Whiskeytemple 
Уиски производството не е математика и резултатът от него, макар и при еднакви или сходни начални суровини, не винаги е един и същ. Това ще рече, че между отделните партиди на един и същ производител е възможно да се наблюдава различие. Напълно нормално явление, стига амплитудата между тях да не е прекомерна. Второто правило, което опознах в годините на уиски пътешествия е, че в моментите на завишено търсене на благинката, „предлагането“ има склонност да отстъпва от свои производствени постулати, сваляйки нивото. Под предлагане имам предвид самите производители. Малко философски започва нашата поредна уиски среща, но в хода на разказа ми ще се постарая да обясня позициите си. Преди всичко нека уточня, че отново ще си говорим за Гленфарклас 15, бутилиран на 11.03.2019г. Ако върнете една статия назад, ще забележите, че там става дума за версията, пълнена през юли 2011г. Съпоставката между двете уискита обаче намирам за доста интересна и необходима.
Бях ви обещал да разкажа и за тази по-нова разновидност на производителя, чието име се превежда като „Долината на зелената трева“. Не разполагам с бутилка от по-нова партида – знам, че вносът тук се забави малко, но може би са откриваеми роднини от 2020-та или 2021-ва. На запад се намират, но поне засега не планирам да ги издирвам. Да се върна на основната сюжетна линия. Промени ли се Гленфарклас, по-точно конкретното уиски на 15 години и ако да – в каква насока?
За мен Фарклас 15 беше символ на т.нар. „шери бомби“, при които не се налага много дълго човек да търси влиянието на виното, а то го плесва през лицето, лепвайки му едно приятно изражение. Такъв спомен си изградих за малца през 2015г., аналогично усещане остави и бутилката, пълнена през юли 2011г., но купена от мен през 2020г. Заради това се и случваше да препоръчвам уискито на ентусиасти, търсещи мощно винено изживяване, потопено в уиски профил. Или уиски, обвито в интензивен винен облик – въпрос на гледна точка. Приятели споделиха с мен обаче и не до там ласкави отзиви за 15-ката, основани на срещи с новите ѝ партиди. Повечето бяха единодушни, че шери влиянието е поотслабнало. По тази причина реших да си набавя и бутилката от 2019г., която описвам днес.
Още с разливането в чашите разликата между двете уискита е красноречива. По-светлото уиски е от 2019г., а по-тъмното от 2011г. И при двете се ползват единствено шери бурета – навярно някои са от американски дъб, други от европейски. Мирисът също е толкова различен, колкото и нюансите на цвета. Както стана дума в началото, уискито не се излива по шаблон и дори и да се следват утвърдени производствени стъпки, различието е очаквано. Това бе и първата ми мисъл, стояйки надвесен над чашите. Прокрадна се обаче и дозата съмнение. Нека поговорим за времето и за изпитанията, които то поставя пред нас и пред уиски бранша.
Бутилираният през 2011г. ботлинг, макар и отдалечен едва на осем години от своя роднина, на практика идва от друга епоха. Не знам кога точно се е появил тук, но е добре да си дадем сметка, че малцовият свят към онези години бе далеч по-спокоен и същевременно труден за производителите. Ралфи, който може би следвате в Youtube, бе млад профил с няколко хиляди души последователи, възникнал едва през 2010г., ако не се лъжа. Тематичните фейсбук групи за уиски познания и опит на практика още не бяха родени, Инстаграм също не бе този маркетингов звяр, какъвто е в момента /бойното му кръщене е през 2010г./. Блоговете и уиски форумите бяха основните канали за обмен на уиски информация, макар и със значително по-стеснена аудитория от актуалните социални мрежи. Да не говорим, че Уиски фестът в София бе проведен за първи път през 2012г. В този не особено привлекателен свят компаниите трябваше да успеят по някакъв начин да спечелят доверието на клиента-ценител и да се преборят за неговите платежни средства. А какъв по-доказан метод от влагането на добър дестилат в активни и пресни бъчви? Мисля, че това е било решението за Фарклас към онези години, предлагайки солидната 15-годишна версия, изцяло издържана в тежката шери стилистика.
Реалността няколко години по-късно е коренно различна. През последните години светът буквално полудя по уискито – започнете от САЩ, преминете през Европа и стигнете до почти безкрайния азиатски пазар, който все повече бива ухажван от световните уиски добивни райони, в Шотландия в частност. Вече дестилериите и техните собственици не се налага да ни убеждават, вече ние се борим да се доредим до поредното ново издание или до добре утвърден бранд, дистрибуцията на който вече е съобразена с нагласите на пазарите, склонни бързо да асимилират отредените им количества. А това позволява да се правят компромиси от спиртоварните. В този ритъм мисля, че попада и версията на Гленфарклас от 11.03.2019г.
При марките, които използват оцветител карамел е150, краските на течността са константни и не могат да ни дадат никаква полезна информация. Затова няма смисъл да се коментира цветът на смесеното уиски Джони Уокър – то се моделира с добавения карамел. При Glenfarclas обаче цветът на уискито е естествен и се дължи единствено на взаимодействието на малцов алкохол, дървото и предходното съдържимо в бъчвата. Вглеждайки се в наситеността на този показател, забелязах, че по-новата версия е далеч по-светла. Далеч по-слабо повлияна от шерито стои и на мирис, вкус и на послевкус. Обяснението за мен се крие в пазарната реалност, при която потреблението вече надвишава предлагането. Бих предположил, че за направата на новата версия от 2019г. е ползвана различна пропорция между пресните/ мокри шери бурета и т.нар. „рефил“ бъчви – тези, които вече поне веднъж са приютявали уиски. Възможно е да е променено и съотношението между американския и европейския дъб. Не бих изключил и варианта в старата разновидност да се крие и малко по-старо уиски /бъчви с 16- или 17-годишно уиски/ от обявеното минимално стъпало от 15 години, с каквато възможност дестилериите разполагат. Всичко това за мен е резонно обяснение за съществените разлики между двете 15-ки. А какво открих при по-новата?
Аромат – сладост, спомен за мириса на козунак с лимонена есенция, кифла с мармалад, сладко от кайсии, запечени ябълки, малц, цитрус, лимонени сладки, слаба пикантност, зрели жълти плодове, бонбони с мирис на кайсии/ банани и праскови, нотки пудра захар, шоколадов десерт с фъстъци, карамел, локум, захарен памук, свежо жълто грозде. Постепенно се засили споменът за вино и за по-тъмно плодовите асоциации, които носи. Щрихи кафе. С вода – свежи плодови заемки и характер, който ми напомни на ирландско пот стил уиски. Вкус – сладост, малц, пикантност, лека сухота, танини, но не особено интензивни. Отприщва слюноотделянето. Нотки солен карамел, следи от шери отлежаване, лека прашна нотка. С вода – сладост, лека тревистост и свежест, лимон, слаба киселинност и нагарчаща лимонена кора. Финал – среден, дървесност, сгряваща пикантност, лека сухота, сладостта затихва. Свежо усещане, лека сухота и слабо нагарчащи ядки. С вода – водещи са танините и пикантността. Стои леко агресивно. Шери усещането, както и при вкуса, е слабо доловимо.
Оценка: 85-86/100. Цена: коства ми между 90 и сто лева.
В обобщение: уиски, при аромата на което шери влиянието се долавя най-ясно, макар и да не мога да го определя за шери звяр. Вкусът и финалът за мен бяха по-слабото звено.
