски бум“. За основатели се сочат Дънкан Маккелъм и Ф. Брикман. Няколко години след основаването си дестилерията преустановила дейност. Това се случило в първите години на 20-ти век.
 
 През 1911г. властта поела компанията Харви Макнеър и Ко, която произвеждала уиски до началото на Първата световна война. Следващите години не донесли кой знае каква слава за дестилерията, собствеността върху която често се сменяла.
 
 През 60-те години на 20-ти век била модернизирана, но в началото на 80-те затворила, тъй като по това врем Великобритания навлязла в сериозна икономическа криза, засегнала и много ог уиски производителите.
 
 През 1993г. дестилерията била закупена от компанията Гордън и Макфейл /Gordon & MacPhail/, която в идните години успяла да я вдигне на крака и дестилирането на уиски стартирало през 1997г. Едва обаче през 2004г. дестилерията пуснала своя първи малц под новото управление. Към момента максималният производствен обем е около 500 хиляди литра алкохол годишно, отговорни за които са двата медни казана.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 


Bimber distillery
 
 Дестилерията Бимбър възниква през август 2015г., когато в Лондон Дариуш Плазевски /дано не бъркам с изписването на името му/ полага основите на производител с подчертано занятчийски мироглед. Името Bimber от своя страна е избрано никак неслучайно и в превод от полски се разбира като „млад алкохол“. С дестилация Дариуш и неговите предци са се занимавали и преди уиски производството и наименованието подчертава тази връзка.
 Занаятчийският подход най-явно се изразява в подбора на зърно от определени ферми, като ечемикът се подготвя да се превърне в необходимия малц в т.нар. „malting floor“ – практика, която почти всички шотландци в настоящето са заменили с индустриалната подготовка на ечемика /ползват услугите на компанията Warminster, трупащи опит в бранша от 19-ти век, като в тяхното помещение ечемикът престоява пет дни и се обръща на ръка/. Към това можем да добавим и поръчковите мелница и казани с директно подгряване /в Шотландия такова се практикува от Спрингбанк, Гленфарклас, Гленфидих и може би още само няколко производителя/, и дългата ферментация, предхождаща самата дестилация, която пък води до по-силно изявен плодов характер на бъдещето уиски. Отделно от това, според предпочитанията на производителя са били изградени и дървените ферментационни съдове /washbacks/ – в уиски средите се спори дали те или металните им аналози са по-удачния избор. Първите бъчви с уиски Бимбър полага през 2016г. и вече бял свят видяха не малко нейни уискита, които достигат почти чутовни цени на вторичия пазар.
 Моите бележки за:
 
 
 
 







Bladnoch distillery

 

 Дестилерията Бладнъх /в превод – „мястото на цветята“/ възниква през 1817г., когато Томас и Джон Макклеланд положили основите `и в границите на семейната им ферма. Фамилията Макклеланд я управлявала близо сто години, в това число и по времето на кризисните години около фалита на уиски търговците Патисън от края на 19-ти век.


Между 1911г. и 1937г. била притежание на ирландската компания „Wm Dunville & Co Ltd., ситуирана в Северна Ирландия /Белфаст/. През следващите години се сменили още няколко собственика. Стигнало се до там, че в периода след затварянето `и в края на 40-те години на 20-ти век двата медни казана били продадени на друга компания.

В края на 50-те години обаче собствеността отново се сменила, а с нея се променила и съдбата на Бладнъх, която било оборудвана повторно с необходимите съоръжения за производство на алкохол.

В последващ момент била управлявана от „Inver House“, които я продали на „Artur Bell & Sons“ в началото на 80-те години на века. През 1987г. „Артър Бел и Синове“ били закупени от „United Distillers“, които увеличили капацитета `и, но моментът на слава скоро приключил. През 1993г. дестилерията била затворена за пореден път.

През 1994г. отново попаднала в ръцете на ирландци. Била закупена от Реймънд Армстронг /от неговата компания „Co-ordinated Development Services“/. Производството стартирало през 2000г., а Армстронг пуснал първият ботлинг от свое име през 2003г., който обаче бил произведен в по-ранен момент. Причината за забавянето при дестилирането на алкохол била договорка с предишния собственик /Diageo, наследил United Distillers/, които въпреки даденото позволение за добиването му, въвели ограничение в максималното количество. През 2008г. Армстронг успял да пусне три ботлинга от дестилирано след 2000г. уиски.

През 2014г. Армстронг и неговата компания били изправени пред финансови затруднения, което наложило продажбата на дестилерията. Начело застанал австралийският милионер Дейвид Прайър /David Prior/, който натрупал състоянието си в сферата на производството на кисело мляко. Тъй като му липсвал опит в тази насока, той ангажирал екип от хора от бранша – Гавин Хюит /Gavin Hewitt/, който преди това заемал пост в Шотландската уиски асоциация /SWA/, Илана Еделщайн /Ilana Edelstein/, занимавала с текила „Патрон“ /Patron/, Майкъл Бренан /Michael Brennan/ – финансист от Бакарди /Bacardi/ и Джонатан Драйвър /Jonathan Driver/ от алкохолния гигант Диажио /Diageo/.

Дестилерията била обновена откъм съоръжения и по план би трябвало вече да произвежда уиски. Благодарение на натрупаните в предходните години запаси, Бладнъх пусна на пазара три нови ботлинга: Samsara, Adela 15 y.o. single malt и Talia 25 y.o. single malt whisky, като всеки един от тях е пълнен в натурален цвят и в отсъствие на студено филтриране.

Моите бележки за:

 

Bladnoch 2006-2023 Single oloroso sherry butt #439 single malt whisky

Blair Athol distillery



 ДестилериятаBlair Athol /Блеър Атъл/ се намира в шотландските Висини, в областта Пъртшайър. Ако пътувате между Стърлинг и Инвърнес ще подминете разклона към нея /ние го направихме, тъй като пътувахме с автобус/. В близост до нея са дестилериите на Аберфелди, Дауини и Едрадауър. Основана е през 1798г. от Джон Стюарт и Робърт Робъртсън, които я кръстили „Aldour distillery“ – навярно по името на източника, от който е черпела водата си /Allt Dour/.

Малко по-късно затворила врати, за да се стигне до 1825г., когато придобила актуалното си наименование, вдъхновено от близкото едноименно селце. Самата дестилерия се намира в близост до друго селце – Pitlochry. До края на 19-ти век се сменили няколко нови собственика. През тези години Блеър Атъл все още сама си малцирала ечемика. Ползван бил торф, част от който бил доставян от о-в Оркни, където се намира дестилериите Highland Park и Scapa. Към днешна дата малцираният ечемик се доставя от индустриалните комплекси на Диажио.

През 30-те години на 20-ти век била закупена от компанията „Arthur Bell & Sons“ /Артър Бел и Синове/, които се нуждаели от малцово уиски за произвеждания от тях бленд Белс /Bell`s/. През 1949г. я осъвременили. Капацитетът на дестилерията бил увеличен, а в края на 80-те години бил отворен посетителски център. Направи ми впечатление, че на разположение на туристите са няколко вида обиколки, като най-скъпата /165 паунда/ осигурява и драмче от Port Ellen /митичният малц от Айла – Порт Елън/ или Lagavulin 37 y.o. През 80-те години „Артър Бел и Синове“ били закупени от Гинес, а по-късно те формирали настоящия алкохолен гигант Диажио /Diageo/, който я управлява и към момента.

Почти цялото произвеждано количество малцово уиски /около 2 млн. литра годишно/ се насочва към смесените уискита на Диажио /най-вече Белс/, а единственият официален ботлинг е 12-годишният представител на серията „Flora & Fauna“. Макар и рядко, Блеър Атъл се среща и сред независмите бутилировачи.


 Моите бележки за:


Blair Athol 25 y.o. single malt, single sherry cask #7494, cask strength whisky/Artist #4, LMDW/

Blair Athol 23 y.o. single malt whisky, Diageo Special Release 2017

 

 

 

 

 

The Borders distillery

 

 

Официалното откриване на дестилерията се случи на 01.05.2018г. в Хауик, Шотландия. На него присъства и Виктория, която ми предостави снимков материал от сърцевината на дестилерията – ще го споделя с вас при последващите статии за Clan Fraser blended whisky в двете му вариации. Именно тогава компанията, притежаваща дестилерията – „Three Stills Company“, успява да финализира проекта за 10 млн. паунда и да положи началото на съвременната дестилация на алкохол за уиски индустрията в граничния район. Казвам „съвременна“, тъй като от средата на 19-ти век там уиски не се произвежда. Или е редно да кажа „не се произвеждаше“ – на 06.03.2018г. потича първия алкохол за „Бордърс дистилъри“.

 Дестилерията заема съществуващи вече помещения, в които разполага 5-тонен „mash tun“ /меш тюн – съдът, в който към смляното зърно са добавя топлата вода, която по-късно ще ферментира/, осем 25-тонни ферментационни съда, двете двойки медни казани за производство но уиски /wash still + spirit still/, както и дестилационен съд, известен като „Carter Head still“, чрез който навярно ще се дестилира зърнено уиски или джин – очаква се производството му да стартира на място от лятото на 2018г.
Моите бележки за:


Lower East Side blended malt whisky



 
 
 Bowmore distillery
 
 
 
 Какво можем да си кажем за дестилерията /Боумор или Баумор/? Освен, че се твърди, че е основана през 1779г., което я прави и една от най-старите в Шотландия, то хората от Боумор сочат, че уискито им се отличава с по-ниски нива на опушеност от стойнистите при другите островни конкуренти. Хранилището или склада им пък се намира под морското равнище и водите на океана непрестанно се разбиват в стените му, за което също има информация, че е най-старото функционално обособено за целите на отлежаването на уискито в цяла Шотландия.
 
 Името на дестилерията носи древния келтски дух и в превод означава „велик риф“ или „голяма скала“. Повод за гордост е и обстоятелството, че част от малца се суши в рамките на дестилерията и при този процес малцът се обръща ръчно на всеки 4 часа. Попаднах на информация, че само част от малца се суши в пределите на Bowmore, което е резонно с оглед огромното количество произвеждано уиски и необходимостта от повечко ечемик – капацитетът на Боумор е около 2 млн. литра годишно, които се бутилират в Спрингбърн в близост до Глазгоу. Друг интересен факт от производствената дейност е начинът на разходване на ненужната топлина, която се отделя в процеса – с нея се затопля обществения басейн, изграден в постройка, някога принадлежаща към дестилерията.
 
 Началото на дейността е поставено от местния търговец Джон Симпсън, който бил заменен от Джеймс Мутер, който освен земевладелец бил и дипломатически представител на Османската империя, Португалия и Бразилия за Шотландия. През 2007г. бутилка от уиски, пълнено при неговото управление от 1850г. е продадена за около 30000£. В началото на 20-ти век собствеността се сменила неколкократно. Втората Световна война пък наложила превръщането на сградите в щаб на английски войскови подразделения. През 1963г. компанията „Морисън Боумор“ придобила дестилерията. В нея акционер била и голямата японска компания Сънтори, която впоследствие закупила дружеството. В следващите години били положени много усилия за издигане авторитета на бранда и към момента той заема челните места по продажби на уиски от о-в Айла, изпреварван от Laphroaig, също собственост на Сънтори.
 
 Освен моменти на слава историята на Боумор познава и спадове. По-конкретно, част от дестилатите от началото на 90-те години били избягвани от ценителите, тъй като някои от тях открили аромат и вкус, който обозначили като „парфюма на френската проститутка“. Не съм попадал на подобни мостри и не мога да кажа в какво точност се е изразявал този аромат /някои го определят като силна сапунена, лавандулова или парфюмна нотка/. Актуалните представители на бранда със сигурност нямат нищо общо с Франция. 🙂
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 




 Braeval distillery /Braes of Glenlivet/




 
Braes of Glenlivet възниква пред 1973г., когато компанията „Шивъс Брадърс“ /Chivas Brothers/ я изгражда, водена от нуждата от допълнително количество малцово, ечемично уиски, за своите блендове, водещ сред които е Chivas Regal. Към този период „Шивъс Брадърс“ са били собственост на канадската компания „Сийграм“ /Seagram/, притежаваща в идните 30-тина години още почти дузина шотландски дестилерии.

„Сийграм“ увеличили броя на медните казани на 6, в опит да достигнат до по-висок производствен обем. На пазара обаче не бил пуснат официален техен ботлинг на Брас ъф Гленливет, а цялото произвеждано количество от малцово уиски се разпределяло за нуждите на блендовете. Производственият процес бил почти изцяло компютъризиран/ механизиран и човешкият фактор бил сведен до минимум, за разлика от други дестилерии, отворени за посещения на туристи, където се поддържа романтичната представа за уиски производството, включваща търкаляне на бурета от човешка ръка, ръчно управление и контрол на медните казани, обръщането на ечемика на ръка в сградите за сушенето му и т.н.

В началото на 90-те години „Сийграм“ променили името на Брейвъл /Braeval/, за да избегнат погрешната асоциация с друг шотландски производител – дестилерията The Glenlivet. Малко по-късно компанията, функционираща в различни бизнес клонове, била придобита от „Перно Рикар“ и „Диажио“.

През 2000г. френският алкохолен гигант /Перно Рикар/ установил контрол над „Шивъс Брадърс“ и върху управляваните чрез тях /“Ш.Б.“/ дестилерии, сред които попадала и Брейвъл, а през 2001г. тя преустановила дейността си за период от около 6 години.

Понастоящем Брейвъл функционира, изпълнявайки зададената `и роля да снабдява смесените уискита с необходимия малц. Новите собственици от „Перно Рикар“ все още не са уважили малцовата аудитория с официален ботлинг /подозирам, че това ще се случи в даден момент/ – наличните едномалцови версии на пазара са дело на компаниите независими – бутилировачи.

Моите бележки за:

Braeval /Braes of Glenlivet/ 1994 – 2016 single malt whisky /Samaroli, cask # 165655/







 
 
 
Bruichladdich distillery
 



 
 Дестилерията Bruichladdich се намира на о-в Айла /произнася се Брухлади/. Онзи остров с изключително „торфените“ /т.е., ечемикът за уискито се суши на скара, под които гори огън, захранван от сухи торфени буци/ уискита. Основана е през 1881г. от членове на фамилията Харви – Робърт, Уилям и Джон, като собствеността въру дестилерията остава семейна до 1929г., през която година проиводството спира. Фамилията пък потомствено се занимавала с дестилирането на уиски /по данни още от 1770г./, което означавало само едно – натрупан опит, който да бъде материлизиран в качествен продукт. През 1938г. била продадена на Хатим Атари, Дж. Хобс и Александър Толми за 23000 паунда.
 
 В следващите десетилетия собствеността се сменяла неколкократно, като през 1975г. била придобита от „Whyte & Mackay“. През 1995г. отново затворила врати и през 2000г. била продадена на консорциум, носещ името „Bruichladdich Distillery Co. Ltd.“ /ръководна роля, в който имал независимият бутилировач „Мъри Макдейвид“, основан от Марк Рейниър/ за 6,5 милиона паунда. Новите собственици решили да въздигнат дестилерията до нови висоти и за директор бил назначен Джим Макюан, трупал опит на сходна позиция в съседната дестилерия на Bowmore.
 
 През 2001г. мощностите отново оживели и продукцията се възродила. И така до 2012г., когато дестилерията била придобита от „Remy Cointreau“, но вече за сумата от 58 млн. паунда. Рейниър напуснал, тъй като не бил съгласен с политиката на новия собственик и насочил усилията си към възраждането на ирландската уиски индустрия с проекта си „Waterford distillery“.
 
 Освен уиски с марката „Bruichladdich“, дестилерията произвежда и едномалцовите уискита Port Charlotte и Octomore, като и двете са силно опушени /т.е., ечемикът за уискито след накисването си във вода и в процеса на превръщането му в малц се суши на скари, под които гори огън, подхранван с горящи торфени буци, отделящи специфичния разпознаваем мирис на пушек, който се придава на ечемика/, както и джин.
 
Бележките ми за:
 
 
 
Bruichladdich 21 y.o. single malt whisky /Old Particular, Douglas Laing/
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 



 
 
 
Buffalo Trace distillery
 
 

 Ако се поразтърсите водени от любопитството си, навярно ще откриете данни, че историята на `и се свързва с други съществуващи преди нея дестилерии, намиращи се също във Франкфорт, Кентъки. Маркетинговите писания дори ще ви отведат до годините преди Независимостта на САЩ, за да ви представят значимата `и история /за справка: официалният сайт на Бъфало Трейс/. Е, аз нямам намерение буквално да пресъздавам тези писания и ще акцентирам на по-важните събития и имена от историята `и, а те не са малко. За предшественик на Бъфало трейс се сочи неизвестна по име дестилерия, основана през 50-те години на 19-ти век. 

 Малко по-късно тя била закупена от полковник Едмунд Хейнс Тейлър, Младши, E.H.Taylor, Jr. /първото значимо име в списъка, наследник на двама от американските президенти – Джеймс Мадисън и Закари Тейлър/, който я прекръстил на „O.F.C“ – Old Fire Copper. Име, вдъхновено от използваната технология по подгряване на медните казани, а именно с дърва. В началото на 70-те години „Полковникът“ /на чието име дестилерията Бъфало Трейс е кръстила уиски/ изградил нова дестилерия, инвестирайки чутовните за времето си 70 000 долара. 

 Дестилерията „O.F.C.“ била закупена от Джордж Т. Стаг /второто значимо име, което е вдъхновило и създаването на един от най-скъпите бърбъни – Стаг бил търговец, който забогатял след бизнес в Сейнт Луис/, като дейността на Тейлър се свеждала до лобиране на политическо ниво за въвеждане на по-високи стандарти в производството на бърбън, което през ранните години на 19-ти век меко казано не били на висота заради честите опити на клиентите да се предлагат некачествени алкохолни напитки, които не рядко били и опасни за здравето.

 
 През 80-те години на 19-ти век дестилерията била засегната от пожар и се наложило да бъде издигната отново. Впоследствие, капацитет и складовите `и бази били разширени, като към средата на 80-те години бъчвите били насочвани за отлежаване в известните складове „А“, „B“ и „C“. Малко по-късно било въведено и парното подгряване на казаните. В края на века, през 1897г. към дестилерията се присъединил и Албърт Блантън /третото име от списъка/, който заел чиновнически пост, тъй като бил на 16 години. Блантън остава в историята на дестилерията с близо 60-те години работа в нея, включ. и с това, че успява да я съхрани по времето на Сухия режим, когато тя произвеждала уиски за „медицински нужди“.
 
 През 1904г. дестилерията била прекръстена на George T. Stagg distillery. През 1921г. Блантън оглавил дестилерията, която през 1929г. била придобита от „Shenley Distillers Corporation“, които изградили нов неин заместител. През 1935г. бил изграден и склад „H“ – единственият метален склад на дестилерията, от който по-късно ще се пълни уискито за Blanton`s straight bourbon. През 1949г. към дестилерията се присъединил Елмър Т. Лий /мастър дестилър в идните 50-тина години/. Бил изграден и скрад „V“.
 
 През 1992г. дестилерията била закупена от компанията „Sazerac“. През 1999г. името `и било променено на Buffalo Trace distillery. Към настоящия момент дестилерията произвежда около 10 млн. литра алкохол годишно, като част от него се отделя за скъпия бърбън Pappy van Winkle. 
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 



 
 
 Bulleit bourbon/ rye whiskey
 
 
 
 Марката „Bulleit“ се свързва с името на Аугустус Булейт, който в началото на 19-ти век се подвизавал като барман в Луисвил, Кентъки. През ръцете му преминавали не една или две партиди с уиски и след като започнал да ги смесва открил рецептата, която според него била гаранция за успех. В блендовете си използвал преимуществено ръж и по-малко царевица, което не е изненада, тъй като в този период именно ръжената разновидност е доминирала сред американското уиски. Булейт развивал тази дейност до 1860г., когато починал. Твърди се, че изчезнал безследно на път към Ню Орлеанс, докато превозвал бъчви с уиски. Със смъртта му производството било преустановено.
 
 Едва след век пра-пра-внукът на Аугустус – Том Булейт започнал отново дейността, като бърбънът с марката Bulleit се дестилира в дестилерията на Four Roses в Лоурънсбърг, Кентъки /а в бъдеще в дестилерията Stitzel-Weller в Кентъки/. Ръженото уиски се произвежда в дестилерията „Midwest Grain Products“ в Индиана /MGP/. Тази дестилерия не предлага собствено уиски. Произведеното продава на различни марки, сред които Bulleit, Templeton, High West и George Dickel, които го бутилират и предлагат като собствен продукт.
 
 Понастоящем марката е собственост на алкохолния гигант Диажио /Diageo/.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 



 
 
 
 Bunnahabhain distillery
 
 


 Построена е през 1881г. от братята Грийнлис и Уилям Робъртсън. Местоположението на дестилерията било встрани от основния път и за да я свържат с него се наложило да ангажират каменоделци, които успяли да превърнат голата пустош в удобен за транспорт маршрут. Покрай възникналата дестилерия постепенно се оформило и малко градче. Производството на уиски пък започнало през 1883г., като през 1887г. Бунахабън станала част от „Highland Distillers Company Limited“.  Последващите военни години през 20-ти век не се отразили добре на производството, като през периода 1930-1937г. дестилерията не функционирала. След повторното `и отваряне нещата потръгнали, като по-голямата част от малцовото уиски било използвано за направата на смесеното уиски Black Bottle, което може да се намери и в България.  През 60 и 70-те години капацитет на производството се увеличил. Първият едномалцов дестилат на компанията бил пуснат именно през 70-те години, в резултат на тенденцията по популяризиране на едномалцовите уискита, подхваната от Glenfiddich. Кризата във Великобритания не подминала и Бунахабън и между 1982 и 1984г. дестилерията спряла кранчето.  През 1999г. „Edrington Group“, притежаващи дестилериите на Macаllan, Highland Park и Glenrothes, както и смесените уискита Famous Grouse и Cutty Sark, я придобили. Но нещата не потръгнали добре. Ползвали я само като „донор“ на малцово уиски за Famous Grouse, а през 2003г. я продали на „Burn Stewart Distillers“, притежаващ дестилериите на Deanston и Tobermory, в която освен Tobermory се произвеждало и опушеното уиски Ledaig /Лиджик/. Част от сделката били и огромните складови помещения и отлежаващо уиски, както и правата върху смесеното уиски Black Bottle.  Продуктовата гама на пазара се разширила, като новите собственици пуснали 18- и 25-годишни дестилати. През 2013г. „Burn Stewart Distillers“ били продадени на компанията „Distell“ от Южна Африка за 160 млн. паунда.
 
Моите бележки за:
 
Bunnahabhain 12 y.o. single malt whisky /46,3%/



Bunnahabhain 18 y.o. single malt whisky


Bunnahabhain 12 y.o. single malt whisky, 2000s bottling /ботлинг от края на 90-те и началото на 2000-та година, 40%/
 
 
 



 
 
 Bushmills distillery
 
 
 
 Дестилерията на Bushmills се води като най-старата в Ирландия, като се счита, че е основана през 1608г. от сър Томас Филипс /годината е изобразена и на бутилката/, който получил разрешение за производството на “ водата на живота“ от крал Джеймс Първи. Дестилерията се намира в област Антрим в Северна Ирландия. Уискито, което се произвежда там се отличава с това, че е тройно дестилирано, студено филтрирано, а малцът /покълнатият ечемик/ не е сушен с торф. Независимо от годината на получаване на законното кралско разрешение, компанията Бушмилс възниква през 1784г., когато е основана от Хю Андерсън. В последващите години дестилерията нееднократно затваря врати и преустановява дейността си. През 1860г. е закупена от Джейм Макколган и Патрик Кориган, които се занимавали с търговия на алкохол в Белфаст. В края на века част от сградата на дестилерията била унищожена от пожар, но била изградена наново. Освен това, в края на века притежаваният от компанията параход „S.S. Bushmills“ направил презокеанско пътешествие до Америка с цел доставка на алкохол. Американският пазар бил особено значим за Бушмилс и въвеждането на Сухия режим ограничил доходите на компанията. Благодарение на прозорливостта на управляващите я тези трудности били преодолени, като след края на Втората Световна война обемът преодукция се увеличил. През 20-ти век собствеността върху компанията се сменила неколкократно и от края на миналата година тя се упражнява от алкохолният гигант Хосе Куерво, придобил я след сделка с дотогавашния собственик Diageo.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 



Cambus grain distillery

Cambus /Камбъс/ възниква през 1836г. в уиски региона, известен като „Низини“ /Lowlands/. Дестилерията е основана от Джон Моубрей. Той преоборудвал дестилерията, която дотогава произвеждала малцово уиски с необходимото, за да стартира добива на зърнено уиски.

Идните години не могат да бъдат отличени с особени лаври, като по-значимото събитие за Камбъс е придобиването `и от предшественика на алкохолния гигант „Диажио“ /Diageo/, който днес радва милиони по света със смесеното уиски Johnnie Walker. През 1993г. Камбъс е затворен и около него постепенно се изгражда комплекса „Blackgrange“, в който Диажио съхраняват милиони бъчви с уиски. Под името „Cambus“ днес функционира бъчварски цех, който обслужва огромния брой бъчви, необходими на компанията за отлежаване на ценната течност, произвеждана в десетките малцови дестилерии, които Diageo притежава.


Моите бележки за:



Cambus 25 y. o. single cask #DL11353 single grain whisky /Old Particular, Douglas Laing/

 

 
 Cameronbridge grain distillery
 
 
 
 Историята на комплекса Камерънбридж /Cameronbridge/ е неразривно свързана с тази на рода Хейг /Haig/. Освен като роднини по сватовство на Джон Джеймисън, на когото е кръстена прочутата ирландска дестилерия, Хейг се славят и като потомствени производители на уиски. Още през 17-ти век техен представител, Робърт Хейг, оперирал своята дестилерия Sabbath /в превод мисля, че означаваше неделя/. По-късно, в началото на 20-те години на 19-ти век Джон Хейг основал Камерънбридж в близост до шотландските Низини. Хейг продавали много уиски и се нуждаели от собствен източник. Това я прави и най-старата функционираща зърнена дестилерия в Шотландия. Към момента на основаването си се е наричала Cameron bridge. През 1826г. дестилерията възприела колонния дестилатор като метод на дестилиране на зърненото уиски /дотогава производството на уиски протичало единствено през вариации на медния казан/, въведен от Робърт Стейн, който впоследствие бил доразвит от ирландеца Ейнъс Кафи. През идните години собствеността върху Камерънбридж била упражнявана от сдружение, носещо името „John Haig & Co“, до момента на възникването на обединението „Distillers Company United“, известни ни днес като „Diageo“. Интересен факт е, че за кратко дестилерията произвеждала и малцово уиски, като разполагала с нужните медни казани. Тази практика била изоставена през 1929г. и от тогава комплексът дарява на света единствено зърнено уиски, а доколкото разбрах и водка и джин.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 

 
 
 
 Caol Ila distillery
 
 

 Дестилерията Ку Лила спада към островните шотландски производители. Намира на о-в Айла, където се подвизават още 8 функциониращи малцови джентълмени. Разположена е в близост до Port Askaig /Порт Асгейг/ – малко селище с няколко човека население. Както може би се досещате името на дестилерията носи духа на древните галски корени и означава „Звукът на Айла“. Построена е от Хектор Хендерсън през 1846г., който към онези години притежавал и дестилерията на Camlachie в Глазгоу. 

 Идните години не били благодатни за Хендерсън и през 1854г. Норман Бюкянън, притежаващ дестилерията на Jura, я придобил. През 60-те години на 19-ти век собствеността перминала в ръцете на „Bulloch Lade & Co“, които останали начело на дестилерията до 20-те години на 20-ти век. Изпаднали в несъстоятелност и дестилерията била придобита от консорциум от заможни хора, наименован „Caol Ila Distillery Company Ltd“, по-късно заменен от предшественика на настоящия собственик „Diageo“ /Диажио, които са собственици на още много шотландски дестилерии, в т.ч. и на марката Johnnie Walker/. 

 Следващите десетилетия донесли войни и хаос, през който човечеството страда, какво остава за производството на уиски. След Втората световна война производството се увеличило, за да се стигне до началото на 70-те години, когато старата сграда на дестилерията била разрушена и била изградена нова и по-модерна. Към този период Къ Ила спряла сама да си малцира ечемика и започнала да го купува от съоръженията на комплекса Port Ellen. 

 В края на 20-ти век и началото на 21-ви се появили и официалните бутилки с означение Caol Ila, идващи от самата дестилерия, а не от независим бутилировач, което било продиктувано от стремежа на Diageo да наложи продуктите на марката и сред феновете на малцовото уиски. Защо на малцовото? Дотогава, а и към настоящия момент, по-голяма част от близо четирите милиона литра годишно производство се насочват към смесените уискита на Johnnie Walker, така че приятели, всеки от нас се е докосвал до уиски на Caol Ila в изминал период, макар и да не е подозирал това. Към настоящия момент на пазара могат да бъдат открити 12, 18 и 25-годишно уиски на Ку Ила, т.нар. „Distillery edition“, както и по-нови дестилати без означение на години, които идват при по-висок градус, но и при по-незряла възраст.

 

 Гамата на дестилерията гравитира около опушените уискита, при които торф е участвал в сушенето на необходимия ечемик. Освен тези дестилати през 2006г. на пазара се е появило и „неторфено“ уиски на Къ Ила – Highland Caol Ila 8 y.o. single malt whisky.  Като продължение на тази практика всяка година вече се бутилира и неопушена Къ Ила, част от специалната лимитирана серия на Диажио.

 Попаднах и на друга информация – сочи се, че складовете на дестилерията на о-в Айла са достатъчно големи и просторни. Независимо от това, както и при Lagavulin, дестилираното уиски се товари в цистерни и се мести към складове на големия о-в Шотландия, собственост на Diageo. С други думи, новите дестилати на Къ Ила отлежават вън от о-в Айла. И за финал – през 2006г. Къ Ила е добавена към серията на „Класическите малцове“ на Diageo, част от която са още Cragganmore, Dalwinnie, Glenkinchie, Lagavulin, Oban, Talisker, Cardhu, Clynelish и Glen Elgin.

 
Моите бележки за:
 
 
 
Caol Ila /Chaos/ Islay single malt whisky /North Star Spirits, Batch 001/
 
 
 



 
 
 
 Caperdonich distillery
 
 
 Дестилерията Капердоник /името се превежда като „таен кладенец или извор“/ не може да се похвали с чутовна история или ненадминат престиж. Намира се в шотландския район Спейсайд и е основана в края на 19-ти век, през 1898г. от собствениците на дестилерията Glen Grant. Идеята е била тя да има спомагателни функции, което се случва и на практика, затова и често може да я срещнете като назована с името „Glen Grant 2“. 


 Именно няколко години след основаването си, през 1902г. дестилерията е затворена, навярно в резултат от неблагоприятна икономическа обстановка, предизвикана от фалита на уиски спекулантите Патисън. Оборудването било насочено към съседната дестилерия на Glen Grant, а Капердоник останала неактивна до 1965г., когато била закупена от компанията „The Glenlivet and Glen Grant Distilleries Ltd.“, които официално я нарекли с името Капердоник. Новите собственици я обновили, като разширили и производствения `и капацитет, който насочили към произвежданите от тях смесени уискита. В края на 70-те години, по подобие на много шотлнадски производители, дестилерията била придобита от канадската компания „Seagram“, а след това – в началото на 21-ви век от френския алкохолен гигант Перно Рикар, който я затворил окончателно през 2002г. От дестилерията към днешна дата не е останало много и навярно никога няма да възобнови производството си.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 Cardhu distillery
 
 
 
 Произношението. В България си го знаем като Кардю, в което има резон, съдейки по буквата „u“ в името. Произходът на наименованието е келтски или галски и там правилата на английската фонетика не винаги важат. Произнася се като „Кардоо“ или „Карду“. Аз ще го наричам „Карду“. Дестилерията на Карду /в превод означава черен камък/ се намира в шотландския район Спейсайд, обхващащ долините на редица техни значими реки, основната сред които е река Спей, на която е кръстен и този район, богат на много дестилерии, като в близост се намира тази на Нокандо /Knockando/. Легалното начало на производството на уиски се свързва с 1824г., когато натрупалият опит в незаконното дестилиране Джон Къминг се сдобил със законен лиценз. Дестилерията в началото носела името Cardow. Уискито се продавало добре и било търсено не само от местните търговци и бакали, но и от обикновени хора, на които съпругата на Къминг го продавала от прозорците на къщата им /нещо като тогавашен вариант на MacDrive, но далеч по-вкусен и не толкова вреден/. Или поне така се твърди. Бизнесът преминал в ръцете на сина на Къминг в края на 30-те години на 19-ти век, а през 1872г. Елизабет Къминг, неговата снаха, построила нова дестилерия, която по-късно била разширена, а през 1893г. била закупена от Джони Уокър и Синове, които по-късно били придобити от предшественика на алкохолния гигант Diageo. През 60-те години на 20-ти век дестилерията била повторно разширена, а на пазара бил пуснат неин едномалцов дестилат с името „Cardow“. То било изоставено официално през 80-те години, когато продуктите били означени с името „Cardhu“. Въпреки че основната част от продукцията на Карду е предназначена за блендовете на Джони Уокър могат да бъдат открити и 15-, 18- и 21-годишни официални дестилати, както и такива без години.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 
 
 
 
Catto`s blended whisky
 
 
 
 Катос /ако някой знае как се произнася, нека сподели/ е фамилията на шотландски търговец, живял през 19-ти век /James Catto се е казвал/. Той и неговите наследници закупували дестилирано другаде уиски, което смесвали и предлагали от свое име, както са процедирали повечето родоначалници на известните днес нам смесени уискита /Бел, Уокър, Дюар/. Историята на марката „Като“ не е изпъстрена с чутовни успехи. Факт е обаче, че в идните стотина години успява да се наложи на западния пазар. До толкова, че в началото на 90-те години на 20-ти век марката била закупена от Инвер Хаус /Inver House/, които към днешна дата притежават няколко дестилерии в Шотландия, сред които Томатин, Олд Пълтни и Балблеър.
 
Моите бележки за:
 
 
 
 



 Chichibu distillery





 Дестилерията Чичибу е основана от Ичиро Акуто през новия 21-ви век в префектура Сайтама, като производството стартира през 2008г. Родът му се е занимавал векове с производство на саке, а баща му основава вече легендарната японска дестилерия Ханюи /Hanuy/, която вече не съществува и останалите запаси от нея са особено ценни и все по-редки. Последните няколкостотин бурета са били придобити от Ичиро, което му помага в началото на бизнес начинанието му – с буретата Акуто успява да пусне на пазара и серията от уиски с етикети от карти, които са продукт с висока колекционерска стойност. Получава се така, че фамилията му продава алкохолния си бизнес заради финансови затруднения, но Акуто изкупува бъчвите от Ханюи.

 Обемът на производството в Чичибу е повече от скромен – на годишна база не надхвърля около 100 хиляди литра алкохол, базиран на местен и вносен ечемик, дестилиран през медните казани, които са изработени в Ротъс, Шотландия от рода Форсайт, който прави казаните и за шотландските дестилерии. В кратък период от годината се произвежда и опушено уиски.


 Моите бележки за:


 Chichibu, Ichiro’s Malt, The Peated Japanese single malt whisky, 10th Anniversary 2018









 
 Chivas Regal blended whisky
 
 
 
 
Братята Джеймс и Джон Чивас /предполагам, че това е била тяхната фамилия, а произношението „Шивъс“ произлиза от френската дума за „кавалер“, „рицар“ или „джентълмен“ – шевал, привнесена в английския език като „Chivalry“, т.е. рицарство и използвана от маркетинговите отдели с цел придаване на блясък на марката/ били търговци и през 1801г. отворили бакалия в Абърдийн. Идеята им била да предлагат скъпи за времето луксозни стоки – чай, тютюн, бренди, кафе, ром, вина и подправки. За онези години тези стоки се приемали като израз на социално благополучие. Не след дълго братята започнали да предлагат и смесено уиски, което самите те започнали да смесват. Продуктът им бил приет добре и не след дълго започнали да доставят уиски за кралския двор. През 60-те години пуснали на пазара своите първи широко достъпни уискита Royal Glen Dee и Royal Strathythan – и двете подсаказващи, че уискито им е ценен в кралския двор. В следващите около 50 години бизнесът им се разраснал, като започнали да изнасят уиски и за САЩ. В началото на 20-ти век представили и 25-годишното си смесено уиски. След Втората световна война марката била закупена от компанията Seagram, която започнала засилената му дистрибуция. Била закупена и дестилерията на Strathisla, която захранвала нужния малцов компонент. Идните години донесли още повече слкава за бранда, който възвърнал славата си в САЩ, накърнена заради въвеждането на Сухия режим. През 2000г. Seagram била закупена от Diageo и Pernod Ricard, като последните придобили марката Chivas Regal, като за да засилят позициите `им пуснали на пазара и актуалният 25-годишен дестилат.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 Clynelish distillery
 
 
 

 Изградена е през 1968г. Но! Всяка история в Шотландия е по-особена и настоящата не е изключение. Истината е, че първата дестилерия с името Clynelish е изградена още през 1819г. от маркиза на Стафорд в района Highlands /Хайлендс/, в градчето Brora. 

 Дестилерията преминала през различни периоди на успех и години на спокойствие през 19-ти век, когато през 1896г. била закупена от „James Ainslie & Heilbron“ – компания от Глазгоу, специализирана в блендирането, смесването на уиски. Началото на 20-ти век не обещавало чак толкова светло бъдеще – през 30-те години дестилерията била затворена, а военният период оказал също негативно влияние върху духа на възродения Клайнлиш. 

 През 50-те и 60-те години ситуацията се променила и повишеното търсене на уиски дало лъч надежда. Това принудило собствениците от „DCL“, които по-късно станали част от Diageo, да построят нова дестилерия точно до старата. И я кръстили Clynelish. И все пак, за да разграничат двете си „деца“ дали на старата името „Clynelish A“, а на новата – „Clynelish B“. Това им решение било смъмрено от Шотландската уиски асоциация и те се видяли принудени да затворят старата дестилерия. На света останал само един Клайнлиш и това бил новият. И отново НО! 

 Сушата на остров Айла се отразила неблагоприятно върху производството на торфено уиски, от което се нуждаели в „DCL“ за легендарния Johnnie Walker /явно засягайки дестилериите Caol Ila и Lagavulin/, поради което старата дестилерия била отворена с идеята да произвежда силно „торфен“, опушен дестилат. Този път я нарекли Brora. Тази Брора, която вече повече от 30 години след окончателното си затваряне през 1983г. все още предлага скъпи и редки бутилки, струващи стотици и хиляди паундове /макар и затворила Брора е имала запас от старо уиски и годишно „Diageo“ го пуска на пазара в малки количества, които из търговете достигат чутовни суми/. 

 Новата дестилерия на Клайнлиш продължила съществуването си и след закриването на Брора, а сградата `и се ползва за посетителски център и склад. Малцовият дестилат се ползвал предимно за смесените уискита на Diageo. През 2002г. се появил и 14-годишното уиски, което ревюирам в тази статия, а през 2005г. Clynelish бил включен в серията „Classic Malts“ на „Diageo“.

 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 







 Coleburn distillery







 Coleburn /Коулбърн/ е дестилерия, възникнала в преломния за 19-ти век момент, известен в шотландската уиски история като „уиски бум“. През 1897г. компанията „Робъртсън и Синове“ /Robertson & Son/ се нуждаела от собствено малцово уиски, което да вгражда в предлаганото от тях смесено уиски, което довело до основаването на Коулбърн в района, известен днес като Спейсайд /Speyside/. Ако се придвижвате в посока от Елгин към Ротъс и Крагелахи ще подминете дестилерията.


 Магията продължила до периода на Първата световна война, когато начело застанала обединението „Clynelish Distillery Company“. То останало господар на Коулбърн до 30-те години на 20-ти век, когато било придобито от „DCL“. През 60-те години дестилерията била осъвременена, с оглед повишеното търсене на смесено уиски. През 1985г. дестилерията обаче преустановила производството на уиски.


 През 80-те години много шотландски дестилерии станали жертва на обстоятелствата и на британската икономическа криза, което довело до трайното или окончателното им затваряне. Коулбърн повече не произвела уиски, като собствениците от Diageo дори планирали да превърнат площта `и в жилищна зона. 

 За щастие, през 2004г. Диажио били заменени от нови господари, които решили да я превърнат в център за забавление и по този начин я спасили от разрушение. През 2014г. пък складовете били придобити от компанията „Murray McDavid“, заедно с правата върху името „Coleburn“. Макдейвид е търговец – независим бутилировач, който разполага със запаси от закупено от него уиски, бъчвите с което съхранява вече в складовете на Коулбърн.


 Моите бележки за:


Coleburn 21 y.o. single malt, cask strength whisky, Rare Malts selection /1979-2000/









 
 
 
 Compass Box
 
 
 
Няколко думи за компанията. Тя не дестилира уиски. Закупува я както повечето независими бутилировачи и по своя преценка я оставя да отлежи, след което я комбинира, блендира с друг малцов или зърнен дестилат. Compass Box би могла да бъде наречена бутикова организация, тъй като пуска на пазара напитки в по-ограничен обем, но при засилен контрол за качеството. Основана е през 2000г. от американецът Джон Глейзър, който преди това е заемал позицията на Световен маркетингов директор в Johnnie Walker. Движещата `и сила е отношението към купувача, което се проявява на първо място при закупуването на основния продукт – уискито. В бутилки на Compass Box може да се открие уиски от Хайлендс, Спейсайд и Айла /Clynelish, Ardmore, Caol Ila, Glen Elgin, Laphroaig, Teaninich/, което след първоначалния период на стареене се премества в друг вид бъчви. По правило лично селектирани от хората от малката компания, при това от едни от най-добрите райони в Европа. С други думи, качественото уиски се обгрижва внимателно през целия му престой в ръцете на Compass Box като му се осигуряват и едни от най-добрите условия за последваща матурация. А този факт не е без значение, защото именно бъчвата определя в най-пълна степен развитието на уискито, а в днешно време, когато търсенето е прекомерно, много от големите производители неглижират подбора на качествено дърво, от което страда и финалния продукт. Друго проявление на отношението на марката е това, че уискито не е студено филтрирано и не се добавя оцветител карамел Е150a.
 
Бележките ми за:
 
 
 










 Convalmore distillery

Конвалмор е чедо на уиски бума от края на 19-ти век, когато в Шотландия възникват множество дестилерии – някои от тях бързо угасват заради кризата с уиски търговците Патисън, но Конвалмор успява да я надмогне. За година на основамането му се възприема 1893 или 1894г., когато компанията „Convalmore-Glenlivet Distillers Co Ltd.“ решава да положи началото на нов производствен процес в Дъфтаун, където вече функционират дестилериитена Гленфидик, Балвени и Мортлак. Местоположението обхваща хълмиста област, носеща името „Conval hills“. Дестилерията е проектирана от архитекта Донълд Макей.

В началото на 20-ти век следват две промени на собствеността – през 1904г. Конвалмор била закупена от „W. & P. Lowrie & Co“, за да бъде препродадена само година по-късно на уиски блендъра от Глазгоу Джеймс Бюкянън.

Бюкянън произвеждал смесено уиски /една от неговите марки се намира и днес – „Black & White“/ и в първите години на 20-ти век решил да инсталира колонни дестилатори в Конвалмор, с които да добива по-голям обем малцово уиски. Това се случило при възстановяване на дестилерията, която била засегната от пожар през 1909г. Експериментът впоследствие бил изоставен и производството отново било поето от традиционните медни казани.

През 1925г. компанията на Бюкянън била придобита от „Distillers Company Limited“, а с това „DCL“ и контрол върху Convalmore.

След преодоляване на военния период дестилерията, както много други, била модернизирана предвид засиленото търсене на уиски – първоначално на блендовете, но постепенно се наложила и тенденцията да се консумира повече и малцово уиски. Основна част от този етап била допълнителната медна сила – броят на казаните бил увеличен. Това се случило през 60-те години.

Икономическата криза от 80-те години наложила затварянето на дестилерията през 1985г., която повече не възобновила производството си. Запасите от отлежаващо уиски, ако не броим продаденото на независимите бутилировачи, и правата върху марката останали под контрола на предшественика на „Диажио“ /Diageo/, а сградата на дестилерията и прилежащите `и складове били продадени на „Уилям Грант и Синове“, които разположили в тях бъчви от Гленфидик и Балвени.


Моите бележки за:

 Convalmore 1975 – 2015 single malt whisky, Rare Old /Grodon and MacPhail/




 
 Cooley distillery/ Kilbeggan distillery
 
 
 
 Куули е ирландска дестилерия, основана през 1987г. от Джон Тийлинг /който в момента притежава Teeling distilery в Дъблин корекция: Джон притежава дестилерия в Дъндалк, докато двамата му синове притежават дестилерията Teeling в Дъблин/. Преди това дестилерията е произвеждала алкохол от картофи /шнапс/. През 2011г. е закупена от „Beam Inc.“ за „скромните“ 95 млн. долара, като по-късно става част от семейството на японската компания „Сънтори“ /Suntory/, закупила „Beam Inc.“ за още „по-скромните“ 16 милиарда долара. Преди отварянето на реновираната дестилелия Kilbeggan, в нея са се произвеждали бленд уискитата, носещи името Kilbeggan, зърненото уиски Greenore 8 y.o., малцовото уиски Tyrconnell и „торфеното“ /опушеното/ уиски Connemara.
 
Бележките ми за:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 Споменах Kilbeggan distillery и е редно да споделя нещичко и за нея. „Добре дошли в най-старата ирландска дестилерия!“ Това е надписът, който ви очаква ако попаднете в официалния сайт на Килбеган. И може би хората са прави, тъй като законен лиценз дестилерията придобива през 1757г., копие от който е изложено в сградата. Дали е най-старата не знам, тъй като Бушмилс свързват началото си с година 1608-а и името на Томас Филипс, който получил разрешение да произвежда уиски /на практика Бушмилс функционира от 19-ти век/. Това не ме и вълнува много. За мен е от значение качеството на продукта, пък било и да произлиза от по-млада дестилерия. Основана е през 1757г. от фамилията Макманъс в едноименното градче и остава семейна собственост до началото на 19-ти век, след което е закупена от фамилията Код/ рода май е по-правилното понятие, тъй като не говорим за мафиоти от Калабрия/. 

 Джон Локи я придобива през 1843г. /в негова чест хората от Куули произвеждат уиски Locke`s/ и следващите 50 години са белязани от фурор и повсеместен успех за бранда. Но, в началото на 20-ти век Ирландия се разкъсва от гражданска война, впоследствие губи и търговските си позиции заради отделянето от Великобритания и последвалите години на икономическа изолация. Обичайно силният пазар за ирландските уискита – САЩ, въвежда Сухия режим и това почти унищожава ирландското уиски производство. Ирландците пък се оправдават, че евтините шотландски блендове ги изместили от позициите, без обаче да сочат, че това се случва поради използването на иновативния колонен дестилатор, който позволява почти непрестанен дестилационен процес на зърнено уиски за блендовете, за разлика от медните казани, които ирландците все още използват за това уиски към онези години. 

 И в средата на 20-ти век наследниците на Локи се принудили да я продадат. Новите собственици били сочени за престъпници и около разследванията по този повод сделката пропаднала. 

 През 1954г. производството спряло, а през 1957г. било преустанвено за близо 30 години. През 1988г. „Куули“ закупили дестилерията и възстановили пъроначалния `и облик, придобивайки обратно казаните, които след затварянето `и били продадени на Tullamore Dew. Добавили още няколко нови и през 2010г. Килбеган отново станала напълно боеспособна.

 
 
 
 
 
Craigellachie distillery
 
 
 
 

 Дестилерията на Крагелъхи е основана през 1891г. в района Спейсайд, в Шотландия, по времето на т.нар. „уиски бум“, приключил с кризата „Патисън“. Била издигната от компания, водена от Александър Едуърд и Питър Маки. Самата дестилерия не е от най-прославените. Повече може да се говори май за разположението `и – намира се в близост от реките Спей и Фидих, като на близко разстояние се намира и дестилерията на просалавения Macallan /имах възможността да я разгледам отвън, тъй като не е отворена за турове/. В превод името `и се превежда като „каменистия хълм“, на който е разположена.

 Във вековната `и история се сменят няколко собственика, като по-познати са Диажио /Diageo/, пуснал на пазара неин дестилат от серията „Flora & Fauna“, заменен през 1998г. от „John Dewar & Sons“, в момента собственост на „Bacardi“. Обемът на производство е около 4 млн. литра годишно, но не вярвам целият максимум да бъде постиган. Значителна част от дестилирания алкохол, превърнат в малцово уиски след 3 години отлежаване се използва за смесените, бленд уискитра на Dewar`.

 
Моите бележки за:

Craigellachie 13 y.o. single malt whisky

Craigellachie 13 y.o. single malt whisky /2017 re-review/

Craigellachie 21 y.o., The Craigellachie Hotel limited, edition cask strength single malt whisky

 
Craigellachie 17 y.o. single malt whisky

Cragganmore distillery
 Дестилерията Cragganmore /Краганмор/ е основана в Балинделък /дано не бъркам в превода/, намиращ се в чудотворния район Спейсайд / Speyside/, през 1869 г. от един 36-годишен господин, на име Джон Смит, на който казвали просто Големият Джон, тъй като бил едър шотландец. Макар и сравнително млад, Смит бил натрупал опит в дестилерии като Макалън, където за известен период бил мениджър. Споменах значението на Cragganmore – причината за наименоването на уискито е, че камъните, с които била изградена са добити от връх с това име. Интересен факт е, че дестилерията била една от малкото /да не кажа първата/ с излаз към жп линия в Спейсайд. Ясно ни е какво означава това – добрата инфраструктура води до повече реализирани печалби. Дестилерията останала семейна собственост и след смъртта на Смит, но в началото на 20-ти век била закупена от White Horse distillers, които понастоящем са част от семейството на алкохолния гигант Diageo /Диажио/, който насочва огромния процент от произведеното уиски към блендовете си /основно Johnnie Walker/.
Моите бележки за:
Cutty Sark whisky
 Къти Сарк е името на бърз кораб от клас „клипер“, който през 19-ти век яростно кръстосвал морските ширини в служба на Кралицата. Под яростно разбирайте до 18 възела. Основно пренасял чай от Азия, а сега е закотвен на Гринуич в Лондон. Името му, привнесено и към марката уиски, е вдъхновено от героиня на Робърт Бърнс /да, поетът на Шотландия, който някога бил акцизен бирник и гонел незаконните производители на уиски, от чиито отвари обичал да се опиянява/, млада вещица – Нани Дий, носеща дреха /наречена къти сарк на галски/, даваща `и несравнима бързина.
 Марката уиски възниква през 1923г., когато търговците на вино Berry Brothers & Rudd от Лондон я основали в отговор на завишеното търсене на уиски. Уискито, което предлагали било смесено, бленд и го закупували от различни производители. Основните малцови съставки произлизали от дестилериите на Glenrothes, чието уиски скоро ще ви представя и от тази на Tamdhu /Тамду/. Идеята на търговците била да го наложат в САЩ и затова го създавали по вкуса на американските клиенти. Но дошъл Сухия режим и касите с уиски започнали да се внасят нелегално, в т.ч. и през Канада. Не че това е намалило консумацията на уиски – просто хитрите търговци наложили коктейлите с него, в т.ч. и с Къти Сарк, за да заблудят властите. Може би и заради това част от дестилатите на Сарк носят името на Сухия режим, а в сайта на актуалните собственици на марката – компанията Едрингтън, уискито е определено като идеално пасващо на коктейли. Безумието наречено „Сух режим“ било премахнато и в средата на 30-те години Бери Брос и Руд започнали безпроблемно да захранват американския пазар. 30 години по-късно Cutty Sark станало първото шотландско уиски, успяло да продаде 1 млн. каси в САЩ. През 1936г. компанията Робъртсън и Бакстър започнали основно да снабдяват търговците от Бери Брос с нужното уиски, за да се стигне до 2010г., когато Едрингтън, наследник на Робъртсън и Бакстър, закупили марката Cutty Sark.
 Моите бележки за:





Dallas Dhu distillery





 Далас Ду не функционира, но все още съществува като напълно оборудван музей на дестилацията на уиски и при желание и финансиране може да заработи като производител. Дори преди няколко години в международните алкохолни издания бе поместена статия, че местната управа търси средства, за да я отвори отново, но засега това не се е случило.


 Ду е основана през 1898г. от Александър Едуард под името „Даласмор“ /Dallasmore/, но след продажбата ѝ няколко години по-късно новите собственици сложили Далас Ду, което се превежда като „Долината на черната вода“. За протокола – Едуард положил началото и на Бенромах, който се намира също в пределите на Форес и който с Яна успяхме на посетим през 2017г. Писал съм отделна статия по темата.


 Новите господари внедрили малца на Ду в произвеждания от тях бленд /Roderick Dhu/. На командния пост те останали до 20-те години на 20-ти век, когато компанията „Distiller`s Company Limited“ придобила управлението. Преди тях за кратко контролът бил в ръцете на друга компания – „Benmore Distillers Ltd.“, която обновила производствените мощности.


 В края на 30-те години голяма част от Ду била засегната от пожар, но била спасена. През военния период не функционирала и отворила врати в края на 40-те години. Последвало технологичното ѝ обновление, което следвало да отговори на новия етап в производството и търсенето на уиски. По икономически съображения, по подобие на много други уиски производители, в края на 60-те години Ду преустановила практиката сама да си подготвя нужния ечемик и започнала да го получава от голям комплекс.

 Отново икономическият фактор наложил затварянето ѝ в началото на 80-те години, след което Dallas Dhu повече не произвеждала алкохол. Впоследствие била закупена нарочна организация, която я превърнала в музей на добива на уиски и към настоящия момент всеки може да посети Ду, и да хвърли по едно око на спокойната вече технологична мощ.


 Моите бележки за:


Dallas Dhu 1980, 26 y.o. single malt whisky /Part des Anges, Closed distilleries/







Deanston distillery
 Някога Дийнстън е била памучна фабрика и за нуждите на производството си е генерирала сама количеството електроенергия, посредством водите на река Тийт /Teith/. Районът, в който била разположена фабриката бил благодатен за земеделие и няколко века то изхранвало живеещите на место работници. Едва през 1965г. бива преустроена в дестилерия за производство на малцово уиски.
Новото предназначение изискало основен ремонт и през 1966г. започнало производството нa уиски. Едно от първите произведени уискита носело името “ Old Bannockburn“.
В следващите няколко години собствеността върху дестилерията се сменила и в края на 60-те години била придобита от „Invergordon Distillers“, които през 1974г. пуснали първия едномалцов продукт, носещ името „Дийнстън“.
Британската криза и не до там добре приетото към онези години уиски довели до преустановяване на производството през 1982г. Затишието траело до началото на 90-те години, когато новите собственици, „Burn Stewart Distillers Limited“, подменили производствените средства с нови. През 2013г. „Бърн Стюарт“ били закупени от южноафриканската компания Distell, под ръководството на която на пазара били пуснати 18 и 20-годишни едномалцови уискита, а уиски от дестилерията може да бъде открито и в редица блендове като „Scottish Leader“.
Интересен факт е, че собствениците от „Дистел“ притежават още няколко шотландски производителя: Bunnahabhain и Ledaig/ Tobermory. При всеки един от техните основни ботлинзи алкохолният градус е 46,3%, а уискитата се бутилират в натурален цвят и в отсъствие на студена филтрация.
Друг интересен факт за Дийнстън е, че за производството на уискито се ползва единствено био шотландски ечемик /поне така твърди добрият „чичко“ Интернет/.
Моите бележки за:






Dad`s Hat rye whiskey




Дедс Хет се произвежда в Бристъл в Пенсилвания. Именно там се намира дестилерията, в която е добито уискито – Grundy Mill distillery. Основана е от Херман Михалич /Herman Mihalich/ и Джон Купър /John Cooper/ през 2011г. В нея двамата произвеждат единствено ръжено уиски, което се дестилира през хибридния меден казан, свързан и с дестилационна колона, закупен от „Карл“, Германия с вместимост от около 2000 литра. Тепърва се увеличава и прозводствения обем, който по очаквания трябва да достигне 5-10 000 бутилки месечно.
Михалич дава това име на уискито си, тъй като емоционално отдава уважение към привързаността на баща си към шапките Стетсън /под статията е наличен етикет, посветен на бърбъна Stetson в тази статия може да прочетете повече за историята им/. Отделно от това, баща му имал собствен бар и комбинацията от тези фактори довела до избора на наименованието „Dad`s hat“, под което на пазара могат да бъдат открити няколко вариации на ръжената напитка.
  Моите бележки:


Dad’s Hat Pennsylvania rye whiskey port cask finish






Dalmore distillery
 Построена е през 1839 г. от Александър Матисън в Алнес, в близост до гр. Ивернес. Матисън не бил един от изрядните граждани, тъй като богатството си натрупал чрез търговията с опиум. Матисън бил собственикът на дестилерията, но тя се управлявала от членове на рода Макензи, които я закупили в края на 19-ти век. Функцинирала до 1917г., когато военноморските сили я пригодили за производството на мини. Вследствие на неправилното`и управление от военните избухнал пожар, който засегнал голяма част от целостта`и. Затова Александър Макензи, управляващ я по това време, инициирал съдебни дела срещу виновните.
 Няколко думи и за рода Макензи. Закупили дестилерията през 1886г. и легендата гласи, че един от предците на рода спасил крал Александър Трети по време на лов от побеснял елен. В знак на благодарност, почти като в приказка, кралят му позволил да носи герб с изобразен благороден елен, който пък е разпознаваем символ на марката Dalmore – стилизираното му изображение може да бъде открито на бутилките с уиски след запупуването на дестилерията от Макензи.
 През 1960г. Dalmore се обединил с Whyte and Mackay, което довело до увеличение на производствения капацитет. Към семейството на Whyte and Mackay се присъединили още няколко дестилерии, сред които и тази на Jura, а компанията била придобита от индийски собственици /а вече май са филипинци/, в компанията на които мажоритарен дял има алкохолният гигант Diageo.
 Моите бележки за:

Dalwhinnie distillery

 Обгърната от планините Grampian и Monadhliath лежи сгушена снагата на Дауини. Освен височината, на която е разположена, дестилерията се слави и с постоянно студеното си време, при което средната температура е около 6 градуса. След като ви запознах с географо-климатичните `и особености май е време да поговорим и за уиски. Преди това щипка факти. Основана е в края на 19-ти век от Джон Грант, Александър Макензи и Джордж Селар под името „Strathspey“. Криво-ляво производството стартирало, но след година тримата господа закъсали и финансите секнали. Затова я продали. Новите собственици сменили името на Dalwhinnie. Следващите десетилетия били доста нестабилни. Новите собственици се сменяли като владетелите на Ханство България от 8-и век, т.е. често. Вместо ханове от различни родове, Дауини била управлявана от шотландци, заменени от американци /“Cook & Bernheimer“ от Ню Йорк, закупили я през 1905г. за около 1300 £, които за времето си били може би най-голямата компания, занимаваща се с уиски в района/, които през 20-те години били изместени отново от скоти. И тъкмо в края на 30-те години обстановката била на път да се стабилизира и се намерил един ненормален австриец, наименован Хитлер, който запалил искрата на Втората Световна Война, което разбираемо засегнало и дейността на Дауини поради наложените ограничения на доставките на ечемик. 

 След войната ситуацията се нормализирала. Собствеността отново се сменила и попаднала в предшествениците на Diageo, които обявили Dalwhinnie за част от серията на „Класическите малцове“. Странно, тъй като от около 1,3 млн. литра годишно производство на чист алкохол само около 10% се разпределят за малц, а останалите се ползват за бленд уискитата на Diageo, преимуществено в Black & White blended whisky.

Бележките ми за:
Dewar`s blended whisky
Към днешна дата е собственост на Бакарди /Bacardi/ и e най-продаваният шотландски бленд в САЩ /и сред петте най-търсени в световен мащаб/. Историята на Дюарс започва пред 19-ти век, когато Джон Дюар /търговец на спиртни напитки/ полага началото на марката. Дюар продавал бленд уиски със своето име, което постепенно придобило популярност в баровете и хотелите. По-късно бизнесът бил подхванат от синовете му, под чието ръководство в края на 19-ти век бил представен и блендът „White Label“. Пазарът се разрастнал и освен Англия обхванал и САЩ. Партиди от това уиски „захранили“ и Белия дом, където тогавашния американски президент Бенджамин Харисън се радвал на пратките от Европа, заобиколен от томове книги и история. Уискито се радвало на популярност и на Острова, където фамилията Дюарс придобила собствеността върху още пет дестилерии, сред които Aberfeldy, Royal Brackla и Aultmore /собственост вече на Бакарди/. Освен това един от синовете Дюар бил възнаграден с рицарско звание от крал Едуард Шести. През идните години собствеността върху компанията се сменила няколко пъти, като контролът преминал през Distillers Company, Guinness, Diageo и за финал – Bacardi. Сред гамата продукти се открояват Dewar`s 12, Dewar`s 18 y.o. и Dewar`s Signature.
Моите бележки за:
Douglas Laing
Дъглас Ленг не е производител на уиски в смисъла, в който са дестилериите. Компанията е независим бутилировач и купува бъчви с уиски, които отлежава по своя преценка и бутилира в различни разновидности – предлага зърнени, смесени, едномалцови и смесени малцови уискита. Фирмата е основана през 1948г. в Глазгоу от Фред Дъглас Ленг и оттогава се занимава със смесването и предлагането на уиски. Част е от Шотландската уиски асоциация. През цялото си съществуване е била семейна компания, като след смъртта на основателя `и контролът преминава в ръцете на синовете му Фред и Стюарт, които през 2013г. се разделят и Стюарт, ако не се лъжа, основава своя компания. Внучката на основоположника, Сара, играе ролята на бранд амбасадор – изкуствено понятие, привнесено и в българския език, казващо ни с думи сложни единствено, че Сара представлява марката по света /служител със сложно наименование/ и популяризира продуктите `и.
П.С. Тук ще помествам бележките си за продукитте на Дъглас Ленг, които не са едномалцови или single grain, т.е., получени от друга зърнена култура от само една дестилерия. Другите вариации са цитирани под името на съответната дестилерия, от която е закупено уискито и което е означено на етикета.
Моите бележки за:
Destilerias y Crianza /DYC whisky/
 Компанията е основана в края на 50-те години на 20-ти век от Никомедес Гарсия Гомез и от тогава /всъщност от началото на 60-те години/ започва производството на уиски, което с ниската си цена следва да конкурира вносните смесени дестилати. Гомез бил запален по уискито предприемач и след неколкократните си пътувания до Шотландия се убедил, че районът в Сеговия предлага добри условия за производтво на уиски, а териториите в Леон и Кастиля щели да бъдат подходящите производители на качественото зърно, необходимо за добиването на бъдещото уиски, водата за което щяла да бъде черпена от р. Ересма. Продукцията в началото била ограничена и на пазара се предлагало единствено смесено уиски без посочена възраст. През 1974г. компанията пуска 8-годишното смесено уиски, а през 2009г. и 10-годишния малцов дестилат. С течение на времето дестилерията попада в полезрението на американския гигант „Beam Inc“, който я закупува. След като „Beam Inc“ бива придобит от японците от „Suntory“, DYC става част от по-голямото мултинационално уиски семейство, в което влизат имена като Ямазаки, Хакушу, Хибики, Боумор, Лафройг, Глен Гири, Охинтошън, бърбъните от портфолиото на Бийм, както и ирландските уискита на Куули. Независимо, че производственият капацитет на дестилерията е около 20 млн литра, те не се достигат на практика и основната част от произведения спирт се предлага под формата на евтини смесени /бленд/ уискита на възраст между 3 и 8 години, като на пазара в някои страни в ограничен обем се предлага и 10-годишен едномалцов дестилат. Това е и един от стожерите на испанския производител, който се опитва да предлага достъпни напитки, които да конкурират вносните продукти в държавата, популярна по света с чудесната си вино култура.
Моите бележки за:
Edradour distillery
 Дестилерията на Едрадауър е основана през 1825 г., въпреки че някои сочат и 1837г. като момента на рождението `и. Жизненият си път започва под името Glenforres. В началото дестилатът се използва за премиум бленд уискита, като основен пазар за продуктите на дестилерията в идните години се оформят САЩ, където продуктите трупат популярност, независимо от изключително малкото производство от няколко стотин хиляди литра годишно. Стига се до там, че с „дистрибутирането“ на бранда се ангажира известният гангстер от Ню Йорк Франк Кастело, който по време на „Сухия режим“ движи голяма част от подземния алкохолен бизнес в САЩ. Към онези години дестилерията е американска собственост, а малцът `и се изпива под формата на бленд уиски в американските клубове. Кастело, който впоследствие ще оглави рода Дженовезе и е близък до Лъки Лучиано, няма проблем с „маркетинга“. Стабилно изградената му система от контакти с управляващи и политици, на които заделя по някой друг долар му гарантират доза комфорт, а за конкурентите винаги има заделен пълнител. В следващите години и с легализирането на алкохола мафиотският `и оттенък намалява, а след войната започва период на просперитет. През 1947г. дестилерията е електрифицирана. През 1982г. е закупена от „Campbell Distillers“, които впоследствие се трансформират в „Перно Рикар“ и едва през 1986г. дестилерията с най-малките дестилатори пуска на пазара свое малцово уиски. През 2002г. е придобита от „Signatory“ /независим бутилировач на уиски от Единбург/, като компанията полага невероятни усилия, за да наложи бранда, използвайки различни винени бъчви, в които уискито отлежава частично или изцяло.
Моите бележки за:

 

 

 

Famous Grouse blended whisky

 Историята на марката започва в края на 19-ти век и се свързва с Матю Глог, който в края на по-миналия век /постоянно забравям, че вече живеем в 21-ви, а не 20-ти век/ се занимавал с търговия. Имал си бакалия, с каквато разполагали повечето от основоположниците на известните нам марки смесени, бленд уискита по това време. Той не е дестилирал уиски, а го е купувал от дестилериите. Смесвал го е и го предлагал в наливна форма от бъчвите си. Бизнесът му потръгнал, натрупал състояние и през 1896г. компанията „Матю Глог и Синове“ започнала предлагането на уиски с името „The Grouse blend“. 

 В края на века бизнесът се оглавявал от племенника нан Матю, носещ същото име. Дъщеря му, Филипа, нарисувала пъвия етикет с прословутата яребица, която по-късно щяла да бъде отъждествявана с марката. В началото на 20-ти век уискито им добило огромна популярност и това наложило вмъкването на определението „Famous“ в името на бранда. Бизнесът наистина вървял повече от добре и останал в семейни ръце още дълги години. Явно за благодарност към прародителя почти всички следващи управляващи от семейството носили името Матю. Изградени били складове и цехове за бутилиране.

 Търговията обхванала и необятния пазар в САЩ, който жадно поглъщал всяко уиски след преустановяването на безумието на т.нар. „Сух режим“. През 1970г. марката била придобита от „Highland Distillers“, за да се превърне в най-продаваното смесено уиски в Шотландия през 1980г. 

 През 2002г. в рамките на дестилерията на Glenturret /Глентурет/ бил изграден своеобразен музей на Famous Grouse. Към настоящия момент Famous Grouse е част от групата Edrington, притежаваща дестилериите на Macallan и Highland park.

Моите бележки за:
Fettercairn distillery
 Дестилерията е основана през 1824г. от Александър Рамзи в източната част на шотландските Висини /Highlands/. Може би е редно да говорим, че неин предшественик е основан тогава, тъй като първоначално се е казвала Old Fettercairn /име, което може да се срещне на забравени от години официални бутилки в някой магазин/. Някои източници я познават и като Nethermill. Малко по-късно, през 1830г. била придобита от Сър Джон Гладстоун /баща на бъдещия премиер Уилям Гладстоун/. В края на века, около 1890г. била засегната от пожар. Именно в края на века се разразила и кризата, породена от делата на славещите се със съмнителна репутация братя Патисън, които освен млекари, бакали и уиски производители, били известни и с бохемския си начин на живот. След като роднините по съребрена линия били поставени да „отлежават“ в „държавния склад“, наречен затвор, защото завлекли редица банки и уиски производители, уиски индустрията в Шотландия била сериозно засегната. Това довело до закриването на редица дестилерии. Фетеркерн не била сред тях, но в началото на 20-ти век дължимите държавни налози били увеличени, което почти довело до фалита на компанията-собственик. Последващите размирни години довели до още затруднения, резултирали в затварянето на дестилерията за периода 1926-1939г. Малко преди началото на Втората световна война тя била закупена от Джон Хобс от National Distillers of America. През 60-те години броят на казаните бил увеличен, а по-късно дестилерията била закупена от Whyte & Mackay Distillers, които от своя страна неколкократно било прехвърляни между различни собственици, актуалните от които мисля, че са от Филипините. Без да влизам в подробности ще спомена, че Whyte & Mackay са собственици и на дестилериите на Jura и Dalmore. И за финал – на етикета на бутилката са изобразени еднорог и подобие на арка. Тези елементи носят своята символика, като се твърди, че еднорогът бил част от фамилния герб на Александър Рамзи, а арката се свързва с действително изградена такава в градчето Фетеркерн по повод визитата на кралица Виктория.
Моите бележки за:



Four Roses distillery

 Ако се абстрахираме от любовната история, за която се твърди, че вдъхновява името, можем да отбележим, че историята на Розите се свързва с името на Пол Джоунс Младши, който към края на 19-ти век, по-точно през 1888г., регистрирал правото да продава уиски с името „Four Roses“. Джоунс извършвал търговската дейност в Луисвил, Кентъки и към онзи момент закупувал дестилиран другаде спирт, който предлагал под споменатото горе търговско име.Бизнесът му потръгнал и през 1899г. Джоунс /по-точно е да се каже неговата компания, тъй като самият той починал малко преди това/ закупил дестилерията „The J G Mattingly & Bro. Distillery“. Дестилерията била основана от двама братя, които изпаднали във финансови затруднения и Джоунс я придобил на търг за 125 000 долара. По-късно, през 1902г. производителят бил продаден и с натрупаните средства, Джоунс и неговата компания придобили през 1922г. „Frankfort Distillery Inc.“, която пък притежавала и управлявала дестилерия в гр. Франкфорт, Кентъки /известна като Old Prentice distillery/. „Frankfort Distillery Inc.“ била една от шесте компании, които запазили правото да произвеждат спирт за медицински цели по време на „Сухия режим“ и това позволило на Джоунс да продължи да развива дейността си във време, когато почти всички съперници били принудени да преустановят дейността си.
„Сухият режим“ бил премахнат през 1933г. „Frankfort distillery Inc.“ закупила дестилерията на Ститцел /Stitzel distillery/, която снабдявала преди това с произведен спирт. Очертавали се силни години и това наложило основаването на нова дестилерия, известна като „Four Roses“. В началото на 40-те години на 20-ти век наследникът на Пол Джоунс, Лорънс Джоунс, починал и това наложило продажбата на бизнеса на канадската компания „Seagrams“ /Сийграмс/. Към този момент бърбънът „Four Roses“ бил номер едно по продажби в САЩ. И тук става интересно.Новите собственици от „Сийграмс“ решили да пуснат на пазара и смесено уиски с името „Four Roses“, което продават редом с бърбъна. Тъй като разполагали с няколко марки смесено уиски, а били придобили и дестилерии в Шотландия, „Сийграмс“ преустановили предлагането на бърбъна „Four Roses“ в САЩ. Под това наименование се предлагало вече смесеното уиски, което далеч не покривало славата на предшественика си. Колкото и странно да звучи подобно решение, то било продиктувано от обстоятелството, че „Сийграмс“ притежавали марки, които искали да наложат в САЩ, а бърбънът насочили към европейския и азиатския пазар.Начинанието на канадската компания нямало щастлив финал. Поради не до там правилни решения тя фалирала и всичките `и марки били придобити от други компании. Така се стигнало до 2002г., когато японската компания „Кирин“ /Kirin Brewery company/ закупила не само марката „Four Roses“, но и дестилерията от „Сийграмс“. Славата на смесеното уиски, което те предлагали била печална и новите собственици спрели производството му и изкупили предадените вече бутилки на дистрибуторите в САЩ. Едва след това започнали повторното предлагане на бърбъна на американска земя. От този момент насам „Четири рози“ повече не се отклонил от правия път и американския пазар често бива изненадван лимитирани серии. Ако все още имате желание да прочетете повече за съдбата на марката, може да ползвате написаното тук. Чудесна статия, част от която ползвах и аз.
Моите бележки за:

 

 

 

 

 

 

 

George Dickel Tennesse whisky
 САЩ е страна, изградена от преселници. Сред тях основен дял са заемали европейците от западна Европа, в частност германците, част от които са пренесли със себе си познанието по производството на алкохол. Германец е бил Якоб Бьом, приел по-късно фамилията Бийм, такъв е бил и Джордж Дикел, роден в немските земи през 1818г. /в градчето Грюнберг/. Дикел се заселил в началото на 40-те години на 20-ти век в района на Нешвил, Тенеси и захванал търговия.
 В идните години започнал да продава алкохол, а в края на 60-те години оссновал компанията „George A. Dickel and Company“, основната дейност на която се свеждала до препродажбата на дестилирано другаде уиски. В района на Тълахома, Тенеси към този период функционирала дестилерия, носеща името „Cascade distillery“, в която дялово участие придобили съдружниците на Дикел. Нейното уиски често било продавано от Дикел преди това. Самият Дикел починал в края на 19-ти век, в резултат на травма след езда, и контролът върху компанията и върху дестилерията преминал в ръцете на съдружниците му.
 Началото на 20-ти век поднесъл странна изненада за производителите от Тенеси – в щата бил въведен „Сух режим“ около 1910г. и производството на уиски се насочило към щата Кентъки, където се преместила и дестилерията „Cascade“, която затворила врати в началото на 1920 година заради централизирано въведения „Сух режим“ на територията на САЩ, продължил до началото на 30-те години. До преместването на производството обратно в Кентъки, което се случило в края на 50-те години, уискито се произвеждало в дестилерията „OFC“ /Old Fire Copper/ във Франкфорт, Кентъки, основана в края на 19-ти век от полковник Едмънд Тейлър /E. H. Taylor/. По време на „Сухия режим“ уискито се произвеждало в дестилерията „Stitzel-Weller“ и се предписвало от лекар като медицински спирт.
 Правният ред бил променен след отмяната на „Сухия режим“ и през 1958г. в Тенеси, в близост до някогашната дестилерия „Cascade“ била основана новата – „Cascade Hollow distillery“ /в областта Кофи/. Именно в нея за първи път предз 1964г. било произведено уиски „George Dickel“ /Black Label № 8/. През следващите години собствеността върху дестилерията и произвежданото в нея тенеси уиски била придобита от алкохолния гигант Диажио /Diageo/. По ред причини дестилерията преустановила производство в края на 90-те години, но през 2003г. заработила отново. През 2007г. на пазара дебютирало и уискито „George Dickel Cascade Hollow“, което било спряно от производство през 2013г.
Моите бележки за:










Glenаllachie distillery



Гленалахи е една от по-новите шотландски дестилерии – основана е през 1967г. в близост до градчето Аберлауър и в превод името `и означава „Долината на скалите“. Основана е от компанията „Scottish & Newcastle Breweries Limited“. Производството стартира през 1968г. и оттогава основното му предназначение е било да участва в смесените шотландски напитки.

  В края на 80-те години дестилерията е придобита от алкохолния гигант „Перно Рикар“, който инвестирал значителна сума за увеличаване на капацитета `и в контекста на завишеното търсене на уискитата от семейството на Chivas Regal, в състава на което Гленалахи участвал. Малцовото уиски било ползвано широко и в бленда Clan Campbell. През 2017г. дестилерията и около 40 000 стареещи бъчви с уиски са закупени от консорциума от инвеститори, сред които е и Били Уокър.По повод 50-годишния юбилей на производителя през 2018г. на пазара бе пусната серия от няколкостотин бутилки, пълнени от 6 бъчви, а през юни дебютира и официалното общодостъпно портфолио, състоящо се от 12-, 18- и 25-годишни версии, както и от 10-годишно уиски, пълнено без разреждане с вода. В края на октомври 2018г. бял свят видяха и няколко смесени малцови уискита, пуснати от собствениците на Гленалахи, в състава на които по всяка вероятност участва и малцово уиски на дестилерията.

Моите бележки за:

Glenallachie 12 y.o. single malt whisky /bottled on 10.09.2020/

 

Glenallachie 2009, 12 y.o. single sherry cask #699 single malt whisky, Whiskyshop The Old Pipe exclusive

 





Glenburgie distillery



 Гленбърги се намира в района Спейсайд в Шотландия, в близост до Бенромах /Benromach/ и Глен Морей /Glen Moray/. Възниква под името „Килнфлат“ /Kilnflat/ през 1810г. Едва към края на 20-те години на 19-ти век започнало по-засилено производство. През 70-те години преустановила дейност, но през 1878г. била закупена от нов собственик, който освен нов живот вдъхнал и ново име на дестилерията, която получила актуалното наименование „Glenburgie“.


 Първите години на 20-ти век не били особено благодатни и Гленбърги отново затворила врати през 20-те години. Десетилетие по-късно била закупена от канадската компания „Хиръм Уолкър“ /Hiram Walker/, който добавил към традиционните медни казани и чифт от т.нар. „ломонд казани“ /Lomond stills/, които представляват комбинация между тялото на меден казан и шия на колонен дестилатор, разделена на отделни звена. Чрез тях се целяло производството на уиски, различаващо от се от добиваното през меден казан или колонен дестилатор. Ломонд казаните снабдявали компаниите с малцово уиски за блендовете, но рядко полученият чрез тях алкохол бил бутилиран и като малцово уиски. При Гленбърги то носело името „Glencraig“ /Гленкрейг/. Производството му било преустановено през 1981г., когато казаните Ломонд били премахнати.

 В края на 80-те години на 20-ти век „Хиръм Уолкър“ бил закупен от предшественика на компанията „Алайд Домек“ /Allied Domecq/, които пък към днешна дата са заменени от алкохолния гигант Перно Рикар, притежаващ и смесеното уиски „Chivas Regal“. В началото на 21-ви век дестилерията отново преустановила дейността си, а през 2004г. старата сграда била разрушена, а на нейно място била изградена съвременната. За да отговаря на засиленото търсене на уиски, Гленбърги получила и още медни казани.


 Моите бележки за:

Glenburgie 10 y.o. single malt whisky /Gordon & MacPhail/

Glenburgie 15 y.o. single malt whisky, Ballantine’s Series No. 001






Glencadam distillery

 Основана е през 1825г. в района Хайлендс /Висините/ в Шотландия, в близост до река Еск, като за неин основател се счита Джордж Купър. В периода 1827г. – 1837г. собственик бил Дейвид Скот. В следващия близо век дестилерията сменяла често господарите си, за да се стигне до военния период в Европа, когато преустановила дейността си като уиски производител, но пък приютила военен контингент. През 1954г. била закупена от канадската компания „Хирам Уокър“ за по-малко от 85 хил. £, а две години по-късно от „George Ballantine & Son Ltd“, която била придобита от „Allied Domecq“ по-късно. През този период уиски от Гленкадам се използвало за блендовете на Балантайнс. „Allied Domecq“ я затворили през 2000г. /до тази година малцово уиски на Гленкадам било насочвано към достъпния и на нашия пазар бленд, купаж, Stewarts Cream of the barley, което вече ви представих/, но през 2003г. била закупена от английската компания „Angus Dundee“, притежаваща и дестилерията на Tomintoul.

 Новите собственици положили значими усилия за налагането на марката, като пуснали и някои по-интересни дестилати, като 12-годишния с финиш в бъчви от порто, аналогичен на този, който предлага Томинтауъл. Освен това, уиски от Гленкадам се среща и като малки дози в бленд уискитата /смесените уискита между малц и зърнено уиски/ на Ангъс Дънди. Уискито може да откриете и като част от линията на независими бутилировачи. Към днешна дата официалната линия на компанията включва уиски без означение на възраст, 10-, 12-, 14-, 15-, 17-, 21-, 25- и 30-годишно уиски, както и някои лимитирани версии.

Моите бележки за:
Glencadam 12 y.o. single malt whisky /Douglas Laing, Provenance/



Glendalough distillery


Глендалох /Глендалок/ е млада дестилерия, основана от няколко уиски ентусиасти от Дъблин и Уиклоу, където се намира и самият производител. През 2011г. Бари Галахър, Брайн Фегън, Гари Маклохлин /извинявам се, ако бъркам имената им/ и Кевин Кийнън основали самата компания, а през 2013г. и дестилерията в района, който за някои има ролята на религиозен притегателен център заради връзката си с християнската религия. Поради това на етикета на бутилките е изобразен свети Кевин.

Малко по-късно поръчали т.нар. „холщайн стил“ /“holstein still“ е хибрид между меден казан и колонен дестилатор/ от германския производител Арнолд Холщайн /Arnold Holstein/. И тъй като дестилираният от Глендалох алкохол е млад, хората от компанията набавят достатъчно старо уиски от други производители /дестилерията на Cooley/, което бутилират от свое име и със своето име на етикета.

Имайте предвид, че Глендалох произвежда още джин и почийн /poitin/ – млад алкохол, базиран на захарната тръстика.

Моите бележки за:









Glendower whisky
 Неизвестно по произход уиски, което предлага не лошо качество срещу ниска цена.
Моите бележки за:
GlenDronach distillery

 Дестилерията GlenDronach /Глендронах, Глендронак/ е основана през 1826г. от Джеймс Алърдайс в частта от Шотландия, известна при производството на уиски като Highland /Висини/ и станала популярна с това, че била втората дестилерия със законен лиценз за производството на уиски /първата дестилерия, ако не бъркам е тази на The Glenlivet/. Десет години след началото дестилерията била опожарена, но Алърдайс я изградил наново. Същият този Алърдайс, който посетил Единбург, за да промотира уискито и след като говорил с не един или двама търговци разбрал, че усилията му ще останат напразни, тъй като навсякъде офертата му била отклонявана. И така г-н Алърдайс се запътил към хотела си. По пътя си бил срещнат от няколко „дами на нощта“, които поискали почерпка в някой бар. Алърдайс предложил собственото си уиски и след много глътки спътничките му разнесли мълвата за качествената напитка, която предлага. И така марката добила първите си фенове. След смъртта на Алърдайс дестилерията преминала в ръцете на Уолтър Скот. В началото на 20-ти век била закупена за 9000 паунда от Чарлз Грант, чийто баща основал Гленфидих. Собствеността отново се сменила през 60-те години, при което контрол върху нея установили хората от Teacher’s, които удвоили капацитета ‘и. По-късно и Teacher’s се сдобили с нов собственик, а с това се сменила и властта над GlenDronach, която през 2005г. била закупена от Перно Рикар. Перно затворили дестилерията, за да подменят въглищната технология на подгряване на казаните с такава с парно нагряване. През 2008г. Перно Рикар продали правата върху GlenDronach на консорциума, оглавяван от Били Уолкър, с което BenRiach Distillery Company станали новия собственик. И така до днес. 

Корекция от края на 2016г: беше закупена от компанията „Brown-Forman“.

П.С. В блога може да прочетете и статията ми в раздела „distillery tour“, посветена на посещението ни в Глендронак.

Моите бележки за:



Glendullan distillery

 

 Основана е през 1898г., годините на завишеното уиски производство в района Спейсайд, в Шотландия. Може да я откриете в градчето Дъфтаун, където освен едноименната дестилерия са положени основите и на още други, сред които се нареждат Гленфидик и Балвени. На практика сградага е изградена през 1897г., но производството започва година по-късно.
 Началото е поставено от Уилям Уилямсън и Синове, компания, която се занимавала със смесването на уиски, които я управлявали /макар и вече с променено име/ до средата на 20-те години на 20-ти век, когато били придобити от предшественика на Диажио – компанията DCL. Постепенно мощностите били увеличени, като през 60-те години дестилерията била осъвременена. В началото на 70-те години в близост до нея била изградена друга дестилерия от тогавашните собственици, разполагаща с повече медни казани. Производството от двете дестилерии било използвано основно в предлаганите смесени уискита, тъй като към онези години консумацията на едномалцово уиски все още не била във вихъра си, и хората залагали на смесените дестилати.
 Двете дестилерии функционирали братски до 1985г., когато старата преустановила производство и била използвана за съпътстващи производството дейности. Едва с началото на 90-те години на 20-ти век на пазара били пуснати първите официални ботлинги на едномалцово уиски с името Глендулан. Завишеното търсене на малцово уиски от края на 20-ти и началото на 21-ви век принудило хората от Диажио да променят политиката си спрямо производството на Глендулан и да го лансират като едномалцов дестилат. Така през 2007г. бял свят видяла марката „Singleton“, която може да срещнете и в България, идеята зад която била да обедини продукцията на три дестилерии на Диажио и да ги предложи като едномалцови вариации. Под името „Singleton“ /Сингълтън/ може да откриете едномалцовото уиски на дестилерията Dufftown /Дъфтаун/, Glen Ord /Глен Орд/ и Glendullan /Глендулан/, като на всяка една от разновидностите бил определен съответния пазар. В Европа и България си получаваме SIngleton of Dufftown, но в летищните магазини може да открите и другите алтернативи.
Моите бележки за:





Glenesk distillery


Дестилерията Гленеск е основана през 1897г. от търговеца Джеймс Айлс на мястото на фабрика за обработка на лен. В началото носила името „Highland Esk“. През 1899г. Айлс бил заменен от нов собственик, който променил наименованието `и на „North Esk“.

С избухването на Първата световна война производството на уиски било стопирано. Едва през 1938г. то било възобновено от компания, предвождана от Джоузеф Хобс, но вместо малцово уиски, Гленеск бил натоварен с производството на зърнено такова. Това наложило и смяната на името – новото било „Montrose distillery“ /по името на градчето Монтроуз/.

По време на Втората световна война уиски отново не се добивало. През 1953г.-1954г. някогашната Гленеск била придобита от „Distillers Company Limited“ /DCL/, вдъхвайки нов живот на застиналите дестилатори. В началото на 60-те години производственият процес отново бил върнат към корените си – към дестилирането на малцово уиски. Последвала и промяна в изписването на производителя, който получил новото име „Hillside“.

През 1980г. „DCL“ отново променили името – този път на Glenesk. Щастието не продължило дълго и през 1985г. дестилерията била окончателно затворена. През 1996г. почти всички нейни сгради били разрушени, с изключение на помещението за малциране на ечемика /maltings/.

Моите бележки за:



Glenesk 1980 – 2014 single malt whisky /Gordon & MacPhail, Rare Old/



Glen Elgin distillery
Основана е в края на 19-ти век, по-конкретно през 1898г. в Спейсайд, до градчето Елгин /на този линк може да разгледате подробна карта на производителите в Шотландия – Elgin е в близост до Longmorn/. Производството стартирало в началото на 20-ти век.
 Началните години от съществуването `и не били особено зашеметяващи. Сменили се няколко собственици, а самото производство било затруднено от не до там доброто снабдяване с необходимата вода и отдалечеността от железницата. Едва през 30-те години на 20-ти век настъпили по-добрите години, след като Глен Елгин била придобита от „White Horse Distillers Ltd.“, а уискито `и било почти изцяло насочено към едноименния бленд. По-късно „White Horse Distillers“ станали част от компанията „DCL“, която пък се трансформирала в по-ново време в алкохолния гигант „Диажио“ /Diageo/, който е и актуалният `и собственик.
 През 60-те години дестилерията била разрушена и изградена наново, за да отговаря на съвременните стандарти, като била и електрифицирана. Броят на казаните бил увеличен на шест, а помещението за малциране на ечемика – „malting floor“, преустановило дейността си, като необходимият малц новите господари набавяли вече от принадлежащите им големи индустриални комплекси.
 И към днешна дата огромният процент от произвежданото уиски се отделя за нуждите на смесените, бленд, дестилати на Диажио /White Horse blended whisky/, а единственият официален ботлинг на бранда, който съм срещал е именно 12-годишният Глен Елгин /на запад са пускани и по-стари/.
Моите бележки за:
Glen Elgin 21 y.o. single malt whisky, cask #3248, #3249/Signatory, The Un-chillfiltered collection, vintage 1995/



Glen Garioch distillery
 Глен Гири /не се произнася Глен Гариък или Глен Гариъч/ е дестилерия от шотландските Висини, разположена западно от Абърдийн, на не повече от 30-40 мили, а може и по-малко, в градчето Олд Мелдръм /Old Meldrum/. За година на основаването `и се спряга 1797г., а за основоположник – Александър Менсън. Името `и е вдъхновено от долината Гири /може и Гийри/, спрягана за „Житницата“ на района.
 През новия 19-ти век собствеността върху дестилерията се сменяла неколкократно. В края му контролът върху нея бил поет от компанията „T.G. Thomson & Co of Leith“, към които се присъединил и Уилям Сандерсън – тогавашният собственик на смесеното уиски „Vat 69“, притежаващ и дестелерията North Brittish, в състава на което попаднало и малцовото уиски на Глен Гири.
 Началото на 20-ти век донесло несигурност и финансови затруднения на управляващите я. Военните периоди и времето на американския икономически срив, известен като „Голямата депресия“ затруднили дейността `и, за да се стигне до края на 30-те години, когато дестилерията била закупена от „Scottish Malt Distillers“ – компания, предшественик на алкохолния гигант Диажио /Diageo/.
 Идните десетилетия и особено края на 60-те години не били от най-успешните за Гири, която затворила в навечерието на 70-те. Тогава била закупена от дружеството „Stanley P. Morrison Ltd.“. Дестилерията отново възобновила дейност и през 1982г. станала първата, ползваща газ за загряване на медните си казани. По това време /ориентировъчно – в началото на 90-те години/ японската компания придобила и контрола върху „Morrison-Bowmore“, а посредством него и върху Глен Гири. Между 1995 и 1997г. дестилерията не функционирала.
 Към настоящия момент на пазара в България са налични два дестилата на Глен Гири: 12-годишен и такъв, без означение на възраст /Founder`s Resreve/.
Моите бележки за:



Glenglassaugh distillery
 Като повечето шотландски дестилерии и Гленгласа /това ми се струва най-коректното произношение/ е основана през 19-ти век, по-точно през 1875г. от Джеймс Мор и Александър и Уилям Морисън. Намира се на около 60 км северозападно от Абърдийн, така че ако имате път на там отделете някой друт литър бензин, за да я разгледате /при първа възможност аз ще го направя, ще пийна един малц и ще си спомням за времето, когато в Абърдийн играеше Илиян Киряков/. Самото `и изграждане отнело около две години и 10 000 паунда /по тогавашния курс – с инфлационния индекс сега тази сума би възлязла на няколко стотин хиляди паунда/. Шотландската уиски индустрия била в своя апогей – дестилериите в края на века никнели като гъби, изключение не правела и тази на Гленгласа. Уискито потекло от медните казани, но не оставайте с впечатление, че се е предлагало като едномалцов дестилат в лъскава опаковка. Не, краят на 19-ти и началото на 20-ти век /до 50-60-те години на века/ са времето на засиленото търсене и производство на смесените, бленд уискита. Такава е била модата. Рядко някой би пил чисто едномалцово уиски. Затова и огромният процент на произведения малцов дестилат от Гленгласа бил разходван за смесените уискита, в частност тези на Teacher`s. В края на века, технологично детилерията била обновена и всичко изглеждало цветя и рози, когато уиски промишлеността била засегната от последиците на „Кризата Патисън“ /братя-търговци, често наричани и измамници, които покрай мегаломанските си проекти завлекли една или две камари дестилерии и банкови институции и след като фалирали и влезли в затвора, колодата с карти рухнала, повличайки много производители със себе си/. През 1892г. Александър Морисън изпитвал сериозна нужда от финансови постъпления и продал Гленгласа на Highland Distillers, залегнали по-късно в състава на The Edrington Group /придобити от тях през 1999г./ – актуалните собственици на Macallan и Highland Park. И вместо успех и признание новият век донесъл тишина в производствените помещения. От около 1907г. до 60-те години на 20-ти век, с кратък период на производство през средата на 30-те години, дестилерията не произвеждала уиски. 60-те години, освен много готина музика, донесли и нещо непознато – засилващо се търсене на уиски /войната била свършила преди 15-20 години, Европа и светът вече започнали да се съвземат от следвоенната криза и обществото вперило поглед към веселата част на живота/. Не само на смесено, но и вече на малцово /за което следва да поздравим Glenfiddich, които първи започнали да рекламират и налагат културата на употреба на малцово уиски/. Именно тогава Гленгласа била обновена и започнала засилено производство на уиски – този път за смесените напитки на Cutty Sark и The Famous Grouse. В следващите 40 години Гленгласа я очаквали времена на засилено производство, и години на забвение – от 1986г. до 1992г. дестилерията не функционирала /кризата от 80-те години във Великобритания не я подминала/. През 2008г. „Edrington Group“, придобили вече Гленгласа, я продали за около 5 млн. паунда на „Scaent Group“, която в следващите пет години положила доста труд, за да обнови съоръженията в дестилерията, за да бъде тя конкурентноспособна и да може да предлага качествено малцово уиски. Нещо не им потръгнало обаче и през 2013г. Гленгласа била придобита от консорциума, оглавяван от Били Уолкър, закупил през 2004г. дестилерията на BenRiach и GlenDronach пред 2008г. Съдейки по стореното от компанията в двете дестилерии хората от света на уискито предусещали, че на Гленгласа `и се отрежда специално място и внимание. На пазара били пуснати някoи стари 30 и 40-годишни дестилати /спечелили доста призове, а и фенове, предвид поносимите цени/, произведени във времената на бившите собственици, а към началния сегмент били насочени три уискита – Glenglassaugh Torfa single malt whisky, Glenglassaugh Revival и Glenglassaugh Evolution single malt whisky.
Моите бележки за:



Glengoyne distillery

 Гленгойн си е поредното забавно шотландско име на дестилерия. На мен ми звучи като „гаргойл“ , което пък беше наименованието на вид митологично чудовище. За разлика от него Glengoyne не само, че не стряска, а напротив – радва ценителите на малца с качество и достъпност. Основана е през 1833г. от фамилията Едмънстън в южните райони на областта от Шотландия, означавана като Хайлендс – около градчето Dumgoyne, на 15 км северно от Глазгоу /заради близостта `до района Лоулендс и разположените там складове до 70-те години на 20-ти век е била определяна за Лоуленд дестилерия/. Първоначално се е казвала Burnfoot, което обяснява защо в портфолиото `и се среща уиски с идентично име.  През 1851г. местният търговец Джон Маклеланд я закупил, като малко по-късно бил заменен на управленската поизиция от сина си Арчибалд. И това име ми звучи забавно. Асоциирам го с арбалет, но ако глътна още малко уиски може да открия и други щуротии. В годината на Априлското въстание била закупена от фирма, която променила името на Glenguin. През 1905г. поставили и актуалното Glengoyne. 

 През 1965г. дошли нови собственици – Робъртсън и Бакстър. Дестилерията била осъвременена, а компанията сменила името си в резултат на преобразуване на Edrington group, която към днешна дата притежава Macallan и Highland park. 

 През 2003г. Гленгойн била закупена от компанията Иън Маклеъд /произнасяха го като Маклауд в Шотландия/ за 7,2 млн. £, която произвежда и водка, и джин, както и някои бленд уискита. Освен като малцово уиски, трудът на хората от Гленгойн може да се оцени и под формата на участие в бленда на Cutty Sark. Новите шефове пуснали на пазара нови дстилати, а отделно заложили и младото уиски в подходящите помещения, които заедно с тялото на дестилерията някои намират за доста красиви. Освен с външен вид от Гленгойн се гордеят и с една от най-бавните времево дестилации, което позволява формиране на по-силни ароматни съединения.

 И за финал: новите собственици не ползват карамел Е150 за манипулиране на цвета на уискито си. Откъде съм толкова сигурен? Пише го на етикета.

Моите бележки за:






 Glengyle distillery
 Корените на Гленгайл са вплетени в далечния 19-ти век, когато през 1872г. е осноавана от Уилям Мичел, представител на рода Мичел, притежаващ и съседната /буквално/ дестилерия на Спрингбанк /Springbank/. Ако написаното ви звучи като малцово господство на рода Мичел, сте на прав път. В края на 19-ти век фамилията с нейните родословни разклонения е била най-силния производител на полуострова, надвиснал над остров Аран. Досущ като в драматичен роман, Уилям се скарал с брат си и напуснал управлението на Спрингбанк. Натрупаният опит той използвал, за да създаде конкурентата дестилерия Гленгайл, но началните години на 20-ти век сериозно засегнали района. Инфраструктурата все още не била добре развита, съпоставена с останалите част на големия остров Шотландия, избухнала и Първата световна война, което наложило почти всички 30 дестилерии на Кинтайър да прекратят производството на уиски.

Развихрилата се икономическа криза наложила продажбата на Гленгайл, която в началото на 20-те години на 20-ти век попаднала в ръцете на нови собственици. Някъде в средата на 20-те години обаче преустановила дейността си. През 40-те години братята Блок, притежаващи вече и дестилерията на Глен Скоуша, закупили Glengyle в опита да `и вдъхнат нов живот, но избухнала Втората световна война и дестилерията отново потънала в мрак и тишина.
В следващите войната години дестилерията не функционирала, а сградите `и се ползвали за други цели. През 2000г. обаче наследниците на фамилията Мичел, които и до днес управляват Спрингбанк, заформили нов търговски субект, който откупил мястото от /но не и правото върху името „Glengyle“/ и през 2004г. бил дестилиран първия за новия век спирт.От 2009г. насам Гленгайл стартира инициатива да предлага годишно отлежало свое уиски, означено като „WIP“ /work in progress/. Първата партида бе в тираж от 9000 бутилки. През 2010г. бутилките нараснаха на 18 000 и така до 2015г., когато серията преустанови съществуването си, подготвяйки ни за първото 12-годишно уиски с името Килкеран. То дебютира през 2016г.Произвежданото уиски се нарича Килкеран /Kilkerran/, тъй като правата върху името „Glengyle“ се държат от компанията „Loch Lomond Group“. И за финал: собствениците не ползват карамел Е150 за манипулиране на
цвета на уискито си. Пише го на етикета.  




Моите бележки за:

Kilkerran 12 y.o. single malt whisky
Kilkerran Work in Progress single malt whisky, sherry cask 7th Release
Glen Grant distillery
 История за двама трафиканти и незаконни дестилъри. Така започва битието на дестилерията Glen Grant, „родена“ в богатия на уиски район Спейсайд в Шотландия, притежавана някога от „Chivas Brothers“, а към настоящия момент от „Групо Кампари“.
 Назад във времето, братята Джон и Джеймс Грант /подвизавали се преди това в дестилерията Aberlour/ решили да влязат в правия път и взели лиценз за производството на уиски, а за начало на жизнения път на дестилерията се приема 1840г. Както споменах, поне тогава се сдобили със законен лиценз. Иначе братята твърдели, че дестилират уиски на това място от 1823г. Към края на 19-ти век компанията попаднала в ръчичките на „Майора“ Грант /Джеймс Грант младши, син на един от двамата братя/, който бил находчив младеж, чиито идеи и реализации носят слава на напитката в бъдещите години. Освен въвеждането на електрическото осветление в дестилерията /през 1861г./, „Майорът“ притежавал и кола, което за онези години си било събитие от еквивалента на 15-та заплата в България. Последвали и иновации в технологията на производството на малцово уиски.
 Силните години на марката продължили и през 20-ти век, проявени и в сътрудничество с Гленливет. В първите години на 20-ти век на сцената се появила новата компания „Glenlivet & Glen Grant Distilleries Ltd“, към която през седемдесетте години се присъединили още „Longmorn-Glenlivet Ltd“ и „Hill Thompson & Co“, за да се появи новия субект „Glenlivet Distillers“. През 1978г. компанията „Seagrams“ купила Glenlivet и Glen Grant и ги добавила към „семейството“ на Chivas. По-късно „Seagrams“ били закупени от Перно Рикар и Диажио, за да се стигне до 2006г., когато дестилерията била придобита от Кампари. Освен чистата фактология за бранда могат да се споменат още няколко неща. Колктото и да е странна за нас, тъй като марката не е от най-познатите тук, дестилерията си е име в Шотландия. Визирам не само големия производствен обем от около 6 млн. литра, а и факта, че Глен Грант е една от първите иновативни компании от началото на 20-ти век, която е бутилирала и предлагала едномалцово уиски, на пук на статуквото от началото на миналия век. Ако към днешна дата стандартните версии на бранда са консумирани предимно в южните европейски страни с кола /?!?!/, то някои от старите дестилати са си доста скъпи и предполагам интересни напитки, в т.ч. и за видните ценители на уискито. Не говоря за официални версии, а за такива, предлагани от независимия бутилировач Gordon & MacPhail, който има установени добри отношения с компанията от близо век и на пазара могат да се срещнат пълнени от него бутилки на доста зряла възраст, отлежавали изцяло или частично в шери бъчви, при това на солидна стойност. Видях, че предлага дори 50-годишен Glen Grant, който както предполагате е доста скъп /в това се убедих и след като посетих магазина на G&M в гр. Елгин/.
Моите бележки за:







Glen Ord distillery





 Глен Орд е все още непозната за мен дестилерия с още по-непознато име – някъде бе преведено като Долината на облия хълм, а другаде открих превод на „ord“ като „чук“. „Долината на чуковете“ обаче не ми звучи удачно.  Източниците сочат, че е основана през 1838г. от Томас Макензи в района на полуостров Блек Айл /Black Isle/, за който се говори, че разполага с плодородна глинеста почва. Орд се намира западно от Инвърнес.


 Родът Макензи се слави като властващ над предоставените му земи от Крал Александър – събитие, случило се през 13-ти век. Именно върху част от тях Томас Макензи изгражда спиртоварната, но управлението върху нея прехвърля на сдружението на Джонстън и Макленан, което поело контрола върху добива на уиски. Впоследствие фамилията Макленан останала едноличен господар на Глен Орд, като за кратко Орд загубила законния си лиценз, но Макленан и неговият нов партньор се сдобили с необходимото разрешително.


 В края на века собствеността се върнала отново в ръцете на рода Макензи и заради засиленото търсене на уиски било изградено ново помещение за медните казани, което обаче пострадало от пожар. През 1896г. Александър Макензи починал, а това наложило Орд да намери своите нови собственици – компания, занимаваща се със смесването и предлагането на уиски.


 Първите години от 20-ти век били белязани от последиците на Първата световна война, по време на която Глен Орд не функционирала. В началото на 20-те години производителят бил закупен от „Джон Дюар и Синове“, а след последвалите обединения и прехвърляния Орд попаднал под управлението на „Scottish Malt Distillers“.


 След Втората световна война дестилерията била електрифицирана, а производственият ѝ капацитет бил увеличен. През 60-те години в Орд била изгареда и система за малциране на ечемика от типа „Saladin box“ – голямо съоръжение, което позволява автоматизирано обръщане на ечемика в процеса на малцирането му. То престанало да се ползва в началото на 80-те години, когато обработката на ечемика се поела от по-голям обект, намиращ се в близост до дестилерията, който снабдява и понастоящем част от дестилериите на „Диажио“ /настоящият собственик/ с нужния малц.

 През 80-те години „Scottish Malt Distillers“ се обединила с компанията „Гинес“, а през 90-те години в резултат на друго търговско сливане на бял свят се появил алкохолният гигант „Диажио“. Също през 90-те години отворил врати и посетителски център. Глен Орд със своя увеличен обем бил насочван основно към блендовете на „Диажио“, а като малц се продавал основно в Азия.


 Моите бележки за:

Glen Ord 11 y.o. 2008/2019, Hand Filled, cask #308296, 54.8%












Glenkinchie distillery
 Гленкинчи се намира в накогашния богат на уиски производители район, означаван като Lowlands /Низини/. За година на основаването `и се сочи 1837г., а за основоположници – Джон и Джордж Рейт, които били положили началото на друга дестилерия в района /Milton/. През идните години съдбата на дестилерията била повече от несигурна, след като на няколко пъти управлението попадало в различни хора, за да се стигне до 50-те години на 19-ти век, когато Гленкинчи била затворена. И така в продължение на няколко десетилетия. През 1880г. била придобита от обединение на търговци, известни като Glen Kinchie Distillery Co. През 20-те години на 20-ти век дестилерията била придобита от обединението DCL /предшественик на сегашния собственик Diageo/, под управлението на което тя продължила да функционира и по време на Втората световна война /Гленкинчи е един от малкото производители, който просъществувал и по време на Първата светова война/, а в края на 20-ти век Гленкинчи била включена сред т.нар. „класически малцове“ на Diageo. В момента на пазара се предлагат 12-годишния дестилат, т.нар. „Distillers Editiоn“, които гравитират около тази възраст, но финишират съзряването си във винени бъчви от шери, както и лимитирани количества от 20 и 26-годишно уиски, бутилирани с алкохолния градус на бъчвата /cask strength/.
Моите бележки за:
The Glenlivet distillery
 The Glenlivet е марка, позната на мнозина. Името ѝ произлиза от древния галски език, като в буквален превод означава „долината на гладко стичащия се, течащия“. Ако бъркам в превода не ми се сърдете, бях малко дете, когато за последно говорих галски. 🙂 Някои свързват произхода на означението с река Ливет.
 За основополжник на дестилерията се спряга името на Джордж Смит, който бил корав и чепат шотландец, а за година на основаване – 1824г., 12 месеца след Акцизния акт, обърнал хода на производството на уиски в Шотландия, въвеждайки по-справедливи налози върху уискито. До преди него данъчната ставка се изчислявала по неприемлив за мнозина начин /ако не бъркам като налог върху големината на медните казани/ и тъй като те не желаели да спонсорират излишно Короната в Лондон, започнали да дестилират алкохол по тъмни доби и на недостъпни за бирниците места, след което тайно го предлагали на съселяните/ съгражданите си. Заради това станали известни и като „контрабандисти“ – явно „контрабандата ограбва“. В повечето случаи алкохолът бил на ниво и пиещите не се притеснявали за произхода му. Вместо това, притеснението оставало за акцизните органи, натоварени с пълненето на кралската хазна, изпитваща остра нужда от средства особено около войните с Наполеон. И ето че обстановката се променила. Дукът на Гордън притежавал земи в района на Спейсайд, върху които също функционирали незаконни казани. Дукът разбрал, че е време за промяна и станал един от радетелите за облекчаване на реда по регистриране, лицензиране на производител и по изчисляване на налога. Близък до него бил именно Джордж Смит, когото дукът убедил да постави началото на законно производство, което спокойно би могло впоследствие да бъде предлагано из кръчми, хотели и бакалии. И чудото се случило – Смит започнал да добива спирт/ уиски, без да се налага да се крие и бяга. Справял се добре и скоро славата на продукцията му се разнесла /слухове твърдят, че опит в занаята натрупал още преди основаването на дестилерията/. Много хора му завиждали за това, а някои се вдъхновявали от делото му /по-вероятно е да са осъзнавали изгодите от лицензирането на производството/. Едните се мъчели да спъват дейността му чрез заплахи и предлагането на ментета, докато другите видяли, че „слънцето не гори, а само топли“ и също се сдобили с лиценз. А търсенето на уиски от Гленливет се увеличило – към 60-те години на 19-ти век дестилерията била разширена, като именно тогава придобива голяма част от актуалния си архитектурен облик. Близката железница също спомогнала за разнасянето на славата `и. Показателно за качествата на уискито била и често срещаната за времето практика други производители да добавят към името си това на Glenlivet /в превод “ Долината на гладостичащия се“/ – уж заради обощаващото географско означение. Последвали редица съдебни битки, чиято цел била да се ограничи тази практика /сведена до дестилериите в долината на р. Ливет/, като в полза на дестилерията на мистър Смит било отсъдено правото да означава уискито си като „THE Glenlivet“. Последвали размирните години на 20-ти век, през които не само, че славата на бранда се запазила, но и покорила далечна Америка /САЩ/, превърнала се в пазар N 1 за продукцията `и и до момента. Единственият период на затишие и покой бил военният, след който производството отново закипяло. През 50-те години The Glenlivet се обединила с дестилерията на Glen Grant, като по-късно към тях се присъединили и компанията Хил Томпсън и дестилерията на Longmorn. Заформил се силен съюз, наречен The Glenlivet Distillers Ltd. В края на 70-те години канадците от Seagram закупили обединението, а самите те били придобити по-късно от алкохолния гигант Перно Рикар, който заедно с Diageo – другият световен алкохолен гигант, закупили бизнеса на Seagram. И така и до днес, когато годишното производство надвишава 10 млн. литра спирт/ алкохол.
Моите бележки за:







Glenlossie distillery





 Гленлоси е шотландски производител от района Спейсайд, основан от Джон Дъф през 1876г. Дъф е бил особено инициативен образ, който полага началото и на Лонгморн и Бенриах – също дестилерии от района. Дъф бил подпомогнат от свои бизнес партньори, които му поверили управлението на Лоси. Дъф пообиколил света, воден от любовта към уискито, но в края на века се завърнал отново в Шотландия.

 Дестилерията посрещнала трудностите от последните години на 19-ти век, но в началото на Първата световна война преустановила дейността си, а през 1919г. била придобита от търговеца „DCL“ – далечен предшественик на настоящия собственик. В края на 20-те години била засегната от сериозен пожар, но производството продължило. Поне до началото на Втората световна война.

 След края на военните действия дестилерията била осъвременена, като били изградени нови складове /към днешна дата те побират до няколкостотин хиляди бъчви/, а броят на казаните бил увеличен – формата им пък се описва като наподобяваща глава лук. Светът навлязал в нова фаза и уиски производителите се нуждаели от повече малц за предлаганите смесени уискита. Заради това в двора на Гленлоси през 1971г. била изградена и дестилерията Манохмор /Mannochmore/.

 Съдбата на Гленлоси останала непроменена и произвежданото малцово уиски било насочвано към блендовете. Изключението било 10-годишната версия от серията „Flora & Fauna“, появила се в началото на 90-те години на 20-ти век.


 Моите бележки за:


Glenlossie 1992, 24 y.o. single malt whisky, hogshead #3460 /van Wees, The Ultimate/

Mannochmore 2008, 11 y.o single malt whisky, oloroso hogshead #348033 /James Eadie/









Glenmorangie distillery
 Намира се в района Хайлендс /Висини, Highlands/ в Шотландия и името `и в превод означава „Долината на спокойствието“. Преди да бъде пригодена за дестилиране на уиски Гленморанджи е произвеждала бира. Източници сочат, че това се е случвало около век преди официалното `и снабдяване с лиценз за производство на уиски от 1843г., получен от Александър Матесън. В началото медните казани били „втора ръка“ – Матесън закупил два, които преди това се използвали за производство на джин, но след като бизнесът потръгнал били добавени още.
 През 1887г. била основана „Glenmorangie Distillery Company Ltd“ и дестилерията била изградена повторно. Във времето около Първата световна война била закупена от фамилията Макдоналд, която я управлявала в следващите около 90 години, в т.ч. и във времето на Голямата депресия в САЩ и въвеждането на Сухия режим, и Втората световна война.
 Мирният период донесъл шанс за успех и благоденствие, и броят на казаните бил увеличен /твърди се, че са най-високите в Шотландия, заедно с тези на Брухлади/. Гленморанджи черпи вода от извора „Tarlogie Springs“ /Тарлоги Спрингс/. Именно във времето на следвоенен икономически бум и развитие, хората от дестилерията решили да се подсигурят от евентуално неблагоприятно въздействие върху водния си източник и закупили няколко квадратни километра около него.
 В началото на 21-ви век компанията била придобита от „Louis Vuitton-Moet-Hennessy“, които закупили и дестлилерията на Ardbeg. Под тяхно ръководство Гленморанджи пуснала на пазара различни дестилати с винени финиши. Всъщност, такава политика компанията е практикувала още от началото на 90-те години, когато Dr. Bill Lumsden / Бил Лумсден е основният технолог и движеща сила в днешно време в Гленморанджи/ се присъединил към дестилерията и започнал да експериментира с т.нар. „двойно отлежаване“ /double maturation/ и включването на по-нестандартни винени бъчви в процеса.
 Основната част от малцовото производство се предлага като едномалцово уиски. Има обаче и процент, който се заделя за бленд /смесените уискита/ като Highland Queen. И за финал. Шансът да откриете Гленморанджи сред продуктите на независимите бутилировачи е нищожен, тъй като компанията няма практика да продава свое уиски дригиму. Изключение са ботлингите на „SMWS“ /The Scotch Malt Whisky Society е компания-бутилировач, предлагаща уиски под свое търговско име/ и смесеното малцово уиски Westport, предлагано от компанията „Wilson & Morgan“, което освен „сок“ от Гленморанджи, включва и уиски от дестилерията Glen Moray.
Моите бележки за:



Glenora Distillers

 Компанията „Glenora Distillers“ е основана през 1989г. от Брус Жардин. Дестилерията е изградена в шотландски стил в Кейп Бретон, Нова Скоуша, като опит за построяването `и Жардин черпел от видяното в Шотландия. Това, което той искал бил дестилерия, която да прилича на тези в земите от Стария континент. За целта закупил два медни казана от дестилерията Боумор /Bowmore/, от където идвало и уиски за предлагания от Гленора бленд.

Канадците от Гленора купуват малцирания вече ечемик от Шотландия /поне в началото е било така/, който ферментира на място в дестилерията, след което бива дестилиран през медните казани, произведени от ситуираните в Ротъс занаятчии от Форсайт. Отлежаването протича на място в ниски складове с прашни подове, наподабяващи традиционните от Шотландия.
 Първото малцово уиски бива представено през 2000г. Тогава на пазара било пуснат млад 8-годишен ботлинг. Малко по-късно, през 2003г., дебютира и 10-годишната вариация, назована с името „Rare“, а след това се появяват и някои иновативни благинки с частично винено отлежаване, както и 15-, 19-, 21- и 25-годишно малцово уиски.

Интересна част от историята на Гленора и на Глен Бретон са съдебните дела, водени от Шотландската уиски организация срещу собствениците `и за неправомерна и подвеждаща употреба на термина „глен“, или „долина“ в превод от келтски. Според Асоциацията единствено шотландските дестилерии имат право да ползват това понятие. Противно на обвиненията, собствениците от дестилерията успяли да докажат в съда, че в района на Кейп Бретон преди близо 200 години се заселили преселници от Шотландия, чиито наследници живеят и днес там, с което си спечелили правото да ползват спорния термин.

Моите бележки за:

Glen Breton Rare 10 y.o. single malt whisky






Glen Flagler *distillery* /single malt whisky

Историята на марката едномалцово уиски „Glen Flagler“ е всичко друго, но не и запомняща се. „Inver House“ са били собственици на зърнения индустриален комплекс Гарнхийт /Garnheath/, намиращ се в шотландските Низини /Lowlands/, в който пред 1965г. разполагат няколко двойки медни казани за производство и на малцово, ечемично уиски. Наличието им обаче не превръща територията в отделна дестилерия. Вместо това, площта, включваща колонните дестилатори и медните казани е наречена „Комплексът Мофат“ /Moffat distilling complex/.

Едната двойка казани добивала силно опушеното уиски Killyloch /Килилох/, означавано и като Айлбра /Islebrae/. Другите ведни съдове били отговорни за производството на слабо опушен дестилат, който се обозначава като „Глен Флаглър“. Това малцово уиски основно било ползвано в блендовете на „Инвър Хаус“, сред които попада и Ханки Банистър.

Заради неблагоприятната икономическа обстановка през 70-те години производството на Килилох било преустановено, а през 1985г. същата съдба сполетяла и Glen Flagler. През 1986г. бил затворен и Гарнхийт. По-късно комплексът бил почти изцяло разрушен, като били запазени едниствено няколко склада.

Сред наличностите в тях били и бурета с Глен Флаглър, като през 2003г. „Inver House“ бутилирала /поне така твърди официалната информация/ последните 5 от тях.


Моите бележки за:

Glen Flagler 1973 – 2003 cask strength single malt whisky




Glen Keith distillery
 Дестилерията Глен Кийт младее на фона на част от конкурентите си, носещи вековен опит. Основана е през 1957г. /производството стартира година по-късно/ в шотландския район Спейсайд /Speyside/ – на някокостотин метра от дестилерията на Стратайла /Strathisla/, независимо че на бутилката уискито е обозначено като такова от Висините /Highlands/. Част от сградите преди това били ползвани за нуждите на съществуваща мелница и слуховете твърдят, че са доста красиви /все още не съм ги виждал/. Идеята била уискито на Глен Кийт да бъде ползвано за блендовете Chivas Regal и Passport /Chivas Brothers били също собственост на Seagram/. Несвойствено за тази част от територията на Шотландия, алкохолът бил и тройно дестилират /дестилиран през три медни казана/ – технология, присъща на уискито от Низините. През 70-те години обаче били добавени още два медни казана и производството било насочено към двойна дестилация /правилото гласи: колкото повече се дестилира един алкохол, толкова повече се вдига алкохолният му градус, но с доближаването до неутралния спирт, с над 80%, се губят аромати/. До края на 70-те години дестилерията носела името „Glen Keith-Glenlivet“ – много дестилерии от района на Спейсайд прибавяли името „Glenlivet“ към наименованието си, за да черпят облагите от славата на дестилерията The Glenlivet, но след продължителни съдебни процеси тази практика била ограничена и към днешна дата не се сещам за дестилерия с подобно сложно име /имам съмнения относно Тамнавулин/. Глен Кийт била и място за „експерименти“. Не военни, разбира се. Собствениците я ползвали за тестови полигон за нов вид мая и за производството на два дестилата – Glenisla и Craigduff. Гленайла /Isla е името на малката рекичка, течаща до Глен Кийт; Glen се превежда като долина/ било опушено уиски, при което се ползвали опушен малц и наситена с феноли вода, която била прекарвана през медните дестилатори. През 1983г. бил добавен и шести меден казан. Дестилерията била затворена през 1999г., а през 2001г., ведно с Chivas, била закупена от алкохолния гигант Перно Рикар. И така останала до 2013г., когато била повторна въведена в експлоатация, с удвоен капацитет, който да удовлетвори нуждите от малцово уиски за блендовете на Перно.
Моите бележки за:






Glen Mhor distillery


Глен Вор /или Вар – знам, че произношението не е това, което очаквахте/ е дестилерия, основана в края на 19-ти век от Джон Бърни и Чарлз Макинли от компанията-производител на уиски „Charles Mackinlay & Co“. Това се случило през 1892г. в град Инвърнес. Към този момент Бърни вече имал опит от работата си в намиращата се един хвърлей дестилерия на Glen Albyn. Името на Glen Mhor пък било избрано заради близката долина на езерото Нес, а в превод означава „Великата долина“.


През 20-те години на 20-ти век Бърни и съдружника му закупили Глен Албин и двете дестилерии преминали в общи ръце. В рода Бърни се запазили до 70-те години на века, когато синът на Джон Бърни ги продал на натрупващия все по-голяма сила търговски субект, „DCL“ /Distilleries Company Limited/, комуто било отредена съдбата да участва след време във формирането на алкохолния гигант Диажио /Diageo/, притежаващ най-много шотландски дестилерии в момента от всеки друг конкурент. Към онези години необходимото количество малц се произвеждало на място в Глен Вор чрез т.нар. „Saladin box“ /помещение, снабдено с подобие на архимедов винт, служещ за обръщане на ечемика/, но DCL преустановили тази практика.

Историята на Glen Mhor приключила в средата на 80-те години – заради икономическата криза и слабото търсене на уиски тя преустановила производството си, за да се стигне до 1986г., когато дестилерията била разрушена. По-късно на нейно място възникнали търговски площи.

Глен Вор не може да се похвали с много на брой официални свои ботлинзи. „Трохите“ от някогашното производство са разпределени предимно сред компаниите-независими бутилировачи и са рядкост.




 Моите бележки за:

Glen Moray distillery
 Дестилерията на Glen Moray /Глен Морей/ се намира в областта Елгин в Шотландия, която от своя страна е неизменна част от уиски региона Спейсайд /Speyside/, откъдето произлизат мнозинството едномалцови дестилати на скотите. Започва съществуването си като пивоварна през 1828г. под името „West Brewery“. 


 През 1897г. била преустроена в дестилерия от „Glen Moray-Glenlivet Distillery Company“ и започнала производството на малцов дестилат. Ако се чудите какво общо има името „Glenlivet“ с това на благинката от снимката, може би бих ви отговорил с „почти нищо“. Истината обаче е далеч по-прагматична – през онези години името на дестилерията Glenlivet било символ на качество и много от дестилериите го прикачвали към своето име /дори и хората от Macallan не се сдържали/. Тази практика си била меко казано нелоялна и наследниците на основателя на Гленливет водели закономерно дела срещу нарушителите, в резултат на които било отсъдено, че допълнението „Glenlivet“ можело да бъде ползвано единствено от дестилерии, находящи се в близост до река Ливет /Glen – долина, Livet – голяма река в Шотландия/. Преди тези съдебни решения всеки желаещ да се ползва с облагите от славата на Гленливет можел да го добави към своето име. За оригинала – дестилерията на Glenlivet, останало изключителното право да се изписва като „The Glenlivet Distillery“.
 Но стига с думите за Гленливет, да се върнем към Глен Морей. През 1910г. била затворена. През 1912г. дейността била възобновена, но скоро отново затворила кранчето. И така до 1920г., когато била придобита от Макдоналд и Мюр – имащи дялово участие и в Glenmorangie. Пред тях стояла дилемата дали да си похарчат парите за Glen Moray или Aberlour, като в крайна сметка се спрели на първата опция. През 1923г. малцът отново потекъл. За кратко била затворена през 1958г., когато я преустроили. През 1996г. компанията Макдоналд и Мюр променила името си на Glenmorangie plc, а през 2004г. била закупена от от Louis Vuitton-Moet Hennessey за 300 млн. £. Във времето, когато Glen Moray била притежание на Glenmorangie на пазара били пуснати разновидности на уиски с винени финиши /в блога вече съм ви представял такова – 16-годишният дестилат, ползвал бъчви от шенин блан – сорт грозде с родина Франция/. 


 През 2008г. Glen Moray сменила „господаря си“ с френската компанията „La Martiniquaise“. Именно под новата власт Moray пуснали през 2009г. за първи път доста торфено уиски с фенолно съдържание от 40 феноли на милион – почти колкото при Laphroaig и Lagavulin. Новите собственици насочили и голяма част от произвеждания малц за бленд уискито /смес между зърнени и малцови дестилати/ си „Label 5“, което се намира и в нашата магазинна мрежа.
Моите бележки за:
Glen Moray 18 y.o. single malt whisky, Elgin Heritage

Glen Moray 1994 Sherry cask finish single malt whisky, distillery exclusive/bottled 2017/





Glen Scotia distillery

 Историята на Глен Скоуша /Glen Scotia/ датира от 1832г., времето известно като „Викторианска ера“. Основана е от фамилията Гелбрейт /Galbraith/, които я управлявали до 20-те години на 20-ти век /в началото дестилерията носела името „Scotia“ и едва новите господари от 20-те век добавили уточнението за долина – „Glen“/. Към онези години в района се подвизавали още над 20 дестилерии, които в идните години щели да преустановят дейността си завинаги заради лошата инфраструктура и въведения „Сух режим“ в САЩ.
 През 1919г. дестилерията била продадена на компанията „West Highland Malt Distillers“, която малко по-късно фалирала и се наложила продажбата на уиски производителя. Новият господар бил Дънкан Маккалъм, който също изпитал финансови затруднения, може би обясняващи и последващото му самоубийство. Глен Скоуша била придобита от братята Блок /Bloch Bros/.
 След близо двадесет години управление, през 1954г. Блок били заменени от канадската компания „Хирам Уолкър“. Малко след тях управленските юзди поели хората от „A. Gillies & Co“, които станали част от обединението „Amalgated Distillers Products“, които изградили на ново дестилерията в навечерието на 80-те години – времето на Британската икономическа криза, през която дестилерията затворила врати. През 1989г. на власт дошли нови собственици, които я върнали към производствен живот.
 През 1994г. дестилерията отново преустановила дейност, но малко след това отново подгряла медните си казани. Последвали още няколко смени на горещия собственически стол, за да се стигне до началото на новия век, когато на пазара се появили няколко ботлинга с означение на възрастта на уискито в тях, които се отличават с нетрадиционния си цветови облик.
 Може би през 2014г. се случила и най-значимата промяна в Глен Скоуша, когато дестилерията била придобита от компанията „Loch Lomond Group“, които налагат нова визия спрямо ботлинзите и подход при избора на бъчви за тях.
Моите бележки за:
Glen Scotia Double cask PX finish single malt whisky /bottled on 01.03.2022/
Glenfarclas distillery
 „Долината на зелената трева“, както се превежда името на дестилерията е основана през 1836г., когато Робърт Хей успял да я лицензира. Около 1850 г. носила за кратко името Glenlivet. Защо? Може би поради факта, че към онзи момент почти всеки искал да копира Гленливет заради качеството на тяхното уиски, съотв. да се вмести на пазара и да черпи дивиденти. Впоследствие, дестилерията възвръща името си, а единственият Гленливет остава оригинала, обозначаван на етикетите от тогава като The Glenlivet. През 1865г. Гленфарклас била закупена от фамилията Грант /не онази, основала Grant`s/ и след кратък период, в който се управлявала от Джон Смит, попаднала трайно в ръцете на наследниците на рода Грант /които са собственици и към днешна дата/. През 1895г. било сформирано дружеството Glenfarclas-Glenlivet Distillery Co ltd. Половината от компанията и от Гленфарклас била притежание на фамилията Грант, а останалата част на братята Патисън. Същите тези братя, започнали изначално дейността си като търговци на млечни продукти, които след години заменили с уиски. Братята били находчиви и предприемчиви. „Империята“ им постепенно се разраснала и за да рекламират бленд уискито си снабдили не малко на брой бакалии с говорещи папагали, които заучено промивали мозъците на купувачите с фразата „Купувайте Патисън!“. И доста хора се заслушали в птичия глас. Така братята направили финансов гръб. Но за целите на търговията си взели огромни заеми, които пръскали и по солидна реклама. За година харчили нечувани суми за популяризиране на продуктите си, като в няколко поредни похарчили между 20 и 60 хил. паунда. Сума, която за времето си била колосална и с която биха могли да си построят дестилерии. И като споменах дестилерии, Патисън придобили тези на Oban и Aultmore, както и споменатия дял от Гленфарклас. Късметът бил с тях, а с това и вниманието на заемодателите – банки, търговци, уиски производители … Всичко било повече от перфектно, но когато братята били прибрани зад дебелите стени на затвора за извършени измами, не само империята им рухнала. Последващите процеси по закриване на дестилерии и колапс в уиски бранша сега са известни с името “ Кризата Патисън“. След краха им контролът върху Гленфарклас бил поет изцяло от фамилията Грант, която сменила името на компанията собственик на „J & G Grant“. Следващите десетилетия било изключително благодатни и през 60 и 70-те години капацитетът на дестилерията бил увеличен. Малцът се леел като река. Без значение от управленските кризи, хората, ангажирани с дестилирането на уискито знаели как да си вършат работата и използвайки качествени бъчви от шери произвеждали високоценен малц, като за да отговорят на завишеното търсене увеличили и броя на медните казани.
Моите бележки за:



Glenfiddich distillery
 Компанията, чието име в превод означава „Долината на елена“, е основана в края на 19-ти век от компанията Уилям Грант и Синове, която е неин собственик и към настоящия момент. Намира се в Дъфтаун / Dufftown/, Спейсайд. Твърди се, че фамилията Грантс сама е издигнала сградата, като единствената помощ, която са получили е от един каменар. В началото дестилерията оперира с оборудването на старата дестилерия Cardow/ известна в наши дни като Cardhu/. Ситуацията вече е друга и Фидик разполага с огромна собствена мощ, способна да произведе 10 млн. литра алкохол, а може би и повече. Освен с триъгълната форма на бутилка /представена през 1957г. и сътворена от Ханс Шлегер/, позната ни и от уискита на Grant`s, марката Фидик е добила популярност и с това, че е една от най-награждаваните, ако не и най-отличаваната марка шотландско уиски. Освен това, именно на Гленфидик дължм популяризирането на едномалцовото уиски, като първия си едномалцов дестилат пускат на пазара през 1963г., а през 1969г. отварят и първият в Шотландия център за посетители туристи. Към днешна дата Гленфидик може да открием в около 180 страни, като уискитата са особено популярни в САЩ /заедно с тези на Балвени/.
Моите бележки за:



Glenrothes distillery
 Гленротъс се намира в района Спейсайд в Шотландия, в близост до дестилериите на Макалън и Глен Грант. Възниква през 1878г., а през 1879г. е произведен първият алкохол. За основател се сочи подвизаващият се преди това в Макалън Джеймс Стюарт. Стюарт имал съдружници в новото начинание, които поели контрола над Гленротъс, след като той фалирал /Стюарт притежавал и лиценза за Макалън по това време, с който също се разделил/.
 Краят на 19-ти век бил белязан със засиленото търсене на шотландско уиски, което наложило разширяването на дестилерията, която на два пъти в рамките на около десетина години била засягата от пожар. През 1884г. дестилерията е прекръстена на Glenrothes-Glenlivet.
 В края на века собствениците се обединили с господарите на Bunnahabhain /Бунахабън/ и заформили новия субект „Highland Distillers Company Ltd.“, под чието управление дестилерията посрещнала новия век и увеличения производствен капацитет.
 През 20-ти век на няколко пъти били добавяни двойки медни казани. Дестилерията отново била зесената от пожари, но оцеляла. По-добри години настъпили след края на Втората световна война, когато малцът на Гленротъс заел своето място в смесените уискита Famous Grouse и Cutty Sark.

 През 1999г. „Highland Distillers Company“ била закупена за около 600 млн. паунда от „Едрингтън груп“ /обединение, притежаващо Макалън и Хайленд Парк, в което съществено участие има и компанията „Уилям Грант и Синове“, притежаваща малцовите дестилерии Гленфидик, Балвени, Кининви, Ейлса Бей, Тюламор Дю и смесеното уиски Грантс/. И за да стане още по-объркано, през 2010г. независимият бутилировач „Бери Брос и Руд“ /компания от Лондон/ закупил правата върху марката „Glenrothes“, докато собствеността върху едноименната дестилерия останала в ръцете на Едрингтън груп, която ползва голяма част от дестилираното малцово уиски за споменатите по-горе блендове.

Редакция от 2017: Едрингтън придоби обратно правата върху марката едномалцово уиски.

Моите бележки за:
 

Glentauchers distillery


Историята на уиски производството в Глентохърс се свързва с имената на Джеймс Бюкянън и У. Лоури, които през 1897г. основали компанията, управляваща в идните години младата дестилерия, разположена в рамките на фермата Глентохърс в близост до Кийт, Спейсайд. По-късно Лоури се оттеглил поради финансови затруднения и Бюкянън поел цялата управленска отговорност.
През 20-те години на 20-ти век компанията на Бюкянън се обединила с „Джон Дюар и Синове“, които били закупени от „Distiller`s Company Ltd.“, притежаващи вече и марката „Джони Уокър“.Следващите години довели до електрифицирането на дестилерията и до увеличаване на производствения `и обем. Както повечето производители от това време и Глентохърс сама подготвяла ечемика си в т.нар. „malting floor“, която практика била преустановена в края на 60-те години.През средата на 80-те години дестилерията прекратила производството на уиски заради настъпилата икономическа криза, но след няколко години била продадена на „Allied Distillers“. Производството било въззобновено в началото на 90-те години, но както и преди това, добитият спирт бил насочван към смесените уискита. Вместо официалниедномалцови версии, предлагани от собственика на дестилерията, на пазара били налични бутилки на независими бутилировачи, на които били продавани бурета с Glentauchers. През 2005г. „Алайд Дистилърс“ били придобити от Перно Рикар, а заедно с тях френският алкохолен гигант установил контрол и върху Глентохърс. Едва в края на 2017г. Перно Рикар пуснаха на пазара трио от 15-годишни дестилати, презентиращи три от дестилериите – произвеждащи малц основно за смесените уискита. Освен Glentacuhers, това са Гленбърги /Glenburgie/ и Милтъндъф /Miltonduff/.
 Моите бележки за:
Glenturret distillery
 Дестилерията на Glenturret /Глентурет/ се води за най-старата в Шотландия. Като дата на основаването `и се сочи 1775г., което си е чист маркениг. Защо? Първо, към онези години производството на уиски във Висините на Шотландия е било забранено от Кралския двор /поне не и масовото дестилиране – било е разрешено производството на уиски в изключителни малки количества/. Ако е функционирала някаква дестилерия то тя е била „незаконна“ по разбиранията на Короната. Едва през 1823г. е приет съвременния Акцизен акт, уреждащ справедливи граници на дължимия налог и регламентиращ реда за лицензиране на производствтото. Ако възрастта на дестилерията се обвързва с някаква незаконна дейност преди векове, то почти всяка дестилерия може да проследи своите „корени“ до някой неизвестен кът на Шоландия, произвеждащ уиски и през 16-ти и 17-ти век. Истината е, че към 1775г. в района е функционирала незаконната дестилерия на Hosh. През 19-ти век именно тя придобила законен лиценз и през 1875г. името на дестилерията Hosh било променено на Glenturret /може би и поради факта, че в района през 30-те години на 19-ти век за кратко функционирала дестилерия със същото наименование/.

 В началото на 20-ти век собственици на Глентурет станали братята Мичел, които в началото на 20-те години прекратили производството, а малко по-късно фалирали. В следващите 30 години Глентурет потънала в забвение, а съоръженията за производство на уиски били разглобени, като складовете `и съхранявали земеделски инвентар на местни люде. 

 През 1959г., когато светът започнал да гледа жадно към бутилките с уиски, дестилерията била върната към живот, когато била закупена от Джеймс Фейърли, който я снабдил наново с медни казани и ремонтирал занемарената сграда. „Въртележката“ на господарите се засилила и през идните години Глентурет сменила ръководството си многократно, за да се стигне до 1981г., когато била придобита от производителя на алкохол „Реми Коантро“, а по-късно от „Highland Distillers“ /Хайлънд Дистилърс/. Те от своя страна били погълнати от Edrington Group /Едрингтън Груп/ през 90-те години на 20-ти век. И така и към днешна дата, като през 2002г. в дестилерията били отделени площи, играещи ролята на „музей на смесеното уиски Famous Grouse“, в чийто състав Глентурет заема място.

Моите бележки за:





Glenury Royal distillery

Дестилерията Гленюри била основана от Робърт Баркли през 1825г., няколко години след Акцизния акт от 1823г., в градчето Стоунхевън, намиращо се на юг от Абръдийн в шотландските Висини. Преди легализирането на производството Баркли оперирал друга дестилерия, която по тогавашните стандарти не съответствала на наложения от Лондон законов ред – тя пострадала от пожар и така се появил законният `и наследник Гленюри.

Едва през 1835г. Баркли, който към онези години бил и депутат в Парламента, успял да извоюва победа – получил правото да преименува дестилерията на Гленюли Роял /Glenury Royal/.

Щастието му не траело дълго и през 1854г. той починал и през 1857г. Гленюри Роял била закупена от фамилията Ричи от Глазгоу, която останала неин собственик до края на 20-те години на 20-ти век.

По-късно дестилерията била продадена още няколко пъти, за да сте стигне до избухването на Втората световна война, когато преустановила работа. През 1953г. била закупена от компанията „DCL“ /Distillers Company Limited – преобразувана по-късно в алкохолния гигант Диажио/. Към онези години Гленюри все още разполагала с помещения за малциране на ечемика, които затворили през 60-те години. Били добавени още два медни казана с оглед завишената нужда от ечемично уиски, от което се нуждаели новите собственици.

Приказката за Гленюри обаче приключила окончателно в разгарана на британската икономическа криза, когато през 1985г. производството било преустановено, а в началото на 90-те години сградите на Гленюри били разрушени, а площта им била заета от жилищни комплекси.

В по-ново време и след разрушаването на дестилерията, актуалните собственици на останалите запаси от уиски и на самата марка – Diageo, пуснали на пазара няколко доста стари уискита. В началото на 21-ви век са представени 36- и 50-годишни малцови уискита, които почти изчерпват наличните официални версии на Glenury Royal. По-разнообразна е гамата сред независимите бутилировачи, но и при тях наличните запаси са изключително изтънели

Моите бележки за:

Glenury Royal 1984 – 2012 single malt whisky, lot #RO/12/05 /Rare Old, G&M/

Grant`s blended whisky
 Марката възниква в края на 19-ти век от Уилям Грант и към настоящия момент е фамилна собственост, която управлява познатите ни дестилерии Glenfiddich, Balvenie, Kinninvie /тя не е точно позната/, Girvan / вторият най-голям производител на зърнено уиски/ и Tullamore Dew. Началото е положено през 1887г. от Уилям Грант, който с помощта на семейството си изградил марка, която заема челните места сред бленд уиски производителите, прилагайки натрупания опит в дестилерията на Mortlach. Грант израстнал в бедно семейство, но това не му пречило да мечтае за собствен бизнес, съврзан с уискито производство. И така започнал работа в дестилерията на Морлах /к/, където останал около 20 години, като в края на периода заемал длъжността на мениджър. Със спестените средства положил началото на Грантс, а с около 800 паунда и на Glenfiddich. И ако Уилям е започнал живота си в нищета /може би звучи пресилено/, то наследниците му са сред най-заможните хора в Шотландия и Великобритания, а компанията генерира приходи в милиарди. Този резултат се дължи изцяло на прозорливостта и умението му. В началото на 20-ти век компанията вече била сред утвърдените имена. Това `и положение останало непроменено и след изменението на шотландското законодателство през 1915г., въвело изискването за минимална двугодишна възраст на уискито, а по-късно за тригодишен минимален период на стареене на течността. Много от конкурентите били засегнати, но дълбоките запаси на Грантс от старо уиски „спасили деня“. Не само това, а продуктите на бранда били разпространени в Азия и Австралия. Към настоящия момент се предлагат в над 180 страни, а реализираните продажби възлизат на милиони литри. Асортиментът включва „червеният“, „зеленият“ и „син“ етикет, които може да срещнете в почти всеки магазин, 12 и 18-год. дестилат и не на последно място – струващият около 300 лв. 25-год. Grant`s.
Моите бележки за:



Hakushu distillery
 Да си втори не винаги означава, че си по-слаб или маловажен, или поне такова е положението с втората дестилерия на японската компания Сънтори, която май остава в сянката на по-популярната в последните години дестилерия на Yamazaki. Говоря за Hakushu distillery, която е изградена половин век след Ямазаки с идеята да бъде може би по-достъпния малц, а този на Ямазаки да бъде пазен за по-особени серии. Не знам дали съм прав в разсъжденията си до момента, но явно събитията ме опровергават в някаква степен, тъй като и този „по-достъпен“ като наличност малц все по-трудно може да бъде намерен из магазинната мрежа в България, а защо не и в Европа, поради повишеното му търсене.
 Както споменах в началото на изложението дестилерията на Хакушу е изградена от компанията, която в момента притежава не само японските марки/ дестилерии Yamazaki, Hakushu, Hibiki, а и американския символ Jim Beam, както и дестилериите на Auchentoshan /Оухинтошън, Окинтошън/, Glen Garioch /Глен Гири/ и Bowmore в Шотландия. Може да пропускам още някоя. Хакушу е замислена изначално като най-голямата дестилерия за производство на уиски в света. Дори са изградени две големи звена, наречени Hakushu west и Hakushu east, от които сега функционира единствено „източното крило“, а другото се ползва за по-официални събития. Проблеми с финансирането и навярно с еколозите /Хакушу е изградена в т.нар. „японски Алпи“, на 700 м. надморска височина, в планината Кайкомагатаке – Kaikomagatake/ водят до забавяне в строежа, който приключва през 1973г., когато потича и първия малцов дестилат от казаните. В началото на 80-те години започва разрширението `и и към този момент Хакушу успява да спечели приза за най-голяма дестилерия. По-късно през 80-те години в Япония възниква икономическа криза и дестилерията е затворена /всъщност, именно тогава е затворена западната част и от тогава продължава да функционира източната/. Дестилатите, които се предлагат от компанията не са толкова много /към момента капацитетът на дестилерията е 3 млн литра алкохол годишно/ – освен Distiller`s Resreve може да бъдат открити и Hakushu 12 y.o. single malt whisky, Hakushu 18 y.o. single malt whisky, Hakushu 25 y.o. single malt whisky, както и по-лимитираните Hakushu heavilly peated single malt и Hakushu sherry cask single malt whisky.
Моите бележки за:



Hankey Bannister blended whisky
 Марката Ханки Банистер има своите корени в края на 18-ти век. През 1757г. Бюмонт Ханки и Хю Банистер заформили съдружие и започнали търговия с алкохол в Лондон /основно с вина/. Малко по-късно се зародила и идеята за смесеното уиски със същото име. В идните години уискито намирало все по-широк кръг от почитатели, като на два пъти било удостоявано с т.нар. „royal warrant“ – акт на Кралския двор, сочещ качествата на продукта, който позволявал на компаниите да се рекламират пред света като нещо специално. Може би ще срещнете и информация, че дори Уинстън Чърчил бил страстен любител на продуктите на Ханки Банистер. Подобни истории за мен са маркетингов „пълнеж“ и служат единствено за реклама, но може би впечатляват някого.
Моите бележки за:
Heaven Hill distillery
 Дестилерията на Heaven Hill е основана в Бардстаун, Кентъки през 1935 г., малко след отмяната на “ Сухия режим“. Хевън Хил има руски корени или поне с такъв произход е бил представител на рода Шапира, който в края на 19-ти век се преселва в Кентъки, след като напуска родната царска Русия. На неговите пет сина се пада трудната задача, заедно с представител на рода Бийм, непосредствено след отмяната на „Сухия режим“ в САЩ да основат дестилерията в градчето Бардстаун.


 Предстоящите години донесли успехи за младия производител, дължащи се и на съвместната работа на управленците от рода Шапира, които притежават дестилерията и до днес, и на ангажираните в самото производство наследници на Джим Бийм. Повратен момент за дестилерията обаче настъпил през 1996г., когато при пожар били унищожени солидно количество бурета с бърбън /сочат се около 90 000 погубени бъчви/ и това изправило Хил пред сериозно затруднение. На помощ в този кризисен момент обаче се притекли съседните конкурентни дестилерии на Джим Бийм и Браун-Форман, които осигурили бъчви, с които Хевън Хил да продължи търговската си дейност.


 Междувременно Шапира придобили дестилерията Бърнхайм, намираща се в Луисвил и разпределили дейностите по дестилирането и отлежаването на добиваното уиски между нея и обекта в Бардстаун. Съвместните усилия успели да спомогнат не само за оцеляването на дестилерията, но и за разширяване на гамата ѝ, която днес включва не само бърбън, но и царевично и ръжено уиски..
Моите бележки за:



Hellyers road distillery
 Hellyers road single malt whisky произлиза от едноименната дестилерия /Хелиърс Роуд/, която носи името на прочутия в някои части на света Henry Hellyer /Хенри Хелиър/. Хелиър бил англичанин, геодезист и архитект и имал отговорната задача да обследва Тасмания и да я картографира. Няма да ви занимавам с битието на Hellyer, но явно е направил нещо значимо, след като името на дестилерията носи неговото име.
Дестилерията на Hellyers Road е млада, като е основана през 1997. Намира се на о-в Тасмания и годишно произвежда около 100 хиляди литра алкохол, което е седмичният обем на производство на част от шотландските производители. Първият алкохол е дестилиран през 1999г. и оттогава поетапно на пазара се въвеждат едномалцови дестилати с различни финиши, включително и опушени.
Моите бележки за:









Hibernian distillers

 Ирландска компания, основана през 2014г. ог братята Хайд, предлагаща под името „Hyde“ зърнени и малцови напитки. Към август 2017г. все още не разполага със собствена дестилерия, а бутилира закупено от друг производител уиски.

 Моите бележки за: 

Hyde Single grain Irish whiskey Burgundy cask finish, The Aras Cask № 5

 

 

 

 

 

 

Hibiki blended whisky
 Под името „Хибики“ /в превод на български „Резонанс“/ се предлагат няколко различни дестилати, всичко от които са бленд, смес между зърнено уиски и малцова напитка. Малцът идва от дестилериите на Yamazaki и Hakushu, а зърненият дестилат от дестилерията Chita. И ако имаме бегла представа за продуктите на Yamazaki/ а някои от вас може би са пробвали и уиски Хакушу/, то дестилерията Чита си е загадка. И тя, както и другите две е японска, принадлежаща към фамилията Сънтори. Захранва японския пазар и официален внос в България не е наличен. Разположена е в префектура Аичи, в близост до гр. Нагоя, като снабдява със зърнен дестилат не само Hibiki, но и Kakubin и Suntory old, които също са вид бленд уиски, непознати засега за мен. Hibiki се произвежда в дестилерията на Yamazaki, основана през 1923г. от Шинджиро Тори, чието име е на особена почит в Япония. Тори започнал дейността си като търговец, собственик на магазин на спиртни напитки, като ценял испанските вина и западни алкохолни дестилати /най-вече шотландското уиски/. Впоследствие започнал да експериментира с вината, като през 1907г. пуснал на пазара „Akadama port wine“, базирано именно на испанските вина, но с малко лично негови подобрения. Новаторството и себеотдаването му спомогнали за издигането авторитета на Yamazaki. Бутилката е овална с леки ръбатати краища, 24 на брой, символизиращи месеците в японската година.
Моите бележки за:



Highland Chief blended whisky
 Марка, собственост на шотландската компания „Campbell Meyer & Co ltd“ /доколкото съм запознат, планират изграждането на малцовата дестилерия Burnbrae distillery в близост до Глазгоу/. Кембъл Майър не притежава своя дестилерия, а купува бъчви от производители, които смесва в базата си в Ийст Килбрайд до Глазгоу. Гамата им включва още няколко смесени уискита – McIvor, Great Mac, Scots Lion, Bonnie & Clyde и Barclays, както и дестилатите, носещи означението „Hart Brothers“ /под което име се предлагат както едномалцови уискита, така и смесени малцови напитки/ и марката Glendower, което вече съм ви представял в блога.
Моите бележки за:
Highland Park distillery
 Намира се на северния остров Оркни и според мнозина е основана в края на 18-ти век от Дейвид Робъртсън. Дестилерията получава законен лиценз малко по-късно – през 1826г., когато ръководната роля е отредена на Робърт Боруик, като това е и годината на изграждане на сградата на съвременната дестилерия. След смъртта му, Боруик бил наследен от сина си Джордж Боруик, под чието управление дестилерията започнала да запада. Джордж бил заменен от брат си – Джеймс, който бил свещеник и това до голяма степен влияело на поведението и отношението му към семейния бизнес. След него дестилерията престанала да бъде семнейна собственост и преминала в ръцете на Джеймс Грант, който вече имал опит в бизнеса с дестилерията на Glen Grant. Грант изградил два допълнителни казана за дестилиране. В началотона 20-ти век, през 1937г. Highland park станала част от Highland distillers, които били собственост на Edrington group и Grant & Sons. Това управление положило усилия за осъвременяването на продуктовата линия и за поддържането на стандарт на качеството. През новия век едно събитие бележи стремежа за налагане на бранда – през 2008г. е представен 40-годишен дестилат, позициониран заедно с 30-годишния Highland park във високия ценови сегмент.
 Редно е да спомена и по-пикантната и леко митологизирана история на марката. Говори се, че на мястото на дестилерията е функционирала друга, незаконна такава, управлявана от Магнъс Юнсън /ако името ви звучи някак скандинавско, то това не е случайно – остров Оркни някога е бил управляван от северните народи, които са оставили културното си наследство почти върху всеки предмет/. Та, този Магнъс се занимавал с редица дейности, приоритет сред които била тази на контрабандист и нелегален производител на уиски. Дестилирал го на хълм, носещ името „High park“, където сега е разположена дестилерията на Highland park. Някои сочат, че сър Юнсън бил свещеник и често криел, уискито под олтара на църквата. Веднъж данъчните решили да я проверят. Поради това той преместил бъчвите с уиски в дома си, подредил ги в специфична форма, покрил ги и поставил върху тях ковчег. Съседите били също привикани за заблуда на органите, като трябвало да оплакват мнимия мъртвец. Така и направили. Данъчните открили множеството, около ковчега, като им било казано, че покойният е починал от шарка. После с месеци никой не видял други проверяващи.
Моите бележки за:





Imperial distillery






 Дестилерията Импириъл /Imperial distillery/ е основана пред 1897г. – време, означавано и като „уиски бум“ в производството и предлагането на уиски в Шотландия, чийто край бил белязан от последиците на „Кризата Патисън“. Под това име се крие финансовият колапс, пробуден от фалита и ареста на двамата братя Патисън, които освен с производство на уиски се занимавали и финансови злоупотреби.


 За основател на Импириъл се смята Томас Макензи, които имал участие и в дестелериите на Талискър /Talisker/ и Dailuaine /Дейлюан/. Поводът за откриването `и бил юбилеят на кралица Виктория, който вдъхновил и лъскавото име на дестилерията. 


 В края на века, именно заради последиците от кризата с братята спекуланти, Импириъл замразила дейността си до началото на 20-те години на 20-ти век, прескачайки трудния период на Първата световна война. Малко след това била придобита от „Distillers Company Limited“, които я затворили през средата на 20-те години.


 Нов живот на производителя вдъхнали следвоенните години – дестилирането било възобновено в средата на 50-те години на века. Били добавени нови казани, но приказката завършила през 80-те години, когато отново затворила врати. 


 През 1989г. била продадена на „Allied Distillers“, които запалили казаните през 1991г. И по утвърдената вече традиция, Импириъл преустановил производство през 1998г. Поне в този период бил пуснат на пазара и единствения официален ботлинг на дестилерията /това не означава, че уиски не било продавано на компаниите – бутилировачи/.

 В началото на новия век „Алайд Дистилърс“ били придобити от „Шивъс Брадърс“ /хората зад смесеното уиски Chivas Regal/, но от това не последвали поводи за радост за Импириъл. Напротив, през 2013г. било взето решение дестилерията да бъде разрушена, за да даде път на новия играч – Dalmunach distillery.


 Моите бележки за: 


Imperial 20 y.o. single malt whisky, cask #50265 #50266 /Signatory/









 

Inchgower distillery
 Дестилерията Инчгоуър се намира в шотландската област Спейсайд, обхващаща територии около река Спей, явяваща се една от основните сладководни артерии в Шотландия, даваща на уиски индустрията водата си назаем, срещу което скотите се задължили да я превръщат във вкусно уиски. Основана е през 1871г. от Александър Уилсън & Ко, ползвайки оборудването от разрушената Tochineal distillery. В превод от галски означава „Козият остров“. Дестилерията не се намира на остров – просто Александър Уилсън обичал козите и решил да ги възвеличае /коренът на тази му любов ми е неизвестен/. През 30-те години на 20-ти век компанията фалирала и се наложило местните власти от близкото градче Бъки да я закупят за 1,600 £. През 1938г. я препродали на уиски производителя Arthur Bell & Sons за 3 000 £. В следващите 30-40 години дестилерията била осъвременена, а капацитетът `и бил увеличен. Малцовото уиски било насочено към смесените, бленд уискита Bell`s. И тъй като компанията Arthur Bell била придобита от предшественика на алкохолния гигант Diageo, то малцовите уискита на Инчгоуър били ползвани в смесените уискита White Horse и Johnnie Walker. Само няколко процента от годишното производство се предлага като едномалцово уиски и ако не броим серията „Flora & Fauna“ на Диажио, то други официални версии не са налични. Това прави още по-интересно уискито, предлагано от независимите бутилировачи.
Моите бележки за:
Invergordon grain plant
 Няколко думи за дестилерията /по-скоро промишления комплекс/ Invergordon /Инвергордън/, произвеждаща зърнено уиски със суровина, различна от ечемика /предимно царевица и пшеница/. Позволете ми едно уточнение. Когато говорим за зърнено уиски и за мястото, където то се произвежда, следва да имаме предвид, че комплексите се доближават по-скоро до индустриални комплекси с почти непрестанен производствен процес, при който огромното количество алкохол се дестилира не посредством меден казан, както в малцовите дестилерии, а чрез колонният дестилатор, изобретен от Робърт Стайн и усъвършенстван от ирландеца Ейнъс Кофи в началото на 19-ти век, който позволява почти производството на големи количества зърнено уиски. И ако медният казан прилича на обърната и закривена фуния, то колонният дестилатор прилича на висока …колона. 
 Съгласно правилата на шотландската уиски асоциация малцово уиски не може да се дестилира през подобна колонна система. За сметка на това японците не страдат от подобни предразсъдъци и наскоро в България се появи малцово уиски на Nikka – Coffey malt, което ще се постарая скоро да ви представя /вече може да откриете ревюто му в категорията „японски уискита“ или чрез въвеждането на името му в търсачката/. Освен различната технология зърненото уиски се отличава и с вида зърнена култура, която се дестилира. Ако малцовото уиски произхожда от малциран ечемик, то в състава на зърненото уиски влизат предимно царевица, пшеница, ръж и немалциран ечемик. Друга съществена разлика е, че на пазара почти отсъстват зърнени дестилати, произлизащи от една дестилерия – т.нар „single grain“ уискита, докато малцовите уискита в повечето са такива. Освен това зърнените уискита не се радват на такава популярност и цената дори и на по-възрастните напитки е по-ниска. И докато малцовите дестилерии се множат в днешно време, което мнозина сравняват с уиски бума от края на 19-ти век /завършил с кризата „Патисън“, за която повече може да научите от статията за Glenfarclas 15 y.o. single malt whisky/, то бройката на зърнените дестилерии е почти константна. В момента функционират около 7 такива, като тази на Invergordon е основана от компания със същото име през 1959 и през 1961г. в Хайлендс, в близост до дестилериите на Dalmore и Glenmorangie. През 1993г. е закупена именно от Whyte & Mackay, собственици на Dalmore. Годишният капацитет е 40 млн. литра., което ясно показва разликата и в това отношение между капацитета на малцовите дестилерии и на зърнените комплекси. Основният продукт на дестилерията е 10-годишен.
Моите бележки за:







 Inverleven single malt whisky/ Dumbarton grain distillery


Историята на Инвърлевън е толкова нещастна, колкото и в някаква степен обнадеждаваща. За да я разберем обаче, ще трябва да се върнем назад във времето, когато през 1938г. канадската компания „Хиръм Уолкър“ закупила шотландската фирма „Джордж Балънтайн и Синове“, базирана в Глазгоу. Същият Балънтайн, под чието име се произвеждало и известното смесено уиски.

Именно с оглед придобитата марка смесено уиски „Хиръм Уолкър“ решил да изгради нова зърнена дестилерия или зърнен комплекс. Такъв бил построен в близост до Глазгоу, в района „Lowland“ /Низини/ и получил името Дъмбъртън /Dumbarton grain distillery/. И за да не скучае младият Дъмбъртън, в неговите предели били разположени два медни казана, обособени в собствен дял от площта – тази територия, в която се добивало малцовото, ечемичното, уиски получила наименованието „Инвърлевън“ /Inverleven/. И както сами се досещате – зърното от Дъмбъртън и ечемичното уиски от Инвърлевън залегнали в основата на смесеното уиски Балънтайнс.

Следвоенният период дал нов тласък на уиски индустрията и някъде през 50-те години на 20-ти век в Дъмбъртън бил разположен и трети меден казан от типа „Lomond still“ – онази категория хибридни дестилатори, обединяващи колона от колонна система и основа на меден казан, които, благодарения на подвижните кутийки в колоната, давали възможност да се произвежда различно по характер малцово уиски. Идея, отново ползвана за целите на блендовете.

Приказката за Инвърлевън/ Дъмбъртън обаче не била от щастливите. През 80-те години бизнесът на „Хиръм Уолкър“ бил придобит от компанията „Алайд лайънс“ /Allied Lyons/, които по-късно щели да се преобразуват в „Allied Distillers“, а накрая и в алкохолния гигант Перно Рикар, част от семейството на който е и марката „Шивъс Брадърс“ /Chivas Brothers/. Няколко години по-късно „Allied Distillers“ придобили друга зърнена дестилерия – Strathclyde /Стратклайд/, която щяла да измести Дъмбъртън от фокуса на вниманието им.

През 1991г. производството на малцово уиски в Инвърлевън било преустановено /не наричам Инвърлевън дестилерия, тъй като по подобие на други свои събратя, възникнали в рамките на зърнен комплекс, тя на практика е представлявала нарочен кът с медни казани в рамките на индустриалната площ/. В началото на 21-ви век трите медни казани /стандартните два казана били заменени с нови през 1972г./ от дестилерията били продадени на дестилерията Брухлади /Bruichladdich/, а пред 2002г. производството и на зърнено уиски в Дъмбъртън било прекратено. Гигантът вече не бил необходим на собствениците си, които го разрушили, а територията му била заета от жилищни комплекси.

Историята на Инвърлевън криела лъчи надежда. Трите нейни казана намерили своето приложение в Брухлади, управлявана към онези години от новатора Марк Рейниър. Т.нар. „Ломонд казан“ /известен и като „Грозната Бети“/ бил внедрен в дестилирането на джина „Ботанист“, а двата стандартни медни казана били разположени в района на Брухлади с идеята някога да послужат при евентуалното отваряне на дестилерията Порт Шарлът.

Брухлади на свой ред сменила собствеността си и била закупена от „Реми Коантро“, което принудило Марк Рейниър да потърси своето ново поприще. През 2014г. той закупил от „Диажио“ някогашната бирария на Гинес в Уотърфорд, Ирландия, която превърнал в може би най-иновативната дестилерия в Ирландия /Waterford distillery/. Така поне твърдят посетителите `и. Не сте чували за нейното уиски, тъй като то все още не е навършило изискуемите години на отлежаване и не се предлага на пазара. За производството му Рейниър закупил от Брухлади именно онези два медни казана, които до 91-ва година служили на Инвърлевън и така им вдъхнал нов живот.

Моите бележки за:

Inverleven 1973-2010, 36 y.o. single malt whisky, Deoch an Doras

 

 

 

 

 

 

Islay Mist blended whisky
 Islay Mist /Айла Мист/ е марка уиски, която се предлага от компанията Macduff International. Основана е през 1992г. от Стюарт Макдъф, Чарлз Мъри и Тед Томпсън с идеята да купуват уиски от различни краища в Шотландия и да го смесват. Както сами се досещате компанията играе ролята на независим блендър и съотв. бутилировач. За целта са ангажирани служители, които преди това са работили към популярни марки, сред които е и Гилмър Бърнет, изпълняващ функциите на мастър блендър на уискито Johnnie Walker. Явно възможностите на младото дружество, ситуирано в Глазгоу, са се увеличили, тъй като годишно изнася около 4 млн. бутилки за над 50 страни, сред които е и България. Може да ви звучи странно, но нейни продукти отдавна хващат прах в нашите магазини. Визирам смесените уискита на Grand Macnish, Lauder`s, а отскоро и тези с името Islay Mist. Освен тях Macduff предлага и смесените уискита Cumbrae Castle, Regent и Strathbeag, които не съм срещал до момента.
 Уискито е от категорията на смесените уискита /т.е., състои се от няколко малцови и зърнени, царевични благинки/. Това, което го прави интересно обаче е наличието на едно емблематично малцово уиски в състава му /редом с тези от района Спейсайд, разбира се/ – визирам Laphroaig. Ако се разровите в интернет ще попаднете на информация, че уиски с името Islay Mist за първи път било произведено през 1922г. на о-в Айла, където се намира и дестилерията на Лафройг. Марката Айла Мист включва няколко дестилата: Islay Mist Deluxe, Islay Mist 8 Year Old, Islay Mist Peated Reserve, Islay Mist 12 Year Old и Islay Mist 17 Year Old.
Моите бележки за:



Jack Daniel`s
 Истинското име на човека-символ на производството на уиски в САЩ е Джаспър Нютън Даниел, чието прозвище било Джак. Родил се в голямо семейство през 1850г., като имал още 11 братя и сестри. Майка му починала рано и след десетата си година започнал да се подготвя да усвои търговския занаят. Бил ангажиран с помощ в бакалията на лутерански проповедник в Линчбърг, Тенеси. Отецът се занимавал уи с дестилилирането на алкохол. В тази област щял да се развие и Джаспър, който бил ангажиран с помощна дейност. Проповедникът ползвал две технологии, които щели да бъдат възприети и от Джак – първата, обозначавана като sour mash, се изразява в това, че при дестилация на алкохол се запазва част от старата ферментирала каша, която да бъде добавена към новата, за да подсили ферментацията. Втората технологична заемка се нарича „Lincoln County process“, отличаващ днес бърбъните от тенеси уискито. Това е допълнителното филтриране на дестилиранивя спирт в Тенеси през слой от въглища от кленово дърво, действащи като естествен филтър.
През 60-те години на 19-ти век, на около 13 години, Джак закупил дестилерията от отчето, което било принудено да преустанови дейността си. Джак открил добра земя в Линчбърг, както и чист воден извор, които също закупил. На около 16 години вече бил работодател на няколко лица, а дестилерията му била законно регистрирана. На 21 години вече бил утвърден бизнесмен, който ползвал всякакви иновативни трикове за популяризиране на стоката си, включ. и рекламни балони.
 В края на века Даниелс взел участие и в политическите борби, помагайки на тези, от които бизнесът му би имал полза. Дори спонсорирал и създаването на първата музикална група в Линчбърг.
 Началото на 20-ти век донесло утвърждаване на марката на американския пазар. Джак въвел племеника си, Лем Мотлоу, в производството на уиски. В идните години тенеси уискито на Даниелс спечелило и първите си международни призове, вдъхновили бъдещите лимитирани издания „Gold Medal“, част от които вече ви представих и подробните ми бележки може да откриете в категорията „Tennessee whiskey“.
За нещастие, при инцидент през 1906г. Даниелс си наранил пръста на крака /казват, че ритнал сейфа си, тъй като не се отварял/. Джак не обичал лекарите и пръстът му се инфектирал. Положението се усложнило и довело до загубата на крака. През 1911г. последиците от нелепата случка довели до смъртта на Даниелс. Контролът върху компанията поел Лем Мотлоу.
 Заради въведения Сух Режим, първоначално само в Тенеси, Мотлоу изместил дестилацията в Сейнт Луис, който период не е от най-добрите в историята на бранда. По-късно Сухият режим обхванал цялата територия на САЩ и дестилерията затворила.
 С отмяната на забраната Мотлоу преместил дестилерията повторно в Линчбърг и започнал усърдна работа. Дошла Втората световна война и приготвеният алкохол бил използван като гориво в торпедата. За сметка на това, през 1944г. уискито на Джак Даниелс било признато за тенеси уиски, различно от бърбъна, благодарение на допълнителния процес по филтрация на дестилирания алкохол през въглъщи от клен, известен като „Lincoln County process“.
През 1954г. компанията била продадена на Браун-Форман. И от тогава марката Jack Daniel`s бележи чутовен световен успех.
Моите бележки за:
James E. Pepper bourbon/ rye whiskey
 Родът Пепър произвежда уиски от поколения. Твърди се, че Илайджа Пепър /Elijah Pepper/ основал своята първа дестилерия през 1780г. във Вирджиния. Десетина години по-късно се отправил на запад и през 1790г. основал в Кентъки своята втора дестилерия /към онзи момент Кентъки все още е нямал статут на самостоятелен щат, а е бил част от Вирджиния/. По време на Уиски бунта Пепър не бил от метежниците – плащал въведените задължения и производството му не било засегнато от държавните мерки. Състоянието и славата му се увеличили и през 1812г. /година на война с Британия, за която американците не обичат да говорят/ Илайджа купил имот в Гленс Крийк, където построил голямо имение, което към днешна дата е мястото, в което се произвежда Woodford Reserve Kentucky straight bourbon.
През 1838г. Илайджа починал и бил наследен от сина си Оскар. Оскар построил още по-голяма дестилерия, носеща името „Old Oscar Pepper distillery“ и наел шотландския химик д-р Джеймс Кроу /на негово име е кръстен и бърбънът Old Crow, част от портфолиото на Beam Inc./.
През 1867г. Оскар починал и бил заменен от сина си – полковник James E. Pepper /Джеймс Е. Пепър/, който поел контрол над дестилерията. Полковникът пологал грижи за утвърждаване на марката и продуктите на дестилерията ставали все по-популярни.
През 1879г. полковникът продал старата дестилерия Old Oscar Pepper distillery, тъй като изпитвал финансови затруднения. С парите основал нова в Лексингтън, Кентъки, носеща неговото име – „James E. Pepper distillery“.
През 1906г. Джеймс Пепър починал и тъй като нямал деца, контролът върху дестилерията му бил поет от група инвеститори.
Под тяхно управление дестилерията продължила да функционира и през времето на Сухия решим, продължил до началото на 30-те години на 20-ти век, а уискито се ползвало за медицински цели /по подобие на Лафройг, употребата му се предписвала от лекари/.
Периодът след Втората световна война не бил особено благодатен за дестилерията. След като била засегната от пожар се наложило да бъде построена нова, само за да затвори врати в края на 50-те години.
През 2008г. правата върху марката „James E. Pepper“ били придобити от Амир Пий, за който се твърди, че произхождал от род на потомствени уиски производители. Под негово ръководство, в началото на май 2016г. бе обявено намерението дестилерията Джеймс Пепър да бъде възродена, като се очаква да отвори врати към края на 2017г.
Моите бележки за:



Jameson Irish whiskey
 Началото на жизнения път на уискито Jameson е поставен през 1780г. в Дъблин от шотландеца Джон Джеймисън /адвокат, женен за представителка на шотландския род Haig – може би ви е познато от едноименното уиски/. В края на 70-те години се преместил в Дъблин и започнал да работи за Bow Street Distillery. Именно това е предшественикът на Jameson, за която споменах, че е основана през 1780г. През идните години трупал опит и знания, а явно и средства, защото към 1805г. вече я бил закупил, а впоследствие и разширил, за да се стигне до 1810г., когато някогашната Bow Street Distillery сменила името си на John Jameson & Son. Следващите години били особено благодатни за ирландската уиски индустрия, като към края на века съществували над 80 дестилерии в родината на св. Патрик. Водеща била ролята на Джеймисън. Производството обхващало значителна територия в Дъблин, а до самата дестилерия били и нейните два кладенеца. Носят се слухове за качеството на бъчвите и зърното, както и за уменията на бъчварите по онова време, работещи за Джеймисън. Славата `и се носила и извън пределите на Британската империя /към онези години Ирландия все още е част от Империята/. Към края на 19-ти век в дестилерията работили около 300 човека, а складовете `и побирали над 25 000 бъчви, което и по днешните стандарти си е завиден запас. Не всички бъчви обаче носели името Джеймисън – голяма част от тях били продавани на търговци-блендъри, като братята Мичел, предлагащи уискито си Green Spot, захранван именно с уиски от Bow Street. Имайте предвид, че към онези години бутилирането на уискито не било толкова разпространено и честа практика била то да се продава с бъчви на хотелиери, бакали или търговци, които често и го разреждали с повечко вода и други несвойствени смеси.
 Новият 20-ти век донесъл силен удар за ирландското уиски. Всичко започнало още през 19-ти век с въвеждането на колонния дестилатор от шотландските производители, позволяващ производството на по-чист, беден на аромати алкохол /какъвто се търсел/, при по-голям обем – ирландците все още ползвали медните казани, които раждали по-натрапчив аромат и вкус. Последвали Войната за независимост, след която Ирландия напуснала обединението на Британската империя и загубила безкрайните `и пазари и Гражданската война. Още по-силен удар нанесъл т.нар. „Сух режим“ в САЩ – именно САЩ били основен пазар за ирландското уиски заради голямата диаспора там. И ако в края на 19-ти век в ирландските дестилерии били над 80, то през 60-те години на 20-ти век те били само 4. За да успеят да оцелеят и да преборят силната шотландска конкуренция Jameson, Cork Distillers Company, произвеждащи Paddy и John Powers, произвеждащи смесеното уиски Powers, се обединили през 1966г. в Irish Distillers Group. Извън обединението останали хората от Bushmills, подвизаващи се в Антрим, Северна Ирландия /през 1972г. и те се включили/. През 1971г. старата дестилерия на Jameson, на Bow Street, затворила и цялото производство се насочило към по-новия комплекс в Мидълтън, Корк. По-късно осталаните постройки в Дъблин били превърнати в музей и туристическа забележителност, била построена още по-голяма дестилерия в Мидълтън, като Irish Distillers били придобити от Pernod Ricard, а през 2005г. Bushmills били продадени на Diageo за 200 млн. паунда /а към днешна дата са собственост на Хосе Куерво/.
Моите бележки за:
Powers blended whiskey /43,2% non chill filtered/
Jefferson`s bourbon
 Информацията за уискито е оскъдна. Попаднах на няколко материала, в т.ч. и на данните от сайта на производителя, от които разбрах, че бърбънът се произвежда от Castle brands inc., основана от Трей Цолер /веднага се сетих за Фредерик Цолер от „Гадните копИлета“/. Марката пък е популярна с това, че не притежава дестилерия, а купува различни дестилати от други фирми, които миксира и блендира, правейки бърбън като Jefferson`s small batch. Освен него компанията прави и ръжено уиски с това име, както и дестилати, ориентирани към премиум сегмента. А най-интересното за мен е това, че едни от дестилатите `и стареят в бъчви на лодка в океана при тропически климат. С това създателите се надавят да постигнат невероятен вкус, дължащ се на на топлото време. Дали е така няма как да знам. Поне все още. А името на бърбъна създателят на фирмата избрал, черпейки вдъхновение от Томас Джеферсън.
Бележките ми за:
Jim Beam
 Преди векове група немски емигранти поели на пътешествието на живота си до „Новия свят“. Сред тях бил и Якоб Бийм /това е английското звучене на фамилията, която променил от немското Бьом/. Якоб /Джейкъб биха го нарекли там/ се докопал до земя в Кентъки. Забелязал, че земята е подходяща за отглеждане на зърнени култури, сред които и царевицата и така започнал да дестилира алкохол, който през 1795г. започнал да продава под името „Old Jake Beam“. През 1820г. синът на Якоб, 18-годишният Давид, поел контрола над дестилерията и видял, че е настъпил удачен момент за разширение на бизнеса. Дестилерията била преместена в Нелсън Каунти, където благодарение на железницата стоката могла да бъде транспортирана по необходимата дестинация. След края на „Сухия режим“ компанията попаднала под управлението на полковник Джеймс Бийм, а дестилерията била изградена в Клермонт, Кентъки. На пазара се появило уискито Джим Бийм. Впоследствие членове на рода Бийм основали редица други дестилерии под „шапката“ на марката Бийм, като през 1960г. Буукър Ноу /Booker Noe/ бил определен за мастър дестилър на тази в Бостън. Освен познатите уискита на Джим Бийм компанията пуснала поетапно на пазара и по-редки и отбрани партиди като Knob Creek, Booker`s, Basil Hayden`s и Baker`s bourbon. Собственост на Jim Beam е марката Maker`s Mark, както и част от уискитата, съдържащи прилагателното „стар“/Old/ в името си: Old Crow, Old Grand-Dad, Old Overholt.
Бележките ми за:

John B. Stetson Kentucky straight bourbon

 

Бърбънът носи името на Джон Батерсън Стетсън, живял през 19-ти век в САЩ, който бил един от най-големите производители на каубойски шапки /известни и като „Стетсън“/. Занаятът Джон научил от баща си, с когото работел в Ню Джърси. Лошият доктор обаче го диагностицирал с туберкулоза и Стетсън Младши решил да поеме на пътешествието на живота си, отправяйки се на запад. Настанил се във Филаделфия и започнал да произвежда каубойски шапки за говедарите/ тамошните пастири и всеки друг, който искал да се сдобие с практичните кожени шапки /до този момент шапките били по-непрактични и новите стоки на Стетсън бързо добили популярност/. Носели ги дори и някои от американските президенти, както и по-заможните хора от тогавашния елит. И така компанията „Стетсън“ се наредила до световните модни марки от онова време. Самият Стетсън не бил от най-злите работодатели. Напротив, стараел се да подсигури и благинки за работниците си, за да може и те да са доволни, и бизнесът му да просперира. А той ставал все по-успешен и в началото на 20-ти век в компанията работели около 5-6 хиляди служители, които произвеждали милиони шапки годишно. Самият Стетсън дорявал голяма част от състоянието си и на негово име има кръстен университет във Флорида. След смъртта на Стетсън компанията продължила да съществува и да се развива, като преминала през интересните времеви периоди на ранните години на 20-ти век и Втората световна война и така до наши дни. Прегледах какво предлага компанията днес – основно шапки, които не изглеждат никак зле и не са много евтини. Но да се върна на бърбъна. Интересното е, че компанията не го дестилира. Тя купува готовия дестилат /неясно къде точно е произведен/ и го предлага със своето име, наблягайки на традиционния му американски характер. В сайта им под името му няма нищо конкретно, а само техни си патриотични слова, примесени с маркетинг. Идеята на алкохолната им линия е да била да се предлага и в Европа, основно в Германия, но вече и тук може да се намери /не в големите вериги, разбира се, тъй като няма официален вносител/.
Бележките ми за:
 Johnnie Walker blended whisky
 Основите на марката били положени в ранните години на 19-ти век от Джон „Джони“ Уокър, който започнал да предлага уиски от бакалията си в градчето Ayrshire, Шотландия. Уискито, което предлагал било бленд, купаж от уискита, и бързо придобило популярност. Но едва след смъртта му в края на 60-те години на 19-ти век марката набрала скорост, която я движи и към днешна дата. Славата `и се свързва с нахъсаните за постигане на успех син и внук на Джони Уокър, съответно Александър Уокър и Александър Уокър Втори, които превърнали авантюристичното начинание на своя предшественик в успешен бизнес. И за да илюстрирам какво е сторил синът Александър с компанията и с разпространението на уискито ще спомена, че по времето на Джони приходът от търговия с уиски варирал около 9% от общите постъпления, а в последните години на Александър този дял вече бил около 90%. През 1865г. синът и внукът представили техния първи бленд – Walker`s Old Highland. През 1870г. въвели и познатата форма на бутилката, която позволявала по-лесното `и транспортиране и устойчивост към чупене. Променили и разположението на етикета – наклонили го под ъгъл от 24 градуса, като по този начин успели да съберат повече информация, видима на лицевата част на бутилката. В началото на 20-ти век последвала нова иновация – цветното означение на различните видове уиски. През 1908 г. на етикета на бутилките се появило и името на „родоначалника“ – самият Джони Уокър. По това време било въведено и познатото ни ходещо човече, превърнало се в символ на вечния стремеж към развитие и усъвършенстване. През 1909г. било презентирано и уискито, познато ни като Johnnie Walker Red label, съществуващо до този момент като Walker`s Special Old Highland Red Label. Било създадено с идеята да се смесва със сода. По време на Втората Световна война производството било спряно. През 1932 г. на пазара било пуснато и уискито Johnnie Walker Swing, което било затворено в една различна по форма бутилка, която се поклащала весело в ритъма на вълните на луксозните презокеански кораби. Било `и отредено обаче да придобие повече слава след 1945г. Сменили се и няколко собственици, за да се достигне до настоящия, а именно лидерът в алкохолната индустрия – Diageo, появил се в резултат на сливането на бившите собственици от Guinness и Grand Metropolitan.
Бележките ми за:







Journeyman distillery





Джърнимен се намира в Трий Оук, Мичиган, на няколко часа път от Чикаго. Основана е през 2011г. от Бил Уелтър, работил преди това в уиски производители в Океания /Тасмания и Австралия/, като преди това е живял и трупал опит в Шотландия. След завръщането си в САЩ работи и в дестилерията на Ковал /Koval/.

Дестилерията се помещава в стара фабрика за корсети, съществуваща още от началото на 19-ти век. Джърнимен е непознат за огромния процент любители на уискито производител, който отскоро се внася в Европа, посредством немска компания, а от няколко месеца продуктите `и са налични в ограничени количества и в България. Отличителна черта на дестилерията, е че произвежда „кошерно“ или природосъобразно уиски, за което е сертифицирана от надлежната американска институция.


 Освен уиски дестилерията произвежда водка и джин, а казаните, които ползва представляват хибрид между меден казан и колонен дестилатор.

Моите бележки за:


Journeyman Corsets, whips and whiskey cask strength wheat whiskey, batch 5



Journeyman Three Oaks single malt whiskey






Jura Distillery

 Дестилерията според местните има връзка с производството на уиски още от края на 18-ти век, когато им било забранено да дестилират уиски за собствена консумация. Историята на Джура се свързва с представители на рода Кембъл /Campbell/, явно състоятелни хора, притежаващи голяма част от островите, в т.ч. и Джура през 17-19ти век. Именно те изградили през 1810г. и дестилерията. Към онези години уискито на Джура било доста сурово и опушено – недостъпните и скъпи въглища принудили хората да ползват торфа като евтино гориво. Съдбата на дестилерията през идните години не била от най-радостните. 

 След повторното `и изграждане в края на 19-ти век, в началото на 20-ти била изоставена, като постройките заприличали на руини. Идните 40-50 години не донесли нищо хубаво за Европа, но пък следвоенният период предвещавал успех за търсещите го. Именно тогава няколко местни хора /като казвам местни имайте предвид, че населението на острова възлиза на около 200 човека/ – Робин Флетчър и Тони Райли-Смит – местни земевладелци, и хората от „Charles Mackinlay & Co“, занимаващи се с производството на смесени уискита, я изградили отново, създавайки и нови работни места за опустяващия остров. Новата Джура била построена на същото място, ползвайки и част от съществуващите постройки. През 1963г. отворила врати. Уискито обаче вече не било „торфено“ /въпреки че се произвеждат малки партиди опушено уиски/. На мода било по-финото уиски със Спейсайд или Хайленд профил. Затова и в новата дестилерия били поставени високи медни казани, каквито има и в дестилериите на Bunnahabhain и Glenmorangie, чрез които да бъде добиван по-елегантния спирт.

 „Charles Mackinlay & Co“ по-късно били закупени от „Invergordon Distillers“. От своя страна „Invergordon“ била закупена в началото на 90-те години от „Whyte & Mackay“, притежаващи и дестилерията на Dalmore, в която се подвизава култовият Ричард, но не Лъвското сърце, а „Носът“ Патерсън. През 2007г. „United Spirits“, индийска компания, придобила „Whyte & Mackay“ и с това хранителната верига се затворила. И за да не останете с погрешната представа, че това е единствената им дестилерия, ще вметна, че компанията вече притежава и тези на Dalmore, Fettercairn, и Tamnavulin.
Моите бележки за:

Jura 21 y.o. Time single malt whisky, Travel Exclusive

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Karuizawa distillery
 Дестилерията на Карузава се счита за една от най-малките, ако не и най-малката в Япония с капацитет от около 150 хил. литра годишно /в добрите години, когато все още е функционирала, тъй като сега е закрита/. За сравнение – повечето шотландски генерират десет пъти повече и отгоре. Сградата се намира до градчето Карузава, което пък се намира в подножието на планината Асама, която зимно време привлича туристи от Япония и света. Местоположението `и е избрано неслучайно – целяло се е да се създадат условия, подобни на тези в района Хайлендс в Шотландия. Животът на дестилерията започва през 1955г., когато „Mercian wine company“ решава да дестилира малц. Сградата на винарната е била преустроена за целите на производството на уиски, а през 1959г. Карузава става първата японска дестилерия, която изнася уиски към останалите части от света. През 2000г. производството спира, а през 2011г. дестилерията окончателно бива затворена. В началото малцът се използва за бленд уискита, като едва през 1976г. се появява първия малцов продукт. Освен с малкия капацитет дестилерията е известна с факта, че за производството на уиски ползва предимно шери бъчви и ечемик от сорта „Golden Promise“, чието производство вече не е в необходимия обем, но пък за сметка на това преди години е попадал предимно в бутилките на Macallan заради добрите си вкусови показатели. Водата за уискито от своя страна преминава през вулканичните пластове и мнозина смятат, че това също влияе върху качеството на крайния продукт. Преди години продуктите на компанията са приемани предпазливо от японската общност, тъй като все още не е бил формиран уклон за пиене на качествен малц, но в последните години останалите запаси от дестилерията се предлагат на пазара като доста скъпи колекционерски бутилки и мисля, че разбирам защо.
Бележките ми за:
Kavalan whisky /King Car distillery/
 За тези от вас, които за първи път чуват за Kavalan whisky ще спомена, че това е тайвански бранд или марка, което се произвежда от около 10 години от King Car Distillery /King Car е компания с дългогодишна практика по търговия с луксозни стоки/. Дестилерията е млада – основана е през 2005г. и на фона на вековната традиция в Шотландия изглежда меко казано странно и екзотично. Но само на пръв поглед. Уискито, което произлиза от нея не е никак лошо и заедно с японските уискита непоколебимо отправят предизвикателство към шотландските си колеги. Първият дестилат е пуснат на пазара през 2008г. По груби сметки възрастта му е 2-3-годишна. Климатът в Тайван е доста по-различен от този в Шотландия и горещината позволява по-бързото съзряване на уискито. Високата температура е отговорна и за по-високия процент на годишно изпаряване на уискито / т.нар. „ангелски дял“/, който в Тайван е 10%, при само 2 в Шотландия. Тази особеност, съчетана със страната на произход води и до по-високата цена на крайния продукт.
Моите бележки за:



Kilchoman distillery
 Дестилерията Килкоман /Килхоман/ е основана през 2005г. от Антъни Уилс. Това е и най-новата дестилерия на о-в Айла. Целият производствен процес протича на място – ечемикът се отглежда в близко находящата Rockside Farm /ферма, разположена до Machir Bay /Макир Бей, Махир Бей/ – красива островна плажна ивица/, суши се в помещенията на дестилерията /част от него се набавя и от съоръженията на затворилата дестилерия Port Ellen, които са и значително по-интензивно обогатени с торфени, фенолни съединения/, като след дестилацията на готовия спирт, същият отлежава в складовете на Килкоман, за да се бутилира отново в пределите на производителя /повечето дестилерии ползват независими фирми бутилировачи/. Уискито, което бива предлагано с марката „Kilchoman“ е едномалцово, т.е. е продукт само на тази дестилерия, не е филтрирано и е презентирано в естествения си цвят, което е поведение, будещо единствено адмирации /колкото и нормално да звучи то, повечето големи производители прибягват до него единствено за скъпите си, „лимитирани“ серии, за да ни ги представят за нещо нечувано специално, което да ни бръкне здравата в джоба/. 
 Годишният производствен обем е около 100 хиляди литра /редакция от ноември 2017г. – хората от дестилерията удвояват производствения обем/. Независимо от това, тъй като дестилерията иска да намери пазарната си ниша, конкурирайки утвърдени вече имена, уискито се предлага при по-висок алкохолен градус – 46% или повече, което означава, че не се разрежда до минималния праг от 40%, както процедират други, борещи се за голям пазарен дял. За първи път алкохол потича от медните казани през 2005г., като три години по-късно се предлага и първото младо уиски. На пазара вече, ако не бъркам, може да се открие и 10-годишен дестилат. Основно се ползват бърбън бъчви /голяма част от тях идват от дестилерията на Buffalo Trace в Кентъки/, но за придаване на комплексен характер на уискито се ползват и шери бъчви, както и винени бъчви от мадейра или червено вино.
Моите бележки за:






Kininvie distillery
 Основана е през 1990г. в близост до дестилериите на Glenfiddich и Balvenie, заедно с които формира малцовия гръб на компанията Уилям Грант и Синове. Информацията за Кининви е повече от оскъдна, просто защото дестилерията е млада или защото до скоро собствениците не са акцентирали върху нея. Почти е невъзможно да срещнем едномалцови нейни уискита, защото почти цялото количество се е трансформирало в смесените уискита на Уилям Грант и Синове /Grant`s и Clan MacGregor/. Но с появата на Ailsa Bay, новата дестилерия от гамата на Грант и Синове, чието производство се насочва към тях, вероятността да срещнете едномалцово уиски Kininvie нараства – освен 23-годишното, което представям сега, е налично и 17-годишно, а в края на 2015г. беше представено лимитираното 25-годишно уиски „First Drop“, вдъхновено от стартирането на производството през 1990г. Преди години уиски от Кининви се е предлагало и като Hazelwood 15 и 17.
Моите бележки за:



Knappogue Castle Irish whiskey
 Knappogue castle е замък в Ирландия, построен през 1467г. от клана МакНамара. Идеята на замъка е била да функционира като защитно съоражение против набезите на норманите. Векове наред замъкът бил необитаван, докато през 60-те години на 20-ти век американското семейство Андрюс от Тексас /архитекти по професия/ го закупили и решили да го реставрират.
 И докато нежната половинка от двойката била ангажирана с реставрационните дейности, съпругът `и – Марк, започнал да купува бъчви с ирландско уиски, сътворено в дестилериите на Bushmills и на Tullamore Dew, които впоследствие решил да бутилира под под марката „Knappogue castle“. С течение на времето инициативата му се харесала на широк крък от хора и брандът започнал да се търси все повече. Така се стигнало и до момента, в който компанията пуснала на пазара Knappogue castle 12 y.o. single malt whiskey, което имам честта да ви представя. То е дестилирано три пъти в медни казани, след което отлежава 12 години в бъчви от бърбън. И в резултата на този процес до нас достига едно интересно уиски. Преди да ви запозная с анотацията си да спомена, че Knappogue castle е собственост на компанията „Castle brands“, която притежава редица други алкохолни марки, среди които попадат ирландското уиски Clontarf и американския бърбън Jefferson`s.
Бележките ми за:
Knockando distillery
 Дестилерията се казва Knockando /Ноканду/ и в превод от галски означава „малък черен хълм“ – географско понятие, за което може би „БТР“ биха могли да измислят нова гениална песен. Основана е през 1898г. от Джон Томпсън в едноименното населено място в Спейсайд. Както много други дестилерии от този период Knockando възниква във времето на големия уиски бум от края на 19-ти век. Малко по-късно обаче е засегната от колапса, предизвикан от скандала с братята Патисън, които се подвизавали като търговци и блендъри, но след като били осъдени за измами, компаниите, установили търговски отношения с тях пострадали финансово. През 1904г. Knockando била закупена от производителя на джин „W & A Gilbey“ /английска компания, притежаваща към онзи момент и Redbreast Irish whiskey/ за 3,500 £, които през 1962г. се обединили с „United Wine Traders“, към които се числяли и „Justerini & Brooks“ /познати ни от етикетите на уискито „J & B“/. Под новото ръководство компанията получила финансова инжекция, като производствените и` възможности били увеличени, а голяма част от малцовата `и продукция била насочена към бленда „J & B“.
 Към настоящия момент дестилерията е собственост на компанията Diageo. През 2005г. малцът `и е прибавен към т.нар. „Линия на класическите малцови уискита“ на Diageo, включваща още Cragganmore, Oban, Talisker, Cardhu, Lagavulin, Caol Ila, Dalwhinnie, Glenkinchie и Clynelish. Годишният `и капацитет е 1 800 000 литра алкохол. За отлежаването на уиски се използват екс-шери бъчви, както и бъчви, в които е отлежавал бърбън Maker`s Mark или тенеси уиски Jack Daniel`s. И преди да премина към бележките си ще спомена, че Knockando е първата дестилерия с въведено електрическо осветление /върти ми се спомен, че дестилерията на Glen Grant също се славеше с подобна иновация/.
Бележките ми за:
Knockdhu distillery /AnCnoc/
 Анок /Анък/ е марка, която може да обърква. Колкото и да е странно, името AnCnoc, положено гордо на етикета не обозначава името на самата дестилерия, както сме свикнали. Всъщност, уискито Анок се произвежда в шотландската дестилерия Knockdhu /Нокду, Нокдо или Нокдю – все ще ви разберат/. Същата е основана през 1894г. от Джон Морисън, в Банфшайър, принадлежащ към плодородната област Спейсайд. Морисън закупил имението „Knock Estate“ и започнал да търси чиста вода. И след като я открил решил да произвежда уиски. Дестилерията била кръстена Knockdhu и в превод името `и означава „Черен хълм“. Разположена била на удобно разстояние от жизненоважната железница и пред 1894г. производството стартирало.
 Постепенно обемът се увеличил, тъй като търсенето на уиски в края на 19-ти век, преди кризата „Патисън“, било високо. През 20-ти век дестилерията била затворена около двете световни войни. По време на войната, имам предвид Втората световна война, подслонявала индийски войници. В годините след това производството било възобновено, а обемът – увеличен. Нуждите наложили и модернизирането на процеса, което за нещастие, включвало и премахване на ненужни постройки.

 Заради британската икономическа криза от 80-те години дестилерията затворила врати през 1983г. Няколко години по-късно, пред 1988г. била закупена от Inver House Distillers, които я „реанимирали“ и в началото на 90-те години пуснали на пазара свои бутилки, носещи вече името „AnCnoc“. Този им ход бил обяснен с желание продуктът им да се отличи от тези на дестилерията на „Knockando“ /Нокандо, Ноканду/, която фонетично се родее с Нокду. По-късно продуктите отново били прекръстени на Нокду, за да дойде началото на 21-ви век, когато окончателно /засега/ собствениците възвърнали името „AnCnoc“. 

 През 2001г. компанията „Pacific Spirits“, чийто собственик бил тайландски алкохолен гигант, закупилa компанията „Inver House“ за крупна сума и това маркирало нов период от съществуването на Нокду/ Анок, през който били инвестирани солидни средства, за издигане на престижа на марката.

Моите бележки за: