След няколкото уискита с посочена възраст, които описах в началните статии за 2025г., идва ред на две стъкленици, които прикриват възрастта на дестилатите, съдържащи се в тях. Първо по ред е уискито от остров Айла – родният дом на сериозно опушените уискита, част от които разпознаваме по тъмните стъкла. Лафройг идва в зелен цвят, Лагавулин е в кафеникаво, Бунахавън е представен в черно стъкло /генерализирам – ясно е, че са налице и изключения/, Ку Лила също се радва на „непрогледно стъкло“ в тъмната гама, Брухлади с неговите разновидности също са предлага в непрозрачни стъкла. Същото не можем да кажем за Килхоман и Боумор, но важи в пълна степен за друга южна дестилерия от острова – съседът на Лафройг и Лагавулин, добрият стар Ардбег, също е избрал оцветеното стъкло за „търговски дом“ на своя малцов сок. В зелените одежди, ако трябва да съм прецизен.
Знаете ли, едва сега си давам сметка, докато пиша тези редове, че повечето уискита от Айла, поне щом става дума за по-общодостъпния им сегмент, се презентират в тъмни колби, които закриват нюанса на уискито от окото на потенциалния купувач. Каква според вас е причината за подобно решение в пазарната политика на част от производителите от Айла? Не съм срещал отговор на подобен въпрос до момента – навярно, защото не съм откривал поставено и самото питане. Дали обяснението можем да търсим в обстоятелството, че повечето от тях залагат на екс-бърбън бъчвите като основна обител, в която полагат благинките си? А както сами сме се убедили, матурацията в бърбън бурета първо и последващо пълнене носи един по-леко златист цветови нюанс на скоча, бидейки в хипотеза, при която той не е подсилван с карамел е150а. Но и при дестилерии, които го внедряват в производството си, цветът на стъклата е тъмен. А това ограничава възможността решението на човека пред щанда да бъде повлияно единствено въз основа на подсиления с карамел цветови облик на напитката – чували сте не до там коректното становище, че по-тъмното уиски априорно се счита за по-отлежало, съответно за по-качествено.
Възможно ли е друго обяснение на това почти всеобщо решение? С подобен избор да се търси по-ясно разграничение на уискитата от Айла от останалите малцове от другите шотландски райони, поддържайки една утвърдена и неписана практика на цветово отграничаване на бутилките, базирано на местен произход, която е внедрена сред гамата на спиртоварните от острова, намиращ се в Ирландско море? Не че при уискитата от Спейдсайд или Висините не се срещат „тунинговани“ бутилки, но повечето от тях са непрозрачни. Шантава тема подхванах, но колкото повече пиша, толкова повече любопитно ми става. Ще се радвам и на вашите отговори и предположения. Но да се върна към конкретния Ардбег.
Ardbeg Smoketrails е сравнително нова търговска линия на дестилерията, собственост на Луи Вютон – Мое Хенеси, която стартира преди няколко години с благинка с финиш в манзания шери /помните навярно, че фино и манзания са на практика братя като разновидности на шери, но произхождат от два съседни района/, а след това премина и през разновидността с Côte Rôtie /Кот Роти/ финиш – и двете представляващи прочит, насочен към летищните магазини. Смоуктрейлс мисля, че вече има и трета бутилка, но не си спомням с какво се отличаваше тя. Кое е особеното при Кот Роти?
Côte Rôtie е апелация /винопроизводствен регион/ в северна Рона, Франция и включва около 60 винарни, ползващи основно сирата като сорт грозде. От кои от тях са ползваните бурета за направата на този Ардбег не е упоменато, но като отчетем собственика на дестилерията в Шотландия и управляваните от алкохолния гигант производители на вино от апелацията, можем да сведем предположенията до няколко. Не се ангажирам да го направя, но с малко повече нюх и желание мисля, че ще се справите. От тези винарни хората от Ардбег, навярно д-р Бил Лумсден и неговите колеги, са подбрали необходимите им винени бурета /не знаем от какъв дъб са направени и каква е поредността им на пълнене/, в които да финишират количеството опушен Ардбег /неопушеният съществува, но е рядкост и по-скоро плод на експерименти/, първоначално отлежавал в някогашни бърбън бъчви. Уискито не е студено филтрирано /замъти се приятно, след като му добавих вода веднъж – не в особено голямо количество/, бутилирано е на 46%, но предполагам е с подсилен цвят, доколкото няма текст, който да изключва ползването на карамел е150а. Но пък нюансът на малцовата отвара стои доста естествено. Броят години на уискито не е обявен.
Аромат – спомен за мириса на марината от маслини, мента, евкалипт, зрял жълт плод, катран, опушено месо/ бекон, сладникаво усещане. Нотки канела, зряло грозде, тунквана вафла, шоколадов мотив. Опушеност, нафталин. Щрихи сладко от кайсии, ананас, жълти ябълки. С вода – свежи плодови тонове, ацетон, стои интензивно. Сладост и още опушеност. Вкус – опушеност, прегоряло, прах, ментова хлад, обилна сладост, плодове от светлата гама, отприщва слюноотделянето, уасаби/ горчица, нотки лимонена кора. С вода – сладки жълти плодове, доза минералност, пикантност. Финал – среден до траен, салост, слаба пикантност, мента, спомен за вкуса на светла бира, усещане като от грейпфрут, свеж жълт плод, ананас, лека сухота и очаквана опушеност в Айла стил, при която фенолният удар се проявява като асоциация със сажди и прегоряло. Прилика с вкуса на маринатата от кисели краставички. С вода – без особена промяна.
Оценка: 86/100. Цена: платих около 130-140 лева
В обобщение: младолико островно уиски, което носи леко винено надглаждане и доставя предвидимия фенолен облик.