
Неотдавна представих в сайта малц на Macallan /виж тук и останалите ревюта на Макалън в сайта/ и след ревюто на Enigma не очаквах толкова бързо да открия друг представител на марката, който да успее да ми привлече вниманието и същевременно да мога да си го позволя. Това е проблем, с който се сблъскваме редовно – хем да си харесаш нещо, хем да не се налага да продаваш душата си на дявола, за да си го набавиш. Или поне да изисква разделяне с някой орган.

Макалън са пословични в производството именно на скъпи напитки /доколко това е оправдано ще оставя да прецените сами/, често представени в нисък градус и без посочена възраст. Поне някои от търговските им линии според мен са таргетирани към по-широката аудитория и няма с какво да привлекат вниманието на по-засилените ентусиасти. През 2025г. обаче в продажба се появи благинката, която описвам днес – Macallan 12 y.o. 110 Proof, която беляза нов курс в стратегията на дестилерията, който в тази му част намирам за примамлив.

Знаете навярно, че повечето уиски производители се събудиха от сладките блянове за непрестанно разгръщащ се пазар – тенденция, която започна преди около десетина години и която се ускори около времето на ковид. Покрай поредицата неблагоприятни събития и тенденции търсенето на алкохол във водещите пазари спадна драстично в последните ~2 години, което подейства като леден душ за позабравилите се компании, които отчитат трайно намалени приходи. И какво е решението, за да оцелеят или поне да запазят някакъв пазарен дял сред купувачи, които по-умело степенуват разходите си? Повишаване на качеството.
Сайтът Храм на уискито е изцяло мой личен проект и цялостното му поддържане лежи на мен. Тук няма да видиш не реклами и банери, няма голям екип до мен и целият процес движа сам – от набавянето на бутилките, снимането им, описването им и техническата поддръжка на сайта, както и управлението на социалните му канали.
Затова, ако намираш труда ми за полезен, ако си научил нещичко благодарение на него, открил си непозната напитка или пък съм ти спестил разход за някоя кофти покупка, може да ме почерпиш едно кафе или драм през Revolut – блогът оценява жеста ти.
Цъкни на линка revolut.me/vladimir_georgiev84 или ме намери като @vladimir_georgiev84.

То /качеството/ при уиски предлагането има няколко измерения. Подборът на бъчвите е ясен, но тук ще се фокусирам върху стойността, която ни се търси и върху вида на продаваните напитки. Пак в онези години на уиски бум често можехме да открием силно надценени и едновременно с това доста слабо представени благинки. Постулатът, че при засилено търсене качеството спада, се потвърди и този път.
Да, но вече реалността е друга и интересът драстично намалява – под драстично разбирайте загуби за милиарди, а факторите за това обхващат и променените навици на по-младите купувачи. За мнозина въпросът вече не е да запазят печалбата си, а буквално да осигурят съществуването си – в последните месеци редица големи компании преустановиха добива на уиски, опитвайки се да спестят разходи, а някои техни конкуренти с по-слаб финансов ресурс буквално затвориха врати.
Затова редица марки, които бяхме свикнали да бутилират на ниски градуси и често без посочени години увеличиха „оборотите“ си. Вземете като пример Laphroaig 12 и 15 y.o. и Ardbeg 15 y.o – две доста вкусни опушени течности, всяка на висок градус, без студена филтрация и резонно оценена от авторите си. Да не говорим, че Лафройг за тях дори вече не ползва и оцветител карамел – доскоро немислимо поведение от тяхна страна.
Погледнете и към гамата на независимите бутилировачи, които получиха по-широк достъп до залежите на дестилериите, които самите те вече трудно реализират. Signatory нагледно илюстрира как се бутилират солидни експресии, които при това са доста приятно ценообразувани, а примерът им не остана без последователи.
Macallan все още поддържа част от траекторията на лукса, която бе задала, но именно с появата на това 12-годишно уиски, бутилирано на щедрите 55% алкохолно съдържание /Macallan 12 y.o. 110 Proof/, някак индиректно призна, че ситуацията изисква някаква промяна. Не пълна, защото такава от спиртоварната няма как да очакваме, но поне частична и съобразена с тежките години за бранша, в които живеем и които се задават. Не толкова тежки от тази гледна точка за нас – ценителите, но определено предизвикателни за професионално ангажираните в сферата.



Това младолико уиски привлече вниманието ми още през изминалата година, но първоначално се продаваше в някои пазари. Постепенно навлезе в Западна Европа, а онзи ден го видях и в България – при търсене онлайн ще откриете къде точно. И тъй като го бях нарочил за покупка, щом го видях в холандски сайт преди няколко месеца, реших да го грабна. Сайтът, който е изписан на миниатюрата, отваря бутилки и ги разпродава и като семпли – в този случай си купих 60 мл. от Macallan 12 y.o. 110 Proof, за да мога да се ориентирам как се държи малцът.
На тази малка колбичка се основават и моите впечатления. Не мога, а и житейски не е оправдано и възможно да отварям всяка една бутилка, която имам. Има си ред, а и ограничено пространство. Снимките към статията обаче изобразяват бутилка с нашенски бандерол. Това стъкло закупих за приятел, който наскоро има празник. Тази ценна хартийка върху гърлото на бутилката е и единствената разлика между двете шишета. Прощавайте – и стойността, която в България бе значително по-добра от тази, която заплатих за благинката отвън. По-конкретно, ~105 съвременни „усмивки“ срещу ~125.

Хората от Едрингтън, които притежават Macallan, са решили да прострелят две мишени с един изстрел. Заложили са на цялостно шери отлежаване и едновременно с това са повишили градуса на уискито до 55%, което се равнява на американския стандарт от 100 Proof. Мнозина се бъркат, че шери бъчвите са изцяло от европейски дъб /не се уточнява коя точно негова разновидност/, но гърбът на кутията ясно посочва, че сред ползваните бурета има и малък процент американски дъб. Под американски дъб може да се разбират и екс-бърбън бъчви, но анализът на текста за мен в случая изключва наличието им.
Редица пъти дестилерията пуска свое високоградусно уиски – някога като 10-годишен малц, който не е разреждан с вода, а в по-нови време и със серията The Classic cut, от която така и не съм опитал нищо. При новия Macallan 12 y.o. 100 Proof алкохолното съдържание е редуцирано преди бутилирането му до 55% и поради това малцът не може да се обозначи като cask strength. Не считам, че по-високи негови стойности биха подобрили конкретното изживяване. Стана дума, че цветът му е естествен, но подозирам, че уискито е студено филтрирано – стоя на студено и не се замъти. Добавих вода на два пъти – също без съществена промяна в този аспект. Но поне след първата вода стана една идея по-разчупено.

Аромат на Macallan 12 y.o. 110 Proof – плодово боле, череши, ягоди, ликьор от червени плодове, сушени кайсии, коледни подправки като канела и карамфил, какаов сладолед. Винен профил, асоциация с кожа и презрели праскови. Лека спиртност, ментов бонбон с аромат на червен плод, червени сливи и нотки пълнозърнест хляб. Малко по-късно се разгърна прилика с мармалад и кифла с мармалад, върху която е карамелизирана и захар. Засили се споменът за шери и за тирамису. С вода – пудра захар, шоколад, мента, мирис като от влажна изба. С още вода – кайсии, сок мултивитамин, натурални бисквити. Уискито „съблече“ своя шери профил.
Вкус – не особено силна сладост, пикантност и интензивно усещане. Крем карамел, слаба киселинност, какаов сладолед, следи от шери, слаби танини, нагарчащи ядки, чили и джинджифил. Определено уиски с по-ясна изразена дървесност, отколкото шери звяр. С вода – сладникав, шери нотки, танини, киселинност, печени лешници, нотка прах. С още вода – по-лек и малцов.
Финал – среден, сладост, шери, тъмни плодове, пикантност, усеща се интензивно. В никакъв случай младолико, за мен дори обратното. Танини, кафе, чувство за сухота. С вода – сухота, сладко от червени плодове, шери и интензивно усещане. С още вода – малц, слаба пикантност, следи от шери. Изтънява.
Оценка: 87/100.
В обобщение: компетентно поднесено уиски, което бе прекалено дървесно и интензивно за моя вкус. Очаквах повече шери заемки, а се оказа, че водещо е влиянието на дъба.
Signatory показват, че надутите цени са просто алчност и добро уиски може да се пуска на човешки цени и пак да се прави печалба. По-малко, но печалба. Да, вероятно имат и по-малко разходи.
Здрасти, Влади!
Много хубав обзор на пазара си направил и за мен той е по-интересната част от публикацията 🙂
Безспорно е, че в момента пазарът плува в океан от добро уиски, а още мноооого повече отлежава по складовете на дестилерии и независими компании, и всяка минута трупа възраст. Моята задача тук, като що-годе информиран ценител, не изтръпнал от FOMO, е да отсявам от това изобилие предложения с добро съотношение цена/качество. Каквото супер нескопосаният опит на Macallan да се подадат извън позьорския стереотип, в който самички се вкараха, не е. Над 100 „усмивки“ за това уиски е абсурдна цена, неоправдана нито с качество, нито с разходи за производство. Още повече, че, както уместно си отпелязал, никой и не очаква от Macallan да пуснат нещо с висоско съотношение цена/качество, най-малкото защото това би торпилирало всякакви претенции за лукс, доколкото масовата представа за лукс е нещо с цена, която малцина могат да си позволят. Първо, това уиски беше пуснато във Великобритания, ексклузивно в един конкретен магазин. По-точно верига специализирани магазини за алкохол плюс онлайн магазин. И така престоя с месеци! Самото брандиране на изданието също крещи арогантно невежество: 110 Proof е американска мярка за алкохолно съдържание, съответстваща на 55% обемни единици алкохол. По британските имперски мерки градусът не е интересен, защото не е цяло число 🙂 Та, със самото излизане на уискито беше създаден изкуствен дефицит, който да настърви пазара. Отделно, естествено, че с изфабрикувания дефицит се създава и плодотворна почва за всякакви „колекционерски“, „инвеститорски“ и „аукционни“ паразитизми. Отделно е надутата цена, особено, ако се сравни с цените на изданията на Signatory Vintage от серията 100 proof. 12-13 годишно Speyside (M) e около 50 „усмивки“, 16-18 годишно от „Exceptional cask“ под-серията е към 90. Иде реч за уиски от същата суровина, излязло от същите казани, оперирани от същия персонал. Нерде Signatory, нерде Edrington 🙂 Между другото, самият Андрю Саймингтън – собственикът на Signatory Vintage, сподели, че бъвите с уиски, от което бутилира 100 proof серията, а и не само, са купувани преди години, в правилния момент, когато цените са били добри. И има в складовете си около 40 хил. бъчви! Това му позволява сега да пуска на пазара вече три години издания с такова високо съотношение цена/качество и да вади печалба. Обвиненията на разни палячовци, че правел дъмпинг и форсирал „надпревара към дъното“ бяха отдавна опровергани. А човекът си каза, че съвсем скоро ще е моментът пак да се пазаруват изгодно бъчви. Жив и здрав да е дълги години!
Между другото, подобна жалкарщина изиграха и Ardbeg с техните Ardbeg Ten Cask Strength и 15 годишното „Тутуруткиш“ или както там му викат. Първото го пуснаха ексклузивно за сектичката им (Ardbeg Committee) – отново изкуствен дефицит – разбира се на „премиум“ цена, а второто го пуснаха на надута цена, която хем да не е абсурдна като на 19 годишното Treigh Bhan, хем да не повдига въпроси за цената на някои от изданията от основната гама. И това, след като години наред пускаха NAS „специални издания“ от шантави бъчви, гарнирани с идитоски заглавия и нелеп етикет. Благодарим ви, LVMH, точно от това имахме нужда, вземете ми парите, моля!
От брандовете, които пуснаха нови издания с по-добра презентация с цел да привлекат/задържат вниманието на любителите на уиски, бих отличил Edradoour с тяхното 10 г. 46% от миналата година, Glen Scotia с тяхното стандратно 12 годишно с 46%, Benromach също със стандартно 12 годишно издание от 100% шери бъчви и с 46% алкохол. Laphroaig с техните 12 и 15 годишни издания с натурална презентация и 46% алкохол също направиха стъпка в правилната посока, ако и цената на 15 годишното да е понадута, но и двете издания без проблем се намират намалени за разумни пари.
Някой, който се е държал като с дебили с клиентите си, би следвало да се моли за вниманието им като извади продукт с чувствително по-високо съотношение цена/качество, в сравнение с простотиите, дето е пробутвал с години. А не да върти на практика същата плоча, като просто поукраси малко рефрена и ореже най-тежките нелепости.
Та, когато видя Macallan 12 110 Proof или Ardbeg Ten CS или „Тутуруткиш“ за около 60 „усмивки“, може и да реша, че са имали такива като мен предвид, като са ги пускали на пазара.
Прощавай за „праведния гняв“ и наздраве!