Dark Mode On / Off

Дестилериите „L-Z“

 



 След като в предходния раздел ви предложих списък на дестилериите и марките от букви „А-К“, които са „минали“ през чашата ми в следващите абзаци ви предлагам останалата част, този път от буква „L-Z“. Списъкът ще бъдя развиван всеки път, когато опитам уиски от нова дестилерия или пробвам нов представител на представена вече марка /или пък му направя повторно ревю/.


  Приятен престой и наздраве, приятели!




========================================================================================

 
 
 

  Lagavulin Distillery




 

 Дестилерията е основана през 1816г. от Джон Джонстън и e част от групата уискита на Diageo /предлага се в тематичната им линия „Серия на класическите малцове“/. Попаднах на версията, че синът на Джонстън е основал дестилерията Laphroaig, който пък по-късно починал трагично, падайки в съд, в който се дестилирало уиски. Връзките между двете дестилерии продължили и в идните години, като в повече от времето взаимоотношенията им се изразявали в нелоялни търговски практики, съдебни процеси, последваща доза номера и съдебни дела. Казано просто – Лагавулин конкурирала Лафройг, или поне се опитвала да го прави по всеки позволен и противоправен способ. Стигнало се до там, че от Лагавулин спрели водния достъп на Лафройг, но съдът присъдил в тяхна полза и самоуправните действия приключили. В следващия век борбата продължила и до 1998г. Лагавулин водел, но в тази повратна година Лафройг излязал начело като най-добре продавания „Айла“ скоч. И за финал – Lagavulin се слави като шотландската дестилерия с най-бавен процес на дестилация, пет часа при първата и 9 за втората, тъй като уискито е двойно дестилирано /каквито са и повечето шотландски малцове/.
 
 Моите бележки за:

 

Ladyburn distillery /Ayrshire/

 Лейдибърн възниква през 1966г. в рамките на зърнения комплекс Гърван /Girvan/, където собствениците от „William Grant & Sons“ разполагат медни казани за производство на малцово уиски за своите блендове.

 Производството на малцовото уиски Ladyburn бива преустановено през 1975г., а пред 1976г. поддържащите добива сгради и съоръжения биват разрушени, с оглед разширението на зърнения комплекс Гърван.

 Краткият период на функциониране на дестилерията Лейдибърн е и причината за изключителната рядкост на уискитата с това име – освен няколко официални версии на завидна възраст, Ladyburn може да се открие в гамата на независимите бутилировачи /най-вече при Signatory и Gordon & MacPhail/.

 Моите бележки за:

Ayrshire /Ladyburn/ 1970 – 2000 single malt whisky /Rare Old, Gordon & MacPhail/

 

 

 

 

 

 

 

Laphroaig distillery



Дестилерията на Лафройг е основана през 1815г. от братятата Александър и Доналд Джонстън /удавил се през 1847г. в казан с ферментираща течност/, които се занимавали със земеделие, а самата сграда преди това била ползвана за земеделски нужди. През 1826г., т.е. няколко години след Акцизния акт, дестилерията била и официално регистрирана. Следващите години били белязани и от съперничеството с друга островна дестилерия – тази на lagavulin, която по всякакъв начин към онзи момент се мъчела да копира модела на Лафройг и да имитира напитиките `и. В ръцете на фамилията Джонстън останала до средата на 20-ти век, когато Иън Хънтър, представител на рода, предал собствеността `и на секретарката си – Елизабет „Беси“ Уилямсън /човекът нямал потомство и явно дамата е успяла да го впечатли с всеотдайността си/. По този начин „Беси“ станала първата жена, управляваща дестилерия на остров Айла, а по всяка вероятност и в Шотландия /попаднах и на информация, че Катрин Джонстън е първата/. И така до оттеглянето си през 1972г. Всъщност, „секретарка“ не е точното понятие за Уилямсън. След като Хънтър бил засегнат от удар тя се изявявала като мениджър на компанията, в чийто основен прерогатив бил разпространението на уискито в Америка /по времето на Сухия режим там се предлага като лекарство по специализирано предписание на доктор/. По време на Втората Световна война дестилерията не функционирала и в нея се складирали амуниции. След края `и дейността била възобновена. Хънтър починал през 1954г. и Беси поела пълния контрол. Насочила усилията си към популяризиране на марката и на едномалцовото `и уиски не само във Великобритания, но и в Америка. След оттеглянето `и през 1972г. контролът върху дестилерията бил установен от Long John International. През 1990г. дестилерията била закупена от Allied Distillers, които по-късно били придобити от Beam Global /да, свързани са с Jim Beam/, които пък сега са част от японската компания Suntory.  Отличителната черта на напитките с името Лафройг е силната опушеност на покълналия ечемик /малцът/, следователно и на течността в бутилката -имайте го предвид, ако все още не сте опитвали едноименното уиски.

 Моите бележки за:











Linkwood distillery

 

Намира се в шотландския район, известен в уиски индустрията като Спейсайд. Предшественикът на настоящата дестилерия е основан през 1821г. от Питър Браун в Елгин, сърцето на Спейсайд. Към този момент уиски производството било извън закона – легално то стартирало през 1825г. 

 През 1868г. той бил наследен от сина си, който през 1873 година разрушил дестилерията, за да я осъвремени. В края на века собствеността върху дестилерията преминала върху дружеството „Linkwood-Glenlivet company“, а през 30-те години на 20-ти век към „Scottish Malt Distillers“, които били придобити от „Distillers Company Ltd.“, преобразували се в настоящия господар – „Diageo“. 

 Между 1902 и 1932г. дестилерията била управлявана от Робърт Камерън, притежаващ дестилериите на Tamdhu, Benrinnes и Teaninich. Очаквано, през военния период уиски производството било преустановено. За сметка на това, през 60-те години на 20-ти век дестилерията била електрифицирана и парата отстъпила пред иновацията. 

 В началото на 70-те години била изградена и втора сграда, наричана от някои „Linkwood B“. По време на британската икономическа криза от 80-те години, когато и търсенето на уиски не било токова високо, дестилерията не функционирала. 90-те години обаче я върнали към живот – или поне новата част от 70-те години. Освен 12-годишната вариация, част от серията „Flora & Fauna“, други официални ботлинги не съм срещал. 

 Основният процент от малцовата продукция се насочва към смесените уискита на Diageo /Johnnie Walker и White Horse/, както и към външни за нея блендъри. Но пък сред независимите бутилировачи Линкууд е по-добре представена.



 Моите бележки за:

Linkwood 17 y.o. single cask single malt whisky /Douglas Laing, Old Particular/

Linkwood 15 y.o. single malt whisky/Gordon & MacPhail, Distillery label/

Linkwood 25 y.o. single malt whisky /Gordon & Macphail, Licensed Bottling/


Linkwood 1981, 26 y.o. Port cask finish single malt whisky/Diageo 2008 Special Release/  



Loch Lomond distillery







 Дестилерията се намира в шотландските Висини или т.нар. „Хайлендс“, в Александрия, до едноименното езеро /опа, изненада/. Основана е през 1965 или 66-а година от Littlemill Distillery Company Ltd и носи името на източника си на вода. И до тук май завършват еко мотивите около историята `и, тъй като се оказва, че е разположена в някогашния британски център за производство на автомобили. Сменят се още няколко собственика, с чиито имена обаче няма да ви тормозя. През 80-те години затваря за кратко, но по-късно възобновява дейност. По-интересното събитие около Ломонд се случва около 1993г., когато към медните казани са добавени няколко колонни дестилатора и започва производството и на зърнено уиски. С това дестилерията става по-популярна, тъй като решава да дестилира малцово уиски през тях, а не през медните казани, което среща силен отпор от страна на Шотландската уиски асоциация. Поради наличието на и на двете групи дестилатори Лох Ломонд става една от малкото шотландски дестилерии, способни да произвеждат т.нар. „single blend whisky“, при което зърненият /царевичният/ и малцовият /ечемичният/ дестилат произлизат от една и съща дестилерия.


 Освен стандартните медни казани в дестилерията функционират и т.нар. „ломонд стил“, които позволяват дестилирането на различно по характрер уиски /основата при тях е същата като при медния казан, но вместо „шия“ имат колона като при колонния дестилатор/. Освен малцовото уиски на Inchmurrin Ломонд предлага още малцовия дестилат Loch Lomond и още редица непопулярни уискита, като Craiglodge, Croftengea, Inchfad, Old Rhosdhu и други незнайни типажи, които дори не мога да произнеса. Предполагам, че и повечето шотландци не биха могли. 


 От скоро продуктите на дестилерията се внасят и у нас под името Loch Lomond и Inchmurrin. Отделно, компанията притежава и шотландската дестилерия Glen Scotia, разположена на п-в Кембълтаун и вече може да срещнете и нейно уиски тук /но според мен е доста скъпо/.

 Моите бележки за:





Longmorn distillery







 Компанията е основана през 1893г. от Джон Дъф /основал преди това дестилерията на Glenlossie/, Чарлз Шайърс и Джордж Томсън. Джон Дъф явно е бил странен типаж. Десетина години след основаването на Гленлоси Дъф грабнал семейството си и се преселил в Южна Африка, където имал желание да изгради дестилерия, но тогавашните власти не харесвали британските щуротии и му попречили. По-късно Дъф отскочил и до САЩ, но и там не срещал разбиране. Местните не искали конкуренция  от британец. През 1892г. се върнал в Шотландия и станал мениджър на Bon Accord distillery, която напуснал, за да основе тази на Лонгморн. По-късно изградил и дестилерията на BenRiach. Казаните започват да функционират през 1894г., но в следващите години кризата /онази, свързана с братята Патисън, за която повече подробности може да откриете в блога при статията за Glenfarclas 15/ засяга дестилерията, която неколкократно сменя собствеността си, за да дойде 1970г., в която компанията се присъединява към известните нам Гленливет и Гленгрант, с които формират „The Glenlivet Distillers Ltd“. През 1978г. Лонгморн е закупeн от Шивас Рийгъл, които пък са придобити през 2001г. от Перно Рикар. И така до днес. Официалните продукти на дестилерията не са много, но пък на запад могат да се намерят доста, предлагани от независими бутилировачи /най-вече от Гордън и Макфейл/.

 Моите бележки за:



Основана е през 1824г. от Александър Рийд в Спейсайд /Крагелъхи/, Шотландия и се явява една от първите законни след приемането на Акцизния акт от 1823г. Името навярно се е получило от амалгамата на галската дума за плодородна земя /Магх/ и названието на ирландски проповедник – св. Филан, бродил през 8-ви век из земите на езическите още скоти. В района от векове сее произвеждало уиски заради добрите условия, от които се възползвали местните фермери. Такъв бил и основателят Рийд, който наел земя около прочутото имение Easter Elchies /Ийстър Елхис/, изградено в стил и величие в началото на 18-ти век. Това имение е закупено от собствениците на Макалън през 60-те години на 20-ти век и се е превърнало в един от „стълбовете“ на марката, нещо с което се „фукат“. Дори краси бутилките и кутиите им. 


 След Рийд дестилерията се управлявала от местни хора, докато в края на 18-ти век начело застанал Родерик Кемп, на чиито усилия Макалън дължи голяма глътка от славата си, тъй като Кемп и неговите наследници, част от които имали дялово участие в собствеността на дестилерията чак до 1996г., положили чутовни усилия по популяризирането `и. 


 И ето че след Втората световна война, в годините на развитие и завишено търсене на уиски качествата на дестилатите станали известни на мнозина. И може би имало защо, тъй като бъчвите, които били ползвани идвали от Херез, Испания и в тях преди това се съхранявало вино шери. Тази тенденция продължила до началото на настоящото хилядолетие, когато на пазара се появили уискита от линията „Fine Oak“, при които матурацията протича основно в бъчви от бърбън. Освен тази серия хората от Макалън са радвали света и с линията „Sherry Oak“, отлежавала изцяло в екс-шери бъчви от европейски дъб, пазещи в себе си преди това 18 месеца шери, след което бъчвите биват транспортирани до Шотландия, за да се случи магията между дървото и получения алкохол. За нещастие, тази линия вече не се произвежда по ред причини, а където все още има останали бутилки те гонят абсурдно високи цени, които превръщат благинката в блян. За сметка на това, широко разпространени са новите представители на бранда, принадлежащи към гамата „1824“, при които възраст на уискито не се посочва.


 От 1999г. и към настоящия момент дестилерията е собственост на компанията „Едрингтън“ /Edrington group/, в която дял има и компанията „Уилям Грант и Синове“. 
 Моите бележки за:


Macallan 12 y.o. Sherry Оak single malt whisky

Macallan 16 y.o. single malt whisky /Douglas Laing, PRV/

Macallan Select Оak single malt whisky

Macallan Amber single malt whisky

Macallan Sienna single malt whisky

Macallan Ruby single malt whisky

Macallan 12 y.o. Fine Оak single malt whisky

Macallan 10 y.o. Sherry Oak single malt whisky

Macallan 10 y.o. Fine Oak single malt

Macallan 18 y.o. Fine Oak single malt whisky

Macallan Rare cask single malt whisky

Macallan 7 y.o. single malt whisky

Macallan Maker`s Edition single malt whisky

Macallan 1851 Inspiration single malt whisky

Macallan 12 y.o. Sherry cask single malt whisky/90s bottling/

Macallan Elegancia 1991 single malt whisky

Macallan 21 y.o. Fine Oak single malt whisky

Macallan Edition N 2 single malt whisky

Macallan Amber single malt whisky /2017 re-review/

Macallan Select oak single malt whisky /2017 re-review/

Macallan 18 y.o. Sherry oak single malt whisky/2016 release/

Macallan Ruby single malt whisky /2017 re-review/

Macallan Edition No.1 single malt whisky


Macallan 12 y.o. Double cask single malt whisky


Macallan 10 y.o. Sherry oak single malt whisky/90s~2000s/







 

Macduff distillery

 Макдъф
/Macduff/ се намира в шотландските Висини, на морския бряг. Историята
`и не крещи от велики постижения – основана е в началото на 60-те години
на 20-ти век и почти цялата `и продукция се насочва към производството
на смесено, бленд, уиски. Едномалцовият Глен Деверън, заменен от нова
линия с името „Деверън“ /Deveron/ черпи вдъхновение от намиращата се в
непосредствена близост река Деверън.

 През
70-е години на миналия век производителят е купен от компанията
„William Lawson“, която произвеждала и едноименното смесено уиски.
Намира се вече и в България. Лоусън бил част от търговското семейство на
„Martini & Rossi“, които от своя страна били придобити от световния
гигант Бакарди през 90-те години, когато бил увеличен `и капацитетът на
Макдъф. 

 Именно
Бакарди през 2013г. представили на света серията от три бутилки
едномалцов дестилат на Макдъф, известни като „Royal Burgh collection“,
включващи Glen Deveron 16, 20 и Glen Deveron 30 y.o. single malt whisky.
Тази линия бе заменена от нови бутилки, носещо по-краткото име
„Deveron“, които са и на по-млада възраст. Тенденцията продукцията на
Макдъф да се ползва предимно за смесените уискита, в това число и Дюарс,
продължава и до днес. Моите бележки за: Glen Deveron 20 y.o. single malt whisky

 

Macduff International




 Компанията Macduff International е основана през 1992г. от Стюарт Макдъф, Чарлз Мъри и Тед Томпсън с идеята да купуват уиски от различни краища в Шотландия и да го смесват. Както сами се досещате компанията играе ролята на независим блендър и съотв. бутилировач. За целта са ангажирани служители, които преди това са работили към популярни марки, сред които е и Гилмър Бърнет, изпълняващ функциите на мастър блендър на уискито Johnnie Walker. Явно възможностите на младото дружество, ситуирано в Глазгоу, са се увеличили, тъй като годишно изнася около 4 млн. бутилки за над 50 страни, сред които е и България. Може да ви звучи странно, но нейни продукти отдавна хващат прах в нашите магазини. Визирам смесените уискита на Grand Macnish, Lauder`s, а отскоро и тези с името Islay Mist. Освен тях Macduff предлага и смесените уискита Cumbrae Castle, Regent и Strathbeag, които не съм срещал до момента. 
 Моите бележки за:



 




Mackmyra distillery







Шведската дестилерия Макмира е основана през 1999г. от няколко приятели, които почти като на шега започват да творят уиски историята в родината на Универсалния войник Долф Лундгрен. Идеята се зародила година по-рано, когато същите тези приятели се събрали извън Стокхолм, в техен си курорт, и започнали да нищят проблеми на по бутилка уиски, т.е. всеки от тях носел по бутилка уиски и не след дълго решили да произвеждат уиски. За разлика от шотландските батковци, казаните в Макмира били доста по-малки като обем. Освен това, хората зад Макмира ползвали и по-малки бъчви – често шери и бърбън такива, но не им били чужди и иновативните 30-литрови бъчви от шведски дъб. 


 По-късно била изградена и съвременна дестилерия, като тя вече разполага с големи медни казани, дело на известната фамилия Форсайт /Форсит/, които са потомствени майстори-производители на медни казани, известни в цял свят. Съставките за производството на уиски се набавят от Швеция, торфът също, а готовата продукция отлежава в близка изоставена мина под земната повърхност. Производственият обем вече е увеличен и уиски на Макмира може да се открие по-лесно на запад, като собствениците отделят повече средства и за по-качествени бъчви. 

 Моите бележки за:

Mackmyra Special 03 single malt whisky

Mackmyra Blomstertid single malt whisky

Michter’s distillery

Историята на Михтърс се свързва с по-стар производител на уиски – Shenk’s distillery /дестилерията на Шенк/, която функционирала към средата на 18-ти век в Шефърстаун, Пенсилвания. Именно Шенк произвеждала традиционното за времето си ръжено уиски, което се харесвало на Вашингтон, който на свой ред започнал производството му в края на мандата си. Дестилерията била фамилна собственост на рода Шенк, който я ръководил до началните години на 19-ти век. Заради финансови затруднения Шенк я продали на Абрахам Бомбъргър, който я прекръстил на Bomberger distillery /наричана и Bomberger’s/.

През 20-ти век дестилерията сменила господарите си неколкократно, като през 50-те години на века, Луи Форман /собственик/, пуснал на пазара за първи път уиски с името „Михтърс“ /Michter`s/, което му хрумнало след като компилирал имената на двамата си сина. За нещастие, дестилерията в Пенсилвания преустановила производство през 80-те и 90-те години и по-късно била разрушена. Това обаче не бил края за марката „Михтърс“, която била закупена от Ричард Нюман, който преди това работил за други производители в Кентъки. Към онзи момент Михтърс не разполагал със своя дестилерия и предлаганато от тях уиски било закупувано от други производители от района. Затова под името „Михтърс“ в САЩ се предлагат дори 25-годишни бърбъни и ръжени уискита, които не са произведени в новоизградената дестилерия.

  Едва в зората на новия век била Михтърс се сдобил с дестилерия, намираща се в Шайвли, Кентъки, в която освен чрез медни казани уиски се дестилира и посредством колнонни дестилатори. А от преди няколко години постът на „мастър дистилър“ се заема от Памела Хейлман, която разполага със солиден опит, натрупан в семейството на Jim Beam /Джим Бийм/. Водеща политика на компанията е филтрирането на продукцията им по специфичен за всеки дестилат начин, както и грижите, които се отделят за засилване на взаимодействието между спирт и дърво.

 Моите бележки за:

 

 

 

 

 

 

Mitchell & Sons


„Петнистото уиски“, независимо от вариациите му /някога са включвали и Blue и Red Spot/ се произвежда в новата дестилерия в Мидълтън, родното място и на известното нам уиски на Jameson. 

 На етикета на уискито може да забележите обаче, че фигурира името на компанията „Мичел и Синове“ /Mitchell & Sons/, които в годините назад имали практиката да маркират бъчвите с цветове, по които съдели за възрастта на уискито в тях. Именно тя дълги години е притежавала бранда, но в един последващ момент се е видяла принудена от обстоятелствата да го предостави на Jameson. За основоположник на компанията „Mitchell & Sons“ се приема Уилям Мичел, който в началото на 19-ти век се заселил в Дъблин /идвал от Северна Англия/ и към 1805г. основал пекарна/ бакалия на Графтън стрийт № 10 /по нашенски – уилица Графтън/, където предлагал луксозни за времето си стоки, каквото било и кафето. По-късно към него се присъединил и синът му – Джордж Патрик Мичел, благодарение на усилията на когото бизнес начинанието било възнаградено с правото да снабдява Кралския двор със сладки изделия. 

 Робърт Мичел, син на Джордж Мичел, отворил в края на 19-ти век друг магазин, специализиран в продажбата на вино и алкохол. Освен с вино, Робърт се заел и с продажбата на уиски. То не било дестилирано от фамилията Мичел, които закупували бъчви с ирландско уиски основно от дестилерията на Jameson и го предлагали под своята марка. И тъй като Мичел разполагали с добър набор от бъчви могли да го пазят, за да отлежава колкото преценят.

 След смъртта на Робърт делото било продължено от съпругата му Агнес Феърбърн. След нея компанията се поела от други наследници на фамилията Мичел, с имената на които няма да ви тормозя. Всичко това обаче идва да покаже, че бизнесът на Мичел все още е фамилна традиция и към днешна дата. Не така стои въпросът със собствеността върху предлаганите от тях уискита.

 Макар и запазили своята идентичност Мичел били принудени да се предоговорят с големия производител Jameson. Причините довели до това им решение са няколко: първо, продажбата на уиски в бъчви на търговци и блендъри в края на 19-ти век криела рискове, тъй като дестилерията губела контрола над течността и често се злоупотребявало с нейното уиски, като същото редовно се разреждало и до клиента достигало не до там добър продукт. Ако през ранните години на 19-ти век бутилирането на уискито не било честа практика /било скъпо начинание/, то в края му и най-вече в началото на 20-ти век, благодарение на индустриалния прогрес, почти всяка дестилерия разполагала с необходимата линия. Затова повечето дестилерии отказвали да предлагат свое уиски дригиму, тъй като можели сами да черпят ползите от производството и предлагането му. Следва да имаме предвид и факта, че Jameson през 20-ти век започнали да снабдяват със „сингъл пот стил“ уиски и собствениците на марката Redbreast. Затова, когато настъпили неблагоприятните години за ирландската уиски индустрия от началото и средата на 20-ти век и Мичел изпитвали затруднения да намират необходимото количество уиски, се видяли принудени да се договорят с големия производител. Те щели да получават количество уиски от Jameson, което да предлагат през своите магазини, но количеството и възрастта му се определяли от компанията производител, която вече съхранявала бъчвите с уиски в своите складове, избирайки и вида на отлежаването му. А когато по-късно Jameson придобили и марката Redbreast производството на Yellow Spot замряло, тъй като конкурирало продуктите на изцяло собствената марка Редбрест. Завишеното търсене на ирландско уиски от последните години обаче принудило хората от Перно Рикар /настоящите собственици на Jameson/ да разширят гамата си, в т.ч. отпускайки повече уиски за Мичел. 





 Моите бележки за:




Mortlach distillery

 

 

Възможно ли е дестилерия да струва 270 £? Да, ако говорим за тази на Mortlach, продадена през 1831г. от дотогавашните си собственици на Джон Робъртсън, който несъмнено е направил сделката на живота си. Самата дестилерия е основана от Джеймс Финдлетър, Александър Гордън и Доналд Макинтош през 1823г. /някъде се сочи и 1824г./ – т.е., към момента на приемане на Акцизния акт от 1823г., изкарал много от нелегалните производители на уиски на „белия свят“, което я прави и една от първите законни дестилерии в Дъфтаун /Спейсайд/ и в Шотландия като цяло. 


 Първите десетилетия от съществуването са белязани от чести смени в ръководството, при поредната от които Мортлах е закупена от Джон и Джеймс Грант, притежаващи Glen Grant, след което премахнали част от оборудването и го насочили към дестилерията Glen Grant. Във времето, когато дестилерията функционирала в част от помещенията `и се произвеждала и бира, а друга била използвана като храм от „Свободната шотландска църква“. През 1851г. собствеността се сменила за пореден път и този път начело застанали Джон Гордън /по-късно станал кмет на Дъфтаун/ и Джордж Коуи, който станал едноличен собственик на дестилерията след смъртта на Гордън. 


 В края на 19-ти век сред служителите `и бил и Уилям Грант, който след дългите години натрупан опит /повече от 20, през които преминал от позициите на чиновник и счетоводител, до мениджър/ основава познатите ни Grant`s /като марка смесено уиски/, Glenfiddich и Balvenie. След първите трудни години краят на 19-ти век донесъл стабилност и успехи. Уискито, каквато е била тогавашната мода или тенденция, се е предлагало като част от смесените, бленд уискита /малцовото уиски като такова започва да се цени като такова след средата на 60-те години на 20-ти век/. 


 По-късно, през 1923г., дестилерията, която до тогава била в ръцете на фамилията Коуи, била придобита от „John Walker & Sons“ и станала част от бъдещата група на „Diageo“ /това е актуалното име на алкохолния гигант – компанията обединява в себе си много други/ – „John Walker & Sons“ станала част от „DCL“ /Distillers Company Limited/, която била преименувана на „United Distillers“, за да се стигне и до „Diageo“.  През 1968г. съоръженията за малцуване на ечемика /malting floor/, които дотогава функционирали в Мортлак били затворени /нужният ечемик се набавял вече изцяло от индустриалните комплекси, част от гамата на „Диажио“/, а през 1971г., компанията изоставила технологията на директното нагряване с огън на медните казани при дестилирането на алкохола, като въвела загряването им с пара /мнозина твърдят, че директното нагряване освобождава по-богат и комплексен характер на уискито и решението за изоставянето на тази технология предизвикало неодобрението им/.


 Сега можем да срещнем уиски от марката освен като едноименен малц, така и сред компонентите на Johnnie Walker. Поради основната насоченост на продукцията на Мортлак /Мортлах/, а именно като основен малцов компонент на Johnnie Walker, а и поради редица управленски решения официалните версии на уискито, които вече са на пазара /Mortlach Rare Old, Mortlach 18 и Mortlach 25 y.o. single malt whisky/ гонят абсурдно високи цени, имайки предвид и разфасовките на бутилките – по 0,500 мл., и това несъмнено отблъсква много от уиски ценителите.Редакция от юли 2018г.: очаква се замяна на съществуващата търговска линия с нови дестилати.

Моите бележки за:

Mortlach Rare old single malt whisky

Mortlach 9 y.o. single malt whisky „PRV“ /Douglas Laing/

Mortlach 16 y.o. „Flora and Fauna“ single malt whisky

Mortlach vintage 1998, single cask, single malt whisky/Wemyss/

Mortlach 21 y.o. single malt whisky/Gordon & MacPhail/

Mortlach 1984 – 2014 single malt whisky /Gordon & MacPhail/


Mortlach 16 y.o. Distiller’s Dram single malt whisky


Mortlach 1987, 31 y.o. single malt whisky, refill sherry hogshead #425/Connoisseurs Choice, Gordon&Macphail/


Mortlach 1997, 17 y.o. single malt whisky, hogshead # 7176/Un-Chillfiltered collection, Signatory/









Nikka whisky



 Компаниятa Ника е основана от Масатака Такецуру, който почти навсякъде определят за „бащата“ на уиски производството в Япония. Коя би била майката не мога да предположа, но за Такецуру знам, че по подобие на основателя на Сънтори – Шинджиро Тори, е бил японец от по-странна „порода“, силно отворен към западния свят, в т.ч. и към производството на уиски. Такецуру произхождал от семейството на производител на саке. Знаете, че сакето е слабо алкохолна японска напитка, която векове наред радва народа от островната държава. И така до средата на 19-ти век, когато Япония се отваря към Света, в частност към САЩ. Засилват се търговските отношения и в японската култура навлиза, макар и не до там силно в началото, западното влияние. Една от проявните му форми е била и уискито като напитка, а и като начин на възприятие на света. Именно в средата на 19-ти век в пристанището на Токио акостира американския кораб, управляван от Матю Пери /съименник на актьора от „Приятели“/, с чиято поява се свързва първия по-съществен контакт между източната японска култура и западното уиски. В края на века японски компании вече пробват да дестилират уиски, но им липсва опит и знания и напитката, добивана основно от царевица и ориз не се получава много добре. И така през новия 20-ти век на сцената се появяват две лица – на Тори и Такецуру, които променят тези неудачи и поставят началото на успешния процес на производството на японско уиски. Такецуру в началото на 20-те години на века работил в Settsu Shuzo Company и имал професионален уклон към химията. Била му поставена задача да изучи технологията на производство на уискито, поради което той си събрал багажа и потеглил към Шотландия. Основно опит попил в дестилерията на Hazelburn /към онези години отделна дестилерия в Кембълтаун, а сега бранд на Springbank/. По време на престоя си там се запознал Рита Коуан /Rita Cowan/, която ако не се лъжа била сестра на братята Haig, произвеждащи уиски, което като марка е достъпно и нашия пазар. Харесали се и се оженили, като Коуан му вдъхвала голяма доза себеувереност. След като приключил обучението си Такецуру и Коуан се върнали в Япония, но през 1922г. Settsu Company фалирала. Тогава Такецуру, натрупал вече опит като технолог, се присъединил към компанията Kotobukiya, основана от Шинджиро Тори, която по-късно щяла да стане Сънтори. Именно с помощта на Такецуру била построена и първата японска дестилерия за уиски – тази на Ямазаки. След около десетина години, Масатака основал собствена компания за производство на уиски, чиято първа дестилерия била Yoichi, разположена на о-в Хокайдо, който по климат наподобявал този в Шотландия. Компанията се казвала Dai Nippon Kaju, което се превежда като „Великата японска компания за производство на сок“. В началото се ползвали именно бъчви, в които се съхранявал плодов сок /за сведение: уискито Хибики 12 отлежава частично в бъчви от японски сливов ликьор „умешу“/. През 1952г. името било променено на Nikka Whisky, което обединява в себе си първите срички на NIppon и KAju. Бизнесът потръгнал и през 1969г. на о-в Хоншу била построена и втората дестилерия на Ника – The Miyagikyo. През 1998г. към медните казани в Miyagikyo били добавени и два колонни дестилатора. Към днешна дата производството кипи и в двете дестилерии на Ника, като за нещастие поради недостиг на старо уиски от компанията решиха да преустановят предлагането на уискита Yoichi и Miyagikyo с означение на възраст.

 Моите бележи за:


Nikka Coffey malt whisky


Yoichi 10 y.o. single malt whisky


Yoichi 15 y.o. single malt whisky


Miyagikyo 15 y.o. single malt whisky


Nikka Black 8 y.o. blended malt whisky


Nikka Straight from the barrel blended whisky


Nikka Taketsuru 21 y.o. pure malt whisky


Nikka Taketsuru pure malt blended Japanese whisky


Nikka Straight from the barrel blended Japanese whisky/2017 re-review/


Yoichi NAS single malt whisky /~2016/


Nikka Taketsuru 17 y.o. blended Japanese whisky



North British distillery 

Основана е през 1885г. от Андрю Ъшър в близост до Единбург. Производството започнало през 1887г. и в идните 40-50 години се увеличило в пъти. Около проблемните десетилетия в САЩ и в Европа в началото на 20-ти век дестилирането на алкохол било силно ограничено. Особено силно било редуцирано във времето на Втората световна война, тъй като пшеницата и царевицата били необходими за производството на други жизненоважни стоки. Следвоенният период донесъл по-добри перспективи. До началото на 90-те години обемът дестилиран алкохол /не само бъдещо уиски, но и джин и водка/ нарастнал. Дестилерията преживяла и икономическата криза във Великобритания. Сменила се и собствеността, като сега е поделена между алкохолния гигант Diageo и Edrington Group /участие в която има и компанията на Уилям Грант и синове/, собственик и на марките Highland Park и Macallan. За тях сега North British distillery произвежда зърнено уиски.
 Моите бележки за:

Oban distillery





Дестилерията Оубан носи името на градчето, което краси и е построена през 1793г. от Хю, но не Лори, и Джон Стивънсън, които я разположили с изглед към морето на полуостров Кинтайър, като сданието издига снага в самото малко градче. Намира се в западната част на шотландските Висини, в близост до о-в Мул, където се произвеждат уискитата Tobermory и Ledaig. Разположението `и в едноименното градче я прави една от малкото останали дестилерии, разположени в населено място, което автоматично я превръща в достъпен туристически център.


 Годишната продукция възлиза на около 670 хил. литра, като почти изцяло старее и се бутилира като едномалцов елексир, докато останалата част се насочва към блендовете на Diageo. Миниатюри с Oban може да срещнете и в обем от 200 мл. като част от нар. „Серия на класическите малцове“. На пазара може да окриете и 18 и 32-год. дестилати, както и специална селекция уиски, носеща името “ Distiller`s edition“ /вече има и дестилати без означение на възраст, предназначени за летищата/.

 Моите бележки за:







Old Pulteney distillery

Дестилерията е основана през 1826г. от Джеймс Хендерсън в чест на починалия през 1805г. Сър Уилям Пълтни, на който е кръстено и градчето Пълтни /водят го Пълтнитаун, но аз ще го пиша Пълтни/. Намира се в района на пристанището Уик, което през 19-ти век било спрягано за водещия европейски център по улов на херинга и приютявало по около 1000 лодки. Определят я като най-северната шотландска дестилерия, разположена на големия остров /най-северната изобщо е тази на Highland park/, като в първите години от съществуването си била достъпна само по море /предимно по този начин/. Въпреки, че Wolfburn distillery се мъчи да `и оспори този приз.


 Малцът бил доставян с кораби, както било транспортирано и уискито, като повечето работници били и рибари /херингата била добър източник на доходи към онези далечни години/. И споменавайки риболовния бум ще спомена, че херингата събрала толкова много хора, че местните власти въвели за кратко – около 20 години, Сух режим. Фамилията Хендерсън управлявала дестилерията до 20-те години на 20-ти век, когато била продадена. През 1923г. била препродадена на John Dewar & Sons Ltd. През 1925 г. била закупена от Distillers Company Ltd. /сега Diageo/, които я затворили през 1930г., за да възобнови дейността си през 50-те години, когато Робърт Къминг /адвокат, сдобил се с дестилерията на Balblair през 1949г., която вече съм ви представял/ я закупил. В следващите 20 години новите собственици често се сменяли, за да дойде 1995г., когато била продадена на актуалните господари от Inver House Distillers, които пък от своя страна били погълнати от по-голямата риба Pacific Spirits през 2001г. През 2006г. голямата риба била придобита от International Beverage Holdings /много придобиване и риби, много нещо/. И за финал още някои забавни факти. През етап от историята част от малца на дестилерията се е ползвал за смесеното уиски на Ballantine`s. Освен това, твърди се, че медните казани били отрязани /т.нар. „шия“/, тъй като били прекалено високи и не се побирали в помещенията. Производствения обем на дестилерията е около 3 млн. литра, като в складовете `и могат да се съхраняват до 30 хил. бъчви.  

Моите бележки за:

Old Pulteney Navigator single malt whisky

Old Pulteney 21 y.o. single malt whisky

Old Pulteney 17 y.o. single malt whisky

Old Pulteney 12 y.o. single malt whisky

Old Pulteney 21 y.o. single malt whisky /re-review/

Old Pulteney 15 y.o. single malt whisky, Double matured (L08/10/2021)




Paul John single malt whisky









 Пол Джон /Paul John/ е марка едномалцово уиски, произвеждано от компанията „John Distilleries Ltd“ в Гоа, Индия. Гоа е най-малкият индийски щат, влияние върху който са оказали и европейските колонизатори /най-големият град се нарича Вашку да Гама и носи името на португалския мореплавател/. Освен с големината си, щатът се слави и с красивите си плажове, разположени на Арабско море и с факта, че е един от най-богатите в Индия и стандартът на живот е по-висок. Може би тези фактори предопределят и появата на едномалцовото уиски, което се бутилира само за износ, отличаващо се от евтиното уиски за вътрешния пазар, в което често има примеси от захарна тръстика. 
 Компанията носи името на своя основател – Paul P. John. Началото е положено през 1992г. с идеята да произвежда достъпен алкохол – бренди, вино и уиски за индийския пазар. Малцово уиски идва на дневен ред едва от 2008г., а първият дестилат с името „Paul John“ дебютира през 2012г., когато е представен в Лондон. Оттогава портфолиото се разширява и включва 7 вариации на едномалцовото уиски Пол Джон, разпространявани вече в над 22 страни. 


 Дестилерията разполага с малки по обем медни казани, изработени в Индия, които могат да произвеждат до 3000 литра алкохол на ден. Произвежда опушено и опушено уиски, торфът за което се внася от Великобритания /предимно от о-в Айла/. За отлежаването на спирта се ползват бъчви от бърбън, в които алкохолът отлежава няколко години. Заради климатичните условия /високите температури и влажност/ загубите при стареенето са по-високи от тези в Шотландия. Но пък същите условия спомагат за по-бързото съзряване на алкохола, бутилиран след 4-5 години на матурация.

 Моите бележки за:







Paddy Irish whiskey









Пади е традиционно ирландско име. Като такова е придадено на тази марка ирландско уиски, която се твърди, че заема трето място по продажби сред ирландските уискита. Говори се, че корените на това уиски се откриват в годините около Френската революция – 1779г. и се предлагало като Cork Distilleries Company Old Irish whiskey. За щастие това име било изоставено към края на 19-ти век, когато ирландското уиски владеело пазара с близо 90 функциониращи дестилерии. В края на века уискито се правело в Корк, Ирландия. В компанията заработил млад ирландец , който бил добър търговец. Казвал се Пади Флеърти. Той бил добър в занаята си и носел завидни печалби. Затова, през 1912г. уискито с дългото име било креъстено просто Paddy. Пади било и едно от първите уискита, които се предлагали бутилирани от компанията. Честа практика била продажбата в бъчви, при която някои недоброжелатели предлагали друг продукт на собствениците на хотели и барове, вместо закупеното количество от производителя. Идните години донесли промени и ирландската уиски промишленост се свила до 4 дестилерии през 60-те години на 20-ти век. Марката Пади била придобита от Irish Distillers, произвеждаща и известното уиски Jameson. 100 години след събитията от 1912г. Перно Рикар – собствениците на марката Paddy, пуснали на пазара и юбилейното уиски от снимката, посветено на Пади Флеърти.

 Моите бележки за:

Paddy Centenary 7 y.o. pure pot still whiskey




Passport blended whisky





Данните за това уиски не са много. Марката е собственост на Перно Рикар и основното `и предназначение е да задоволява нуждите от евтино уиски по света /в Бразилия се пие много и май е на второ място сред употребяваните уискита/. За разлика от това, в Шотландия май не е много популярно. Представлява смес, бленд между няколко зърнени и малцови уиски, основното сред, които се твърди, че е това на  Glen Keith Single Malt Scotch Whisky. Ясно е, че тук Перно ползват и други свои уискита от свои „спомагателни“ малцови дестилерии, като малцовоият компонент в бленда е доста малък. За първи път уиски с бранда Паспърт е произведено през 60-те години на 20-ти век от канадската компания Seagram. 

Моите бележки за:


Passport blended whisky

 

Pittyvaich distillery

Питивейк /Питивек/ е основана от компанията „Артър Бел и Синове“ през 1975г. с идеята да осигурява допълнително количество малц за бленда „Bell`s“. С подобно предназначение е била и дестилерията Дъфтаун /Dufftown/, разположена в близост да нововъзникналия малцов играч. Била снабдена с двойка медни казани и не след дълго започнала да произвежда желания малцов дестилат.

През 80-те години „Артър Бел и Синове“ били закупени от компанията „Гинес“, която след няколко трансформации станала един от основоположниците на настоящия алкохолен гигант „Диажио“ /Diageo/. Неговият предшественик, „United Dsistillers“, управляващ Pittyvaich към края на 80-те години, пуснал на пазара първото едномалцово уиски на дестилерията – това било Pittyvaich 12 y.o., част от търговската серия „Flora & Fauna“. Няколко години след това, през 1993г. производството било преустановено, навярно по икономически съображения като последица от отминалата британска икономическа криза, а през 2002г. Питивайк била разрушена.

Към днешна дата в складовете на „Диажио“ се съхраняват бъчви с Pittyvaich, което обяснява защо периодично в продажба биват пускани стари нейни интерпретации като част от серията „Diageo Special Release“. Питивайк се намира и като част от портфолиото на независимите бутилировачи.

  Моите бележки за:


Pittyvaich 12 y.o. single malt whisky, 1994-2006, cask #3231 /Douglas McGibbon, Provenance/

Penderyn distillery







 Дестилерията на Penderyn e собственост на „Уелската уиски компания“, основана през 2000г. Самата дестилерия отваря врати на 01.03.2004г. в присъствието на принца на Уелс – Чарлз /влюбен освен в Камил/и/а и в Laphroaig/. Историята сочи, че уиски се е творило в Уелс преди векове, но в края 19-ти век индустрията замира. Освен шери бъчви в Пендерин ползват и такива от бърбън Evan Williams, както и от Jack Daniel`s. Гамата тепърва се разширява и освен уиски, финиширало в бъчви от порто, се предлагат и такова с мадейра отлежаване, както и торфен дестилат. Интересен вид е и т.нар. “ Red flag“, което е посветено на уелсците по света и на уелските патриотични борби. Всъщност компанията произвежда още няколко вида малц, както и джин, водка и ликьор.


 Ще споделя и един друг факт, който касае уискито на Пендерин и мен самия. Преди време бях споделил статията си с ревюта на фейсбук страницата на дестилерията. Това, което последва бе много приятно за мен като блогър – независимо, че към онзи момент статията беше само на български Пендерин я споделиха, превеждайки я буквално с преводача на Гугъл за техните си читатели. Постъпка, която ме зарадва и която до момента не е повторена дори от български Фейсбук страници на видове уиски, които съм представял. Но и те ще се научат. 🙂

 Моите бележки за:


Penderyn welsh single malt whisky portwood finish

Penderyn Madeira cask finish single malt whisky

Penderyn single cask, cask strength, welsh single malt whisky


Penderyn Portwood Welsh single malt whisky /46%/

Penderyn Bryn Terfel Welsh single malt whisky









Port Ellen distillery

За година на основаването `и отделните източници сочат 1824г. или 1825г. За основоположник се спряга името на Алексанъдр Макей, като преди възникването ` мястото било ползвано за обработка на малц за други производители.

Макей скоро бил принуден да прехвърли дестилерията на свои роднини, които от своя страна в началото на 30-те години на 19-ти век били заменени от Джон Рамзи, с чието дело историята свързва утвърждаването на реномето на Порт Елън да края на века, когато той починал и контролът бил поет от съпругата му. В управлението била подпомагана от сина си, който я прехвърлил през 1920г. на обединението на компаниите на Джон Дюар и Джеймс Бюкянън /Port Ellen Distillery Co./. Те от своя страна били придобити от Distillers Company Limited /DCL/, в чиито ръце попаднала и дестилерията на Порт Елън.

В началото на 30-те години, приблизително 100 години след началото на управлението на рода Рамзи, „DCL“ затворили Порт Елън за около 30 години, до края на 60-те. През 1967г. броят на казаните бил увеличен с оглед моментното завишено търсене на малцово уиски за целите на бленд индустрията и дестилерията била събудена от дългия си сън. Технологично била осъвременена с идея да посрещне нуждата от малц в следвоенния период.

Британската криза от 80-те години на 20-ти век и слабото търсене на опушено уиски довели до съдбоносното решение Порт Елън да бъде повторно затворена. И така до днес, когато актуалният собственик /Diageo/ взе решение да я върне отново към живот в идните няколко години в преследване на славните `и дни.

Затварянето `и обаче не довело до абсолютното преустановяване на дейността. Заради възможностите `и в рамките на Порт Елън към днешна дата се осъществява малцуването на ечемика за част и от другите дестилерии от остров Айла, включинелно за Лагавулин /Lagavulin/ и Къ Ила /Caol Ila/, които също се притежават от Диажио.

Моите бележки за:

Port Ellen 1980 – 2016 Rare Old single malt whisky /Gordon & MacPhail/

Puni distillery

 Основана е през 2010г. в италианската част на южен Тирол от фамилията Ебенспергер, ръководена от основоположника Албрехт, в близост до река Пуни. Дизайнът на дестилерията е един от най-чудатите в света, като конструкцията е покрита с каменни плочи, придаващи `и визията на куб с размери 13 х 13 метра. През 2012г. приключва строителството и потича първият алкохол, който през 2015г. се предлага вече като едномалцово, 3-годишно уиски. Имайте предвид, че Пуни произвежда единствено малцово уиски и то през медни казани – никакво царевично уиски от колонен дестилатор, джин или водка. Казвайки „малцово“ е редно да уточним, че хората от компанията не ползват само покълнал ечемик за вкусотиите си. 




 Понятието „малц“ в общ смисъл включва всяка зърнена култура, която е може и е покълнала, не само ечемик /под „малц“ в почти целия свят се разбира само покълнал ечемик/. Освен малциран ечемик, тук се ползва покълнала пшеница и покълнал ръж, която култура вирее добре в района и се добива от местните ферми. 





  В процеса на производство на уискито се ползва меден „мештюн“ /mashtun/, в който се извлича богатата на захари течност „уорт“ /wort/, изработен в Шотландия. Ферментацията на течността протича в пет дървени казана, „washbags“ /уошбегс/, направени от лиственица с вместимост от по 10 хиляси литра. Дестилерията практикува двойна дестилация, ползвайки два медни казана, изработени в Ротъс, Шотландия, от потомствените майстори от фамилията Форсайт /Forsyths/, производството на които е отнело около година и половина. Първият казан, т.нар. „wash still“ /уош стил/ е с вместимост от 3000 литра, а вторият, „spirit still“ /спирит стил/ с обем от 2000 литра. В началото за оперирането им са ползвани услугите на бившия мениджър на шотландската дестилерия Боумор /Bowmore/ – Хари Кокбърн, който е заменен от Джонас Ебенспергер. Казаните се подгряват от система с гореща вода, а не с пара. Целият дестилационен процес отнема около 12 часа, в края на който се получава течност с алкохолно съдържание от 70%, която се разрежда до 60% при пълненето `и в бъчвите.





 Бъчвите от своя страна биват такива от бърбън /Woodford Resreve, Jim Beam и Four Roses/, тенеси уиски /Jack Daniel`s/, винени бъчви от марсала, както и такива, в които преди това е отлежавало опушено уиски от о-в Айла /не конкретизираха от кои точно дестилерии произлизат/. Тепърва предстоят ботлиниги, отлежавали в бъчви от шери, порто, пино ноар и други вина. Уискито, което трябва да отлежава по-дълго се насочва към някогашни бункери от Втората световна война, закупени вече от дестилерията, докато съвременните складове пазят уискито, което по-скоро трябва да се появи на пазара.





 Моите бележки за:




Rosebank distillery

 

Роузбанк се намира във Фолкърк, в близост до Единбург и корените `и се простират до късните години на 18-ти век, когато се счита, че е започнала производство, макар и навярно незаконно. По-късно, в средата на 19-ти век са изградени нови сгради, дело, което се приписва на управлението на Джеймс Ранкин. Същевременно попаднах на информация, че историята на дестилерията се свързва с Джеймс Робъртсън, за който се твърди, че я е основал през 1817г. Споменатият Ранкин закупил и оборудване от намиращата се в близост дестилерия Камелън /Camelon/, което насочил към Роузбaнк.  Ранкин бил заменен от сина си, който разширил Rosebank и я подготвил за засиленото търсене на уиски от края на 19-ти век.

  Разразилата се икономическа криза около фалита на братята Патисън засегнала и дестилерията. Собствеността върху нея вече не се упражнявала от представители на рода Ранкин. Независимо от затрудненото икономическо състоятие Роузбанк /Роузбенк/ просъществувала и прекрачила в новия 20-ти век. В първите години на 20-ти век дестилерията, заедно с още няколко производители от Низините формирали обединението „Scottish malt distillers“, което не просъществувало дълго и в началото на 20-те години било придобито от предшественика на „Diageo“ – „Distillers Company Ltd.“, под чието управление дестилерията радвала своите почитатели повече от половин век. Роузбанк функционирала и по време на Втората световна война, за разлика от повечето шотландски производители.    

 И за да не останете с погрешното впечатление, че дестилерията функционира и днес ще спомена, че в началото на 90-те години, собствениците от Диажио /навярно техен предшественик/ я затворили поради необходимост от инвестиция в преустройството `и, която счели за нерентабилна. Оттогава дестилерията е в покой. По-късно части от принадлежащите към нея сгради били разрушени с цел изграждане на жилищни постройки, а други приютили барове и заведения. Това, което буди изненада е фактът, че медните казани и принадлежащите към тях уреди били откраднати /или поне такъв слух се носи/ и от дестилерията е останала само голата външна конструкция.

П.С. В началото на 2018г. компанията-бутилировач „Иън Маклауд“, притежаваща дестилериите на Гленгойн и Тамду, разкри плановете си за вдъхване на нов живот в Роузбанк.

 Моите бележки за:

Royal Brackla distillery




Дестилерията Роял Бракла се намира по мнение на повечето автори в шотландските Висини /Highlands/, независимо че някои я определят като дестилерия от Спейсайд. Основана е през 1812г. от капитан Уилям Фрейзър под името Бракла. Кралското допълнение е получено впоследствие в резултат на аристократска милост – през 1835г. крал Уилям ІV я удостоил с честта да се означава като „Royal Brackla“ /освен Royal Brackla и Royal Lochnagar е съществувала и трета дестилерия с подобно наименование – Glenury Royal /. Този му жест дава повод производителят да се слави като първата дестилерия получила подобно признание. Родът Фрейзър останал замесен в контрола на Бракла до края на 19-ти век – през 1898г. „John Mitchell & James Leict“ я закупили. 

 През 20-те години била придобита от „John Bisset & Co Ltd.“, които били блендъри от Абърдийн и ползвали малцовото уиски за смесения си дестилат Bisset’s Finest Old, а през 1943г. от „Distillers Company Ltd“. /DCL/ – предшественика на „Diageo“, които го ползвали за Johnnie Walker Gold /основно/. Именно през военния период в сградата на дестилерията се обучавали британските военни пилоти, които ползвали изграденото в близост летище. 

 След войната запасите от зърно отново били насочени към уиски производителите. Светът обърнал поглед към вкусната страна на живота. Заради засиленото търсене на уиски /в началото на смесено такова/ дестилерията била преустроена и осъвременена през 60-те години. Съоръженията за малциране на ечемик били затворени, били добавени допълнителен брой медни казани, които вече били подгрявани чрез топлина от пара, а не директно чрез огън. 

 През 80-те години производството замряло заради британската икономическа криза, но в началото на 90-те било възобновено. През 1998г. Diageo продали дестилерията, заедно с други, на „Bacardi“, тъй като концентрирали голяма част от производителите в свои ръце. Това наложило смяната в собствеността. Бакарди от своя страна били вече собственици на марката „Dewar`s“ и неусетно Бракла заела своето място в смесеното уиски. 

 Едномалцовите официални ботлинги до скоро бяха само блян, но през 2015г. Бакарди „дариха“ света с Royal Brackla 12, 16 и 21 y.o. single malt whisky. Едномалцово уиски от дестилерията до момента може да се намери и сред гамата на независимите бутилировачи.   

 Моите бележки за:






Royal Lochnagar distillery






Сочи се, че дестилерията от Висините започнала жизнения си път още през 1823г., когато Джеймс Робъртсън я изградил на брега на река Дий. Робъртсън бил от групата на незаконните производители на уиски и когато се сдобил със законен лиценз, бившите му колеги решили да драснат клечката. Той обаче не се отказал и през 1826г. изградил нова дестилерия в района, наречена вече Лохнагар /Lochnagar/. Изненада! И тя изгоряла. Накрая в близост до „огнището“ създал трета, но тя не била от най-успешните и затворила врати през 60-те години на 19-ти век. За сметка на това, през 1845г. Джон Бег основал дестилерия с името „New Lochnagar“ в близост до краската резиденция – замъкът Balmoral. Благодарения на това си разположение, но най-вече на търговския нюх на Бег дестилерията си спечелила кралската благословия, материализирана в правото да снабдява кралския двор с уиски, след като била посетена от принц Албърт и кралица Виктория. След този момент, 1848г., дестилерията придобила актуалното си име Royal Lochnagar /Роял Лохнагар/. 


Бег старши починал през 1880г. и бил заменен от сина си Хенри. Хенри не бил от най-умелите ръководители и предоставил управлението на мениджър. Към 1896г., когато починал, собствеността върху дестилерията била разпределена между всяко едно от децата му. В началото на 20-ти век отново насъпила ръководна промяна, за да се стигне до 1916г., когато била придобита от познатата ни компания John Dewar & Sons, която на свой ред била придобита през 1925г. от DCL, които се явяват предшественик на настоящия господар и алкохолен гигант – Diageo. С течение на годините дестилерията била осъвременявана и доразвивана /най-значимо през 1963г./, като основният процент от близо 500 000 литра дестилиран алкохол на година се насочва към смесените уискита Johnnie Walker Black и Johnnie Walker Blue. През 2005г. продуктите на дестилерията били добавени към линията „Класически малцове“ /Classic malts/ на Диажио.

Моите бележки за:

Royal Lochnagar 17 y.o. single cask single malt whisky /Old Particular, Douglas Laing/


Royal Lochnagar 12 y.o. single malt whisky

Scapa distillery





Дестилерията
Scapa /в превод от северните скандинавски езици означава „лодка“/ е
основана през 1885г. Джон Таунсенд и Мр. Макфарлейн. Дестилерията се
намира на остров Оркни, където се намира и сданието на Highland park
/Хайленд Парк/. Макар и конкуренти, служители на Highland park са
оперирали в сградата на Scapa във времето, в което тя е била затворена,
поддържайки частично процеса на дестилация.Scapa е малка
дестилерия, чиито производствени възможности не надхвърлят 1 000 000
литра годишно, макар че тези стойности на практика не се достигат. В
дестилерията работят няколко човека и то само през няколко дни от
седмицата. Друга особеност, която е съществена за профила на уискито,
което потича там е ползваният водоизточник – черпената вода преминава
през торфени слоеве и това рефлектира върху профила на финалния продукт.Фактите за историята на дестилерията са по-богати през 20-ти век. В
началото му била закупена от „Scapa Distillery company“, която през 1934
г. фалирала и собствеността преминала в ръцете на братята Морис и Джон
Блок, които притежавали още няколко дестилерии в Кембълтаун. Те
произвеждали и смесеното уиски „Ambassador“, към чийто състав насочили
малца от Скапа.През 1954г. Scapa била продадена на канадската
компания „Хирам Уолкър и синове“, която осъвременила производствените
мощности. Идните десетилетия донесли нови предизвикателства за Scapa,
която започнала да се предлага и като съставен елемент на бленда
Ballantine`s.  През 2005г. френският гигант „Перно Рикар“,
посредством компанията си „Chivas Brothers“, закупила Scapa, която в
периода от 1994г. до 2004г. не функционирала. Под новото управление на
пазара били пуснати последователно 12-, 14- и 16-годишна Скапа, заменени
понастоящем от дестилати без означение на възрастта си.

 Моите бележки за:
 Нека уточня: Първоначално уискито „Сингълтън“ се появява в дюти фрий магазините, като от 2008г. се разпространява усилено и в магазинната мрежа. Сингълтън е обощаващо понятие, търговска марка – не дестилерия, под която се продава уиски от няколко дестилерии на Диажио, сред които е и Dufftown /останалите са дестилериите на Glen Ord и Glendullan/. Затова тук ще помествам бележките си за всички дестилати с това означение, като ще споделям и бележки за дестилериите, чието уиски се предлага под това име.


 Първото уиски, с марката „Singleton“ е 12-годишният дестилат на дестилерията Дъфтаун. Дестилерията Dufftown е основана през 1895г. от няколко търговци /Питър Макензи, Джон Саймън и Ричард Стакпол и Чарлз Макфърсън/ в близост до градчето Dufftown /Дъфтаун/, в лоното на шотландския малц – Спейсайд, недалеч от събирателната точка на реките Фидих и Дюлан. В началото дестилерията се е казвала Dufftown distillery или Dufftown-Glenlivet Distillery. През 1933г. дестилерията е продадена за 56 хил. паунда на „Артър Бел и Синове“. Дестилаторите били увеличени, а към настоящия момент производствения капацитет възлиза на 4,2 млн литра /на друго място данните сочеха 5,8 млн. литра алкохол/, които основно захранват с малцов дестилат смесените уискита Johnnie Walker, Bell`s и Dewar`s /смесеното уиски Dewar`s вече е собственост на Бакарди/. 


 В складовата база на дестилерията Дъфтаун се съхраняват около 100 хил. бъчви с уиски, като интересен факт е, че само около 3% от него се предлага като едномалцов продукт.   Освен като част от смесените уискита на Diageo благинки на Дъфтаун може да се открият и като едномалцово уиски разновидности: Singleton of Dufftown 12, 15 и 18-годишни дестилати, както и такива без означение на възраст: Singleton Tailfire и Sunray.

Моите бележки за:



Singleton of Dufftown 12 y.o. single malt whisky/re-review/

Singleton of Dufftown 12 y.o. single malt whisky

Dufftown-Glenlivet 20 y.o. single malt, single cask, cask strength whisky/The Centenary bottling 1896-1996/






Sonoma County Distillery

Sonoma County Distillery, както е наименованието на компанията, е основана през 2010г. и си е доста млада дестилерия. Ръководителят, Адам Шпигел, ръководи основно процеса по дестилиране, като казаните, които се използват са произведени от мед и са малки като обем. Ръженото уиски се произвежда от 100 % ръжена суровина в медения казан, при директно нагряване от огъня /дълги години това е и технологията на производство на едномалцовото шотландско уиски, като някои считат, че по този начин на загряване финалният продукт в казана става по-богат от към аромати – сега тази технология е рядкост и е заменена от т.нар. „индиректно загряване“, при което казаните не се нагряват директно от пламъците на огъня/. И ако продуктите на някои дестилерии трудно биха могли трудно да бъдат окачествени като такива от малки партиди, независимо от наличието на подобно означение на етикетите на продуктите им, то дестилатите на Сонома все още са трудно достъпни, поради ограниченото производство /това не означава изначално, че са толкова прекрасни или чудодейни/. Предлагат се в около 10 щата в САЩ и в около 14 страни в Европа и Света.

Моите бележки за:

Sonoma rye whiskey

 

 

Speyburn distillery

 Дестилерията Спейбърн /Speyburn/ се намира в сърцето на Спейсайд /по закон дестилериите от района могат да се определят и като такива от Висините – затова на етикета е посочено, че уискито е от Highland/, в градчето Ротъс /Rothes/ и е основана през 1897г. от Едуард Броутън, притежаващ в предходен момент дестилерията Тобермори от о-в Мул. Компания му правили двамата му братовчеди – Едуард и Джон Хопкин. Идеята на основателите била да отбележат юбилея на кралица Виктория и на всяка цена гонели производство през 1897г. Постигнали го в края на декември, независимо че дестилерията не била завършена напълно.

 В началото на 20-ти век Спейбърн била закупена от „Distillers Company Ltd“. По време на Втората световна война я затворили, за да приюти
шотлнадски военни. Новият полъх дошъл през 1947г., когато била върната повторно към малцов живот. През 1962г. медните казани започват да бъдат подгрявани с пара, а не с въглища, а през 1968г. затворя съоръжението за малциране на ечемик /drum malting/, при което нужното количество вече било набавяно от външен индустриален комплекс. 
 През 1986г. собствеността била поета от „United Distillers“, които я продали на „Inver House Distillers“, които придобили още дестилериите на Old Pulteney, Knockdhu, Balblair и Balmenach. От своя страна „Inver House“ била закупена през 2001г. от тайландската компания „International beverage holdings“, която обединява алкохолни производители от целия свят.
 По-интересен е фактът, че Спейбърн до скоро разполагаше само с една двойка медни казани. В края на 2016г. собствениците инвестираха около 5 млн. паунда и казаните вече са няколко двойки, като годишният обем на произвеждания спирт следва да доближи заложените близо 4 млн. литра годишно /при под 2 млн., добивани до преди няколко години/. Ако се чудите къде отива целият този спирт, то имайте предвид, че компанията „Inver house“ произвежда няколко марки смесено уиски, към които се разпределя основно Спейбърн /сред тях са Catto`s whisky и Hankey Bannister blended whisky/.
Моите бележки за:

Speyburn Solera 25 y.o. single malt whisky

The Speyside distillery

Намира се в района Спейсайд, до градчето Кингъси. Възникването `и се свързва с името на Джордж Кристи, който бил шотландски търговец и в началото на 60-те години на 20-ти век, успял да сбъдне мечтата си да има собствена дестилерия /в края на 19-ти век в района за кратко функционирала дестилерия с подобно име, но в началото на 20-ти век преустановила дейността си/. Поне тогава било положено началото на жизнения `и път, но изграждането `и отнело още близо 20 години и през 1987г. дестилерията била напълно завършена /проблеми с финансирането забавили строителството/. Началото на производствения процес отнел още три години и първият спирт потекъл едва през 1990г.

 През 1993г. било бутилирано първото едномалцово уиски на The Speyside distillery – Drumguish single malt, а в края на 20-ти век били представени и 8-, 10-, 12- и 15-годишни версии, вече носещи името „Speyside single malt“.

Впоследствие дестилерията била продадена неколкократно, за да се стигне до 2012г., когато неин нов собственик станала компанията „Hervey`s of Edinburgh“, занимаваща се със смесването и продажбата на уиски /родът Харви се слави с богат вековен опит в тази насока/. Дейността `и е насочена основно към азиатските пазари. Именно новият господар изоставил скучноватото име „Speyside single malt“ и го заменил със „Spey single malt“.

 Освен Spey други продукти на дестилерията са и Beinn Dubh single malt whisky, The Scottish Prince blended whisky, Glenross blended whisky, Highlander blenden whisky, The Speyside single malt и Drumguish single malt whisky.


Моите бележки за:

 



Springbank distillery

Дестилерията Спрингбанк е основана през 1828г. от Арчибалд Мичел, като и към момента е собственост на фамилията Мичел /попаднах и на информация, че е основана от фамилията Рийд, които били в роднински връзки по статовство с рода Мичел/. До 1837г. дестилерията функционирала под името „William Reed Jun. & Co“, като впоследствие била придобита от „John & William Mitchell“ /Джон и Уилям били роднини на Уилям Рийд, който бил женен за представителка на фамилията Мичел/. Впоследствие името било променяно още няколко пъти, за да се стигне до Първата и Втората световна война, през които производството било прекратено. Именно до 1930 година дестилерията бележи завиден успех, но финансовата криза и човешката ни глупост, израз на която е избухналата война, стопирали порива ѝ. Между 1981г. и 1989г. дестилерията отново затворила врати, за да се стигне до новата декада, през която собствениците ѝ, в опит да възродят славата от изминалите години, закупили помещенията на някогашната дестилерия „Longrow“ /Лонгроу/. В наши дни под покрива на „Springbank“ /Спрингбанк/ се произвеждат три вида уиски – „Springbank“, „Longrow“ и „Hazelburn“ /Хейзълбърн/.

Особеното за трите вида уиски е, че те имат различен профил: Longrow е „торфено“ уиски, което се дестилира два пъти; Springbank се води, че не е „торфено“ /че не ечемикът за производството не се суши на огън, подхранван с торфени буци/, но има такъв оттенък и е 2,5 пъти дестилирано /смесват се две категории уиски – едната е дестилирана три пъти, т.е. през три медни казана, а другата – два пъти/, по подобие на технологията в Мортлах; Hazelburn се дестилира три пъти и по правило е „неторфено“.

Моите бележки за:

Springbank 12 y.o. cask strength single malt whisky, batch 9Springbank 14 y.o. Bourbon wood cask strength single malt whisky

Springbank 1997-2017 20 y.o. single malt whisky/Whisky Broker/

Springbank 25 y.o. single malt whisky /~2016, 2017/

Springbank 18 y.o. single malt whisky, 2016 Release


Hazelburn 14 y.o., Oloroso cask matured single malt whisky, 2019 edition



Longrow 14 y.o. Sherry Cask matured single malt whisky, 57.8%


Springbank 1995, 21 y.o. Xtra Old Particular, single malt whisky/Douglas Laing/


Springbank 15 y.o. Rum Wood single malt whisky

 

Hazelburn 13 y.o. single malt whisky /2021 Release/






St. Magdalene distillery / Linlithgow



 Дестилерията не се числи към най-популярните шотландски производители. Корените `и могат да бъдат проследени до 1798г., когато била основана под името Linlithgow – по името на едноименното градче, разположено на около 20 км. от Единбург, в шотландския район, наричан Низини /Lowlands/. Може да попаднете на любопитната информация, че сградата на дестилерията била разположена в територия, където преди векове бил построен приют за болни от чума. През 19-ти век името било променено на Сейнт Магдалин, а с него и местоположението на дестилерията с оглед по-добрите транспортни връзки до новата `и обител. Пруз 19-ти и първите години на 20-ти век била управлявана от фамилията Доусън, но през 1912г. била придобита от DCL /Distiller Company Ltd/ – компания предшественик на бъдещия алкохолен гигант Diageo /Диажио/. В следващите 60-тина години дестилерията функционирала като спомагателен източник на малцово уиски за смесени уискита, като през 60-те години на 20-ти век била преустановена практиката ечемикът да се малцува на място. През 80-те години на 20-ти век Великобритания била засегната от икономическа криза, резултирала и в затварянето на някои дестилерии, една от които била и Сейнт Магдалин. Може би фаталистите ще кажат, че последващата `и съдба е предопределена от косвената `и връзка с приюта за чумави, но през 90-те години и в началото на 21-ви век дестилерията била разрушена, за да се изградят жилищни площи на нейно място. От самата дестилерия останали единствено помещенията с пагодите, през които някога излизал дима от скарите на сушащия се ечемик. 


Моите бележки за:

St. Magdalene 26 y.o., 1982-2008, single malt whisky/Douglas Laing, Old Malt Cask/




 

Stewart`s Cream of the barley blended whisky

 

Историята на марката е свързана с далечната 1831г., когато за първи път това уиски е предложено от Стюарт и Синове от Дънди, навярно собственици на бакалии, каквито са били почти всички прохождащи търговци на уиски, предлагащи смесеното уиски под своя марка. Попаднах на инфо, че основното малцово уиски е това на Glencadam, но това може би вече не е така, тъй като собственик на марката сега е Chivas/ Perno Ricard, а не Ангъс Дънди, притежаващ Гленкадам. Това е въпрос, който е второстепенен и може да бъде проучен. Прочетох, че е и най-добре продаваното шотландско уиски в Ирландия.

Моите бележки за:

Stewart`s Cream of the barley blended whisky

 

 

 

 

Strathisla distillery 

 

Стратайла е една от най-старите дестилерии в Шотландия. Намира се в района Спейсайд и се твърди, че функционира от 1786г. В началото е носела името „Milltown distillery“, като това име запазва до 70-те години на 19-ти век. Милтаун е основана от Джордж Тейлър и Александър Милн. Интересен факт за нея е, че преди да започне уиски производство в нейните граници се е варяла бира от монаси.

 През 19-ти век неколкократно е засягана от пожари, дължащи се зародени искри при меленето на ечемика. В края на века отново е преименувана на Милтаун, за да се стигне до 1951г., когато връща актуалното си име.  Вече през 20-ти век дестилерията успяла да оцелее около двете Световни войни, за да се стигне до началото на 50-те години, когато била закупена от компанията „Chivas Brothers“ /Шивас Брадърс/, които я придобили за 71 000 паунда, след което я ремонтирали и променили името на Стратайла. В идните години броят на казаните бил увеличен, тъй като уискито на Стратайла се превърнало в движещ малцов мотив на смесеното уиски „Шивас Рийгъл“ /Chivas Regal/, добре познато и у нас. През 70-те години в Стратайла се произвежда и опушеното уиски „Craigduff“, което може да срещнете в гамата на компанията-бутилировач Сигнътъри.
 В края на 20-ти и началото на 21-ви век „Chivas Brothers“ били закупени от алкохолния гигант „Перно Рикар“ /Pernod Ricard/, който насочил усилията си да превърне дестилерията в притегателен център за туристи. Затова Стратайла започнала да се рекламира като „Домът на Шивас“.


 Моите бележки за:


Strathisla 36 y.o. single sherry cask #1536 cask strength single malt whisky/Signatory cask strength collection/




Strathmill distillery



Основана е през 1891г. под името Glenisla-Glenlivet, като сградата `и била преустроена някогашна мелница. Намира се в плодородния район Спейсайд, където се намират повечето шотландски дестилерии, в непосредствена близост до дестилериите на Glen Keith /Глен Кийт/ и Strathisla /Стратайла/. През 1895г. била закупена от търговците W. A. Gilbey за 9,500 паунда, ситуирани в Лондон, които променили името `и на сегашното Strathmill, което в превод означава „мелницата от долината“, „мелницата от дългата долина“ или „мелницата от плитката долина /ако превеждаме буквално/“. Дестилерията оцелява след „Кризата Патисън“ и не затваря, за разлика от други. Гилби останали собственици до началото на 60-те години на 20-ти век, когато се обединили с компанията United Wine Traders, които притежавали марката J & B /Justerini & Brooks/. Обединението на двете компании било наречено International Distillers & Vintners, което по-късно щяло да се влее в по-голямото обединение, наречено Diageo. И ако се чудите защо не ви е попадало малцово уиски от Стратмил, то отгворът е ясен – огромната част от продукцията се насочва към смесените уискита на Diageo, в частност на J&B и играе допълваща роля в бленда. Едномалцово уиски на Стратмил може да се открие при някои от независимите бутилировачи, докато едниственият официален ботлинг, който ми е известен, е 12-годишният дестилат от серията „Flora & Fauna“. 

 Моите бележки за:












Talisker distillery






Дестилерията се намира в градчето Карбост и е основана през 1830г. от Хю и Кенет Макаскил. Явно е била построена със заем от банка и след като той не можел да бъде обслужван, сградата попаднала в ръцете на кредитната институция, която през 1857г. я продала за 500£ на Доналд Маклийн /имайки предвид инфлационния индекс това биха били под 60 000 £ в днешна валута/. До края на века се сменили още няколко собственици, част от които попаднали в затвора, а други – Родерик Кемп, продали своя дял, за да се насочат към придобиването на Macallan. През 20-ти век била закупена от компанията DCL, която по-късно се преобразувала в Diageo. През 60-те години пострадала заради голям пожар, вследствие на който била преустроена. Били затворени съоръженията `и за малциране на ечемик /т.нар. „malting floor“/, каквито в миналото били изградени в голяма част от дестилериите, и към днешна дата с покълнал ечемик Талискер се снабдява от комплекса на Glen Ord в района Хайлендс, където се подготвя малц с опушеност от около 20 ppm /фенолни единици, измерващи количеството торф под формата на фенолни съединения/, съобразно практиката на компанията. По-късно Талискер бил включен сред т.нар. „Класически малцове“ на Diageo, което било стъпка за налагането му на пазара. Били пуснати и по-зрели 18, 25 и 30-годишни уискита, а в последните години и такива без означение на възраст – NAS-уискита /no age statement/. Десетгодишният дестилат останал стожер на компанията през времето.

 Моите бележки за:

Tamdhu distillery

 






Дестилерията Тамду се намира в шотландския район, известен като Спейсайд /Speyside/ и е основана в края на 19-ти век – през 1896г., в годините на т.нар. „уиски бум“ /в негово подобие навлиза уиски индустрията от 21-ви век/ на брега на р. Спей. През 1897г. потича и първия малц. За нейни основоположници се приемат няколко блендъри, които се нуждаели от собствен източник на малцово уиски. Впоследствие контролът върху дестилерията бил придобит от предшественика на „Edrington Group“ – „Highland Distillers Company“.


 През новия 21-ви век дестилерията често не функционирала и то за дълги периоди, като едва след края на Втората световна война успяла да разгърне производствения си потенциал. През 50-те години в дестилерията била изградена и т.нар. „saladin boх“, която по същността си представлява система на автоматично обръщане на ечемика в процеса на малциране, която не позвалява той да загние.


 Огромната част от производството на дестилерията била насочвана към смесените уискита на Едрингтън /Famous Grouse и Cutty Sark/, което навярно обяснява и липсата на официални ботлинги. 


 През 21-ви век две събития бележат историята на деситлерията – през 2009г. бива затворена от Едрингтън, но за щастие през 2011г. е закупена от компанията Иън Маклауд /Ian Macleod/, притежаваща и дестилерията на Glengoyne /Гленгойн/. Под новото ръководство Тамдо получава нужния тласък и на пазара вече са налични 10-годишен дестилат, отлежавал изцяло в бъчви от шери и ботлинги, пълнени с градуса на бъчвата /cask strength/.

 Моите бележки за:








Tamnavulin distillery





Официалният сайт на Тамнавулин сочи за година на основаването `и 1966г., а за местоположение – градчето Томнамулин, намиращо се в шотландския район Спейсайд. Името Tamnavulin в превод от галски означава „мелницата на хълма“ и е вдъхновено от намиращата се в пределите на дестилерията някогашна сграда за разчепкване на вълна. 




 Предназначението на дестилерията била да снабдява смесените уискита с необходимото количество малцов алкохол, което прави и към днешна дата. В началото на 90-те години компанията собственик „Инвергордън“ /Invergordon/, притежаваща към този момент още дестилериите на Джура /Jura/, Брухлади /Bruichladdich/ и Тулибардин /Tullibardine/ била закупена за над 380 млн. паунда от „Whyte & Mackay“, които през 1995г. затворили Тамнавулин. 


 Дестилерията била върната към пълноценен живот едва през 2007г., когато „Whyte & Mackay“ били закупени от индийската компания „United Spirits“, която инвестирала в обновлението на Тамнавулин и в повишаване на максималния производствен капацитет, достигащ вече близо 4 млн. литра. През 2014г. „Whyte & Mackay“ били продадени отново, но този път купувач била филипинската компания „Emperador“. Цената вече била около 430 млн. паунда.


 Моите бележки за:


Tamnavulin Double cask single malt whisky

Tamnavulin Red wine cask edition German pinot noir cask finish single malt whisky





 

Teacher`s blended whisky




Произвежда се в Глазгоу. Марката е регистрирана през 1884г. Уилям Тийчър произвеждал уиски далеч преди това, използвайки за отправна точка зарзаватчийския магазин на съпругата си. След смъртта му делото било продължено от синовете му. Производството и продажбата на смесено уиски от ръцете на Уилям Тийчър се извършвала още към 30-те години на 19-ти век. След смъртта на Уилям „показалката“ била поета от другия „учител“ – синовете му Уилям и Адам Тийчър, които основали и дестилерията на Ardmore /Ардмор/ в района Хайлендс, известни като Висините в Шотландия, за да си подсигури достатъчен обем от малцово уиски. Марката добила популярност. Смесеното уиски било на мода /както да речем смартфоните днес/. 

 След премахването на забраната за консумация на уиски в САЩ /т.нар. „Сух режим“/ брандът се разположил добре и на американския пазар. Втората световна война малко позабавила процеса на популяризиране на уискито, тъй като хората били заети да се избиват един друг по неясни причини, вместо да стоят на една маса и да се забавляват. Войната отминала, виновникът бил наказан със „забележка“ и разгром, след което светът отново погледнал към уискито. Модата на бленда не била отминала. Малцът обаче не достигал. Затова компанията Тийчърс придобила дестилерията на GlenDronach през 60-те години на 20-ти век.

 Понастоящем „Teacher`s“ е притежание на японската компания „Suntory“.

 Моите бележки за:




Teaninich distillery

Дестилерията Тийниних е основана през 1817г. от Хю Монро в Хайлендс, в близост до тази на Dalmore, като я нарекъл с името на имението си, в чиито предели била изградена. По-късно я продал на брат си Джон Монро и в ръцете на хора от рода Монро останала до началото на 20-ти век, когато била придобита от Робърт Камерън. 

 През 1932г. Камерън починал и дестилерията била закупена от Distillers Company Limited /DCL/. Периодът около войната очаквано не бил добър и дестилерията не функционирала заради недостиг на малц. Следващите години били по-успешни и DCL, които по-късно се преобразували в настоящия алкохолен гигант Diageo, разширили обема на производство. Кризата от 80-те години във Великобритания обаче довели до затварянето `и за период пот около 7-8 години. Въпреки голямото количество произвеждано уиски в Тийниних, то никога не е таргетирано като едномалцова напитка. Изключение прави бутилката от серията „Flora and Fauna“, представена в началото на 90-те години от Диажио с идеята да презентират 26 от по-непопулярните си дестилерии, колкото са и бутилките в серията. Налични са и някои независими и редки вариации. За сметка на това дестилатът се намира в смесеното уиски на Johnnie Walker, Vat 69 blended whisky, както и в това на Haig blended whisky.


 Моите бележки за:


Teaninich 10 y.o. single malt whisky /Flora and Fauna/

Teeling distillery






Teeling Whiskey Company е основана през 2012г. от фамилията Тийлинг, а през 2015г. в Дъблин официално отвори посетителския център на дестилерията Teeling. Тъй като дестилерията е още млада предлаганото от нея уиски е дестилирано другаде /в дестилерията Куули/ и сега се презентира като продукт на новата компания. Основната гама на компанията включва три уискита без посочени години /Small Batch, Single Grain и Single Malt/, както и 15-, 21-, 24-, 26- и 30-годишни едномалцови дестилати.


 Моите бележки за: 


Teeling Small Batch blended Irish whiskey

Teeling Single Grain Irish whiskey

Teeling Single Malt Irish whiskey

Teeling Revival 24 y.o. single malt whiskey

Teeling 12 y.o. single port cask  #8818 Irish single malt whiskey

Teeling Revival 13 y.o. calvados cask finish Irish single malt whiskey

Teeling Revival 15 y.o. rum cask finish Irish single malt whiskey

Teeling single carcavelos wine cask 13 y.o. Irish single malt whiskey/cask #949, 02/2002-03/2015/

Teeling Brabazon Series 2, port cask, single malt whiskey

Teeling Renaissance 18 y.o. single malt whiskey, madeira casк finish








The Lost distillery

 The Lost distillery /TLD  – в превод: „Загубените дестилерии“/ е компания, основана около 2013г. от Скот Уотсън и Брайън Уудс – и двамата бивши служители на световния алкохолен гигант Диажио /Diageo/. Уудс и Уотсън съзряли възможност да смесват закупувано от тях уиски и да го предлагат под името на отдавна несъществуващи дестилерии, като за целта ангажирали усилията на технолога Майкъл Мос /надявах се към екипа на Уотсън да се присъедини и Холмс/, изучаващ историята и вкуса на произвеждания в затворилите преди повече от век шотландски дестилерии. На базата на натрупаните знания, хората от компанията се опитват да възпроизведат частично облика на едновремешния малц, обличайки го в тъмни бутилки и в кат рекламни одежди.
 Моите бележки за:




Tobermory/ Ledaig distillery







За
година на основаването на Tobermory /Тобермори/ се сочи 1798г., като
понастоящем носи името на градче от о-в Мул, разположено до нея –
основано от рибари десетина години по-рано. За неин основоположник се
приема Джон Синклеър, като в началото е носела друго име – Ledaig, с
което име сега се произвежда друго едномалцово уиски от Тобермори /по
това време уиски производството било силно затруднено от административни
спънки, наложени от английския Кралски двор и Синклеър уж трябвало да
произвежда бира, но решил да направи нещата по своя начин/. Ledaig /в
превод – сигурно пристанище/ се произнася доста непривично за нас –
Лиджик или Леджик. Навярно бъркам, затова простете.

 По-късно,
след Акцизния акт от 1823г. дестилерията била лицензирана. Но това не
означавало, че бъдещето `и е било подсигурено – през големи периоди на
19-ти и 20-ти век дестилерията Ledaig била затворена, тъй като почти
всеки неин собственик в даден момент изпитвал финансови затруднения или
търсенето на уиски спадало. През 70-те години на 20-ти век вече новите
собственици я прекръстили на Тобермори.  През 80-те години, времето на
британската икономическа криза, отново преустановила дейност за кратко,
за да бъде закупена през 1993г. от компанията „Burn Stewart“ /основана през 1948г. в Лондон/,
специализирана в смесването и търговията с уиски. „Бърн Стюарт“ вече
били придобили и дестилерията на Дийнстън /Deanston/, а през 2003г.
прибавили към малцовото си семейство и дестилерията Bunnahabhain
/Бунахабън/, както и марката смесено уиски Black Bottle. През 2013г.
„Burn Stewart“ от своя страна били придобити от базираната в ЮАР
компания „Distell“, която е и настоящият собственик на Тобермори и на споменатите по-горе други шотландски производители.
Сега Тобермори произвежда две групи едномалцово уиски – Ledaig, което е
опушено, и Тобермори, при което ечемикът не се суши с торфени буци.
Основният дял от производството е предназначен за смесените, бленд
уискита /малц на Тобермори има и в Scottish Leader, както и в Black
Bottle/, докато за едномалцовите вариации се отделят само около 15% от
готовата продукция. Освен входящите 10-годишни дестилати, на пазара
отскоро се срещат и 15-годишни уискита с марки Tobermory и Ledaig, както
и няколко по-стари вариации, предлагани от независимите бутилировачи.
Периодично се пускат и по-лимитирани серии.

 Моите бележки за:

Tobermory 10 y.o. single malt whisky/46,3%/




Tobermory 15 y.o. single malt whisky /46,3%/




Ledaig 2000 – 2015 single malt whisky /Connoisseurs Choice, Gordon & MacPhail/

Tobermory 14 y.o. Port pipe finish distillery exclusive single malt whisky

Ledaig 18 y.o. single malt whisky, sherry cask finish, Batch 3

Ledaig 20 y.o. single malt whisky, Moscatel cask finish

Tobermory 12 y.o. Manzanilla cask finish single malt whisky



Togouchi Japanese whisky







В началото на 20-ти век, в района на злополучния град Хирошима, е основана компанията Chugoku Jozo. Не знам как би звучало името `и на български – може би Чугоку Йозо, навярно бъркам. Та, тази компания произвеждала /и все още го прави/ основно саке и напитка, базирана на сливите. По-късно решила да навлезе в бизнеса с предлагането на уиски. Тъй като обаче не притежава своя дестилерия, Йозо купува уиски от Шотландия /малцово/ и Канада /зърнено – основно царевично/, които пази в своя обект за отлежаване в гр. Акиота, след което го бутилира и предлага посредством търговското име „Тогоучи“. Тогоучи е линия от няколко ботлинга, включващи 12 и 18-годишни смесени уискита, както и бленда „Premium“. Споменатият по-горе обект е изоставен железопътен тунел, в който се поддържа висока влажност и ниска температура от около 15 градуса.

 Моите бележки за:




Tomatin distillery


Разположена е в шотландските Висини /Highlands/, в градчето Томатин. В превод от галски означава „Хълма на хвойната“. Дестилерията е основана в края на 19-ти век, период, известен като „уиски бум“, през който много дестилерии се родили в земята на скотите, за да може по-късно все така бързо да изчезнат заради последиците от дейността на братята Патисън, известни като умели търговци и измамници. Годината на основаване е 1897, a зад дестилерията застанали Алексанъдр Алън, Джон Макдугъл и Джон Маклиш. През 1906г. тяхното обединение фалирало, но през 1909г. новите собственици рестартирали производството. През следващия половин век производственият капацитет бил разширен неколкократно, като въпреки това почти целия произвеждан спирт бил насочван към смесените уискита Talisman и Antiquary. Британската икономическа криза от началото на 80-те години на 20-ти век довела до банкрута на собствениците на компанията през 1985г., но през 1986г. тя била придобита от японското дружество „Takara Shuzo“. През новото хилядолетие новите господари решили да удовлетворят световния глад за малцово уиски и освен за блендове започнали все по-често да изплозват уиски, пускайки го на пазара под формата на едномалцов дестилат с името Томатин. Томатин разполага с 14 склада /част от които са т.нар. „традиционни складове“ с прашни подове и каменни зидове/, в които се съхраняват около 140 хиляди бъчви с уиски /бъчвите са такива от шери, бърбън, порто и т.нар. „hogshead“, който представлява бъчва, с по-голям обем от обикновените бърбън бъчви/. Освен уискита с означение на възраст, може да се срещнат и дестилати на Tomatin без посочени години /Decades, Legacy, Contrast/.
Моите бележки за:







Tomintoul distillery

Дестилерията Томинтауъл се намира в богатия на уиски производители и чисти реки района Спейсайд в близост до Гленливет. Дестилерията носи името на селцето, до което е разположена и е основана през 1964г. от уиски блендъри от Глазгоу, които се нуждаели от допълнително количество малцов дестилат.
 В началото медните казани били само два, но през 1974г. била добавена още една двойка. По това време дестилерията сменила собствениците си, когато управлението било поето от компанията „Whyte & Mackay“, която внедрила добивания ечемичен спирт в блендовете си. На пазара била пусната и първата 12-годишна версия на Томинтауъл.
 В края на 20-ти век дестилерията открила новите си господари – компанията „Angus Dundee“, които добавили спейсайдъра към списъка си с производители, включващ и Glencadam.
 Постепенно новите собственици насочили усилията си и към утвърждаването на Томинтауъл на малцовия фронт, независимо, че основната ѝ функция продължава да бъде обвързана с производството на малцово уиски, използвано в блендове. Преди месеци бяха пуснати и няколко версии на Tomintoul, пълнени от само по една бъчва, които явно се стремят да привлекат вниманието на ентусиастите. 
 Освен неопушено уиски, компанията залага и на силно опушени напитки, носещи името Old Ballantruan – вдъхновено от водния източник на производителя. Нивото на опушеност се изчислява на около 55 единици на милион /ppm/, което надминава това и на някои уискита от о-в Айла.
 Моите бележки за:











Tormore distillery







 Тормор функционира от около 60 години – построена е през 1960 г., а строителството `и е започнало две години по-рано /в началото на силния следвоенен период на търсене на уиски/. Разположена е в района Спейсайд в Шотландия, на около километър от река Спей, която захранва много от дестилериите в района с все още чистите си води. 

 В началото е собственост на компанията „Schenley International“ /известни и като „Long John Distillers“/, която търсила малцов компонент за бленд /смес между малцови и зърнени дестилати/ уискитата си от линията Long John, които могат да се намерят и в България. Макар и не до там известна тук, в Шотландия някои я знаят и с прякора „Перлата на Спейсайд“. Дължи се на факта, че във водите на р. Спей около дестилерията все още се намират сладководни перлени миди, което освен че сочи за чистота на водата, е спомогнал и за изнамирането на това нарицателно. 

 Самата сграда е конструирана от бележит шотландски архитект /сър Албърт Ричардсън/, като основите `и се състоят от солидни гранитни плочи, а в кулата `и е изграден пеещ часовник, който на всеки 15 минути изсвирва някоя шотландска песен/ мелодия /сега си спомням, че в детските ми години подобен механизъм функционираше и във Велики Преслав, където изкарвах безгрижни лета и часовникът на центъра на всеки час свиреше „Край Босфора шум се вдига“ – чудесна песен, която за съжаление явно вече не е актуална/. Любопитна информация, на която се натъкнах беше, че дизайнерите са обърнали внимание и на фонтана и градината около дестилерията, като идеята е била изграденото правоъгълно езерце зимно време да се ползва за игра на кърлинг. Но някой не е съобразил, че при функционирането на дестилаторите се отделя много топлина, което пък осуетило игровите планове и до момента никой не е бутал „тенджерата“ по леда. 

 Собствеността върху дестилерията се сменила през 70-те години, когато попаднала в ръцете на „Allied Distillers Ltd.“, които през 1991г. представили линията „Caledonian malts“, серия от четири малцови уискита – Glendronach, Laphroaig, Miltonduff и Tormore, като еквивалент на серията „Classic malts“ на конкурентите от Diageo. 

 През 2005г. Chivas я закупили, които пък сега са част от „семейството“ на „Перно Рикар“, което пък означавало само едно – насочване на голяма част от произвеждания малц към бленд уискитата Chivas Regal и Ballantine`s.

 Моите бележки за:

Tormore 16 y.o. single malt whisky

Tormore 12 y.o. single malt whisky

Tullamore D.E.W. whiskey







 Дестилерията е основана през 1829 г. в гр. Tullamore от Майкъл Молой и в началото е произвеждала pot still уиски – характерното за Ирландия уиски, представляващо смес между малциран и непокълнал, зелен ечемик. След смъртта му контролът над фирмата преминал в ръцете на фамилията Дейли. Като главен мениджър на компанията бил назначен Даниел И. Уилямс /Daniel E. Williams/, от чиито инициали произлиза познатото ни „DEW“ в името на Tullamore. Същият този Уилямс бил инициаторът за електрифицирането на дестилерията, а заради нея в градчето била прокарана и първата телефонна линия. Уилямс бил прозорлив човек и спомогнал за утвърждаването на марката. Ранните години на 20-ти век обаче не били от най-добрите за ирландското уиски. Наложеният мораториум от страна на Англия след обявяването на незивисимостта, въвеждането на Сухия режим в САЩ /дотогава силен пазар за ирландското уиски с оглед милионите ирландски емигранти/ и Втората световна война оказали силно негативно влияние върху търсенето и предлагането на ирландското уиски. За разлика от шотландското, ирландската благинка не могла да бъде и внасяна контрабандно през Канада на територията на САЩ /или поне дейността била силно ограничена/. След войната, внукът на Даниел Уилямс – Дезмънд подел борба за връщане на старата слава на компанията. Под негово влияние на пазара бил пуснат ликьора „Irish Mist“. Дезмънд видял и възможност за реклама на ирландското уиски посредством популяризирането на т.нар. „ирландсто кафе“. През 1953г. марката била продадена на бранда Powers и дестилерията била изместена в Мидълтън. През 2010г. компанията била закупена от Grant`s, които наскоро отвориха нова дестилерия в градчето Tullamore и по този повод пуснаха на пазара уискито Tullamore D.E.W. Phoenix, което вече се намира и на нашия пазар.

Моите бележки за:

Tullamore D.E.W. 12 y.o. blended Irish whiskey

Tullamore D.E.W. Heritage blended Irish whiskey
Tullamore D.E.W. 15 y.o. blended Irish whiskey
Tullamore D.E.W. Phoenix blended Irish whiskey
Tullamore D.E.W. 10 y.o. single malt Irish whiskey /2013 bottling/

Tullamore D.E.W. 14 y.o. Irish single malt whiskey

Tullamore D.E.W. 18 y.o. Irish single malt whiskey

Tullamore Dew 12 y.o. Irish whiskey/2020 re-review/




Tullibardine distillery







Въпреки че на кутиите с уиски от Тюлибардин, или на рекламни материали свързани с марката, може да откриете почти средновековна година /1488г., ако не се лъжа/ това не е тази на основаването на дестилерията. Говори се, че на мястото на модерната сграда преди около седем века имало пивоварна, през която минал английски крал и се почерпил с пиво. И за да придадат щипка величие и аристократизъм на уискито собствениците на дестилерията се позовават на далечната година, сочейки колко стари са традициите в производството на алкохол в района. Иначе дестилерията е основана през 1947г., а спирт потича през 1949г., от Уилям Еванс и К.Барнет – напълно резонно е тези имена да не ви говорят нищо, както и на мен. През 1953г. била продадена на уиски търговците от Броуди Хепбърн от Глазгоу. Те били придобити от компанията Invergordon в началото на 70-те години. Броят на казаните бил увеличен. 90-те години донесли нов управленски полъх – Invergordon били закупени от собствениците на Dalmore, Whyte & Mackay. В навечерието на новия век те затворили дестилерията на Тюлибардин /около 95-а година/. Сменили се господарите за пореден път и производството било възобновено през 2003г. За да разнообразят редиците хората от Tullibardine Distillery Ltd. предложили на пазара и някои винени финиши. През 2011г. френската компания Picard Vins & Spiritueux, занимаваща се основно с винопроизводство, закупила дестилерията. Това пък дало възможност иначе младото уиски на Тюлибардин да бъде съчетавано с различни винени бъчви. Инвестициите довели и до завишен производствен обем, гравитиращ около 2 млн. литра, като на пазара били пуснати дестилати с финиш в бъчви от сотерн, порто, шери и бургундско вино, като и 25-годишен Тюлибардин. И така до днес.




Моите бележки за:

 

Tullibardine 500 Sherry cask finish single malt whisky

Tuthiltown distillery




Основана е през 2001г., като дестилерията е сравнително малка и в нея работят само няколко човека. Намира се в щата Ню Йорк и често се рекламира като първото законно произвеждано уиски след „Сухия режим“ там. Уискито, което се дестилира там отлежава в малки бъчви, което помага то да съзрее по-бързо. Така продукт, прекарал сравнително краткия период от около 6 месеца в бъчвите се предлага на пазара със стремежа да конкурира напитките от Тексас, Чикаго и Кентъки. Всяка бутилка е ръчно номерирана, като капачката е запечатана отново от човек с красив восък, каквато технология ни е позната от бърбъна Maker`s Mark.

Моите бележки за:


Hudson Four grain bourbon

Hudson Baby Bourbon








West Cork distillers

 West Cork distillery, съответно компанията-собственик, възниква в резултат на общите усилия на Джон О`Конъл и Джерард и Денис Макарти. Представят свой ликьор – Drombeg, а малко след това и смесено и едномалцово уиски, предлагано под името „West Cork“. От 2013г. производството се осъществява в дестилерията в Скиберен.
 Моите бележки за: 

White Horse blended whisky

„White
Horse Cellar Inn“ била популярна страноприемница, бар, от края на 18-ти
век, намираща се в красивия Единбург, която била фамилната гордост на
рода Маки, управляваща я над 260 години. Тя била и начална точка на
7-дневното пътуване с карета до Лондон, по време на което пътниците
получавали и доза уиски, част от което произлизало от шотландския остров
Айла.

 В
средата на 19-ти век Джеймс Маки заедно с капитан Греъм от рода Греъм
закупили дестилерията, която днес познаваме под името Лагавулин
/Lagavulin/. В края на века друг представител на фамилията Маки – Питър
Маки, се присъединил към търговската дейност, а впоследствие заменил
Джеймс от ръководния пост. На пазара било пуснато уиски с името „White
Horse“, вдъхновено от семейната гостилница, а малко по-късно компанията
на рода Маки взела участие и в управлението на новоизградената
дестилерия Крагелахи /Craigellachie/ в Спейсайд, уиски от която в идните
години щяло да бъде ползвано за „White Horse“.
 Питър
Маки положил усилия за утвърждаването на новото уиски, като бил и един
от подръжниците на въведеното по-късно изискване за минимален 3-годишен
срок на отлежаване на уискито. Именно благодарение на делото на Питър
Маки светът опознал и капачките с винт, които за първи път били внедрени
при смесеното уиски „White Horse“. 
 В
началото на 20-те години на 20-ти век Питър Маки починал и това довело
до промяна в организацията на компанията, която сменила името си на
„White Horse Distillers Ltd“. Пред 1927г. тя била закупена от
„Distillers Company Ltd“, чийто наследник днес е алкохолният гигант
„Диажио“ /Diageo/. „White Horse Distillers Ltd“ /“DCL“/ продължила да
управлява някои от дестилериите на „DCL“, включително и Глен Елгин /Glen
Elgin/, за да се стигне до 2010г., когато Диажио я разпуснал. Моите бележки:White Horse 12 y.o. blended whisky

White Oak distillery







Лиценз за производство на уиски е придобила през 1919г., което я прави пионер в тази сфера. Намира се в гр. Акаши, префектура Hyogo /ще си позволя да не я превеждам на български/. Основана е от Еигашима Шузо /ако не бъркам при превода/. Независимо от раннопридобития лиценз, предхождащ с няколко години този на Yamazaki, едва пред 1984 г. дестилерията започва производството на уиски. Производството е доста ограничено, тъй като уиски се дестилира само няколно месеца в годината и то в малко количество. Основно е концентрирано около блендираното уиски /смес между малцов дестилат на ечемик и друг зърнен дестилат/, но в някои пазари се предлага и едномалцова течност. Около бленда витае още една интересна подробност – за японския пазар течността е смес от зърнено уиски и спиртна течност от меласа, което автоматично го дисквалифицира от категорията „уиски“ в контекста на европейското законодателство. Затова от Акаши променят производството за износ и при нас то идва като обикновено бленд уиски.




 Моите бележки за:









Wild Turkey Kentucky straight bourbon

Дестилерията е ситуирана в Лоурънсбърг, Кентъки. Историята на бранда се свързва с братята Рипи, които през 1869г., отворили своя дестилерия в Лоурънсбърг. Уискито, което произвеждали не носело познатото ни име. Течността в бутилката е кръстена „Wild Turkey“ през 1940г., след един лов на диви пуйки, при който близки на шефа на компанията били почерпени с уискито /шефът го ползвал като продукт, с който черпел близки приятели и сродни души/. Директорът Макарти получил вест от един от участващите в лова, който нахално си поискал глътка, бутилка или две от „онова уиски, с дивите пуйки“. И тогава Макарти бил сполетян от идеята да обозначи бърбъна със споменато вече име, което виждаме по етикетите.

През 70-те години на 20-ти век компанията на братята Рипи била придобита от Austin Nichols Distilling Company, които по-късно били закупени от Перно Рикар. В началото на новото хилядолетие Перно Рикар продали дестилерията на Campari Group.

Говорейки за историята на марката не мога да пропусна факта, че славата на Дивата Пуйкта по света се дължи в голяма степен на вече възрастния дестилър Джими Ръсел, който десетилетия се занимава с производството на качествен бърбън. Сега е заменен от сина си Еди Ръсел.

Моите бележки за: 


Wild Turkey 8 y.o. Kentucky straight bourbon 101 proof

Wild Turkey Rare breed Kentucky straight bourbon

Wild Turkey 101 proof straight bourbon





Willet bourbon/ rye whiskey





 Уилет /Willet/ е името на американски род, ангажиран с производството на бърбън още от ранните години на 19-ти век. Без да навлизам в подробни биографични бележки за Уилет ще спомена, че предшествениците на рода са се занимавали с дестилиране на алкохол от 40-те години на 19-ти век и са предавали опита си на всяко следващо поколение. Именно благодарение на него, в началото на 20-ти век Ламбърт Уилет /започнал работа в дестилерия на 15 години/, подкрепян впоследствие от синовете си, основал компанията „Willet Distilling Company“, а през 1935г. била изградена и самата дестилерия в Бардстаун, Кентъки.


 В ранните дни на 70-те години светът изпитвал нужда от енергия заради недостига на енергийни продукти и дестилерията насочила усилията си към заводоволяването им, чрез производство на етанол, ползван за добиването на бензоспирт /комбинация между етанол и бензин/. Тази инициатива била изоставена не след дълго, като в началото на 80-те години дестилерията преустановила производството на алкохол, а по-късно била продадена на норвежец /Г. Кулсвеен/, женен за представителка на фамилията Уилет. 


 Той променил името `и на „Kentucky Bourbon Distillers“, но вместо с дестилирането на спирт за бъдещето уиски, компанията /след изчерпване на наличните бъчви/ се заела със закупуването и бутилирането от свое име на произведен другаде алкохол /добила популярния и през 21-ви век статут на „независим бутилировач“/. И така до началото на 2012г., когато наследниците на Кулсвеен отново започнали да произвеждат сами алкохол в обновената дестилерия.

 Портфолиото на компанията включва следните марки бърбън: Willet Pot still reserve, Old Bardstown, Kentucky Vintage, Pure Kentucky, Willet Family Estate, Rowan`s Creek, Noah`s Mill и Johnny Drum.


 Моите бележки за: 


Willet Pot still reserve single barrel Kentucky straight bourbon

















Willowbank distillery





 Производството на уиски в Нова Зеландия се свързва с появата на добрите шотландци по тези ширини през 30-те години на 19-ти век. Малко по-късно индустрията позамряла заради активност на властите, но през 50-те години на 20-ти век била възобновена. През 1974г. фамилията Бейкър отворила дестилериятра Willowbank в Дунедин, в която е произведено и уискито от снимката. Превз 80-те години канадците от Seagrams я закупили и пуснали на пазара едномалцовото уиски Lammerlaw, кръстено на местна планинска верига. През 1997г. дестилерията била продадена на австралийците от Фостърс, които я затворили и насочили казаните към о-в Фиджи, с цел производството на ром. И всичко би свършило до тук, ако през 2010г. хората от The New Zealand whisky закупили 443 бъчви с уиски от затворената дестилерия /около 80 хил. литра/ и ги пуснали на пазара като The New Zealand whisky collection. Бутилката от снимката е част от тази серия.

 Моите бележки за:



Dunedin DoubleWood 15 y.o. blended whisky /The New Zealand Whisky company/

 

 

 

 

Wolfburn distillery

 

Дестилерията е основана в градчето Търсо, в шотландските Висини, през 2013г. Там  през 19-ти век е функционирал производител
със същото име, който обаче е фалирал и до началото на 2013г. Търсо и
околностите му са били чужди на уиски индустрията. Именно през 2013г. е
изградена и започва дейността си новата дестилерия, финализирайки
проекта от 2011г. и сбъдвайки мечтата на собственика си, Андрю Томпсън, да стартира собствена
дестилация на уиски. 

 Съществена
помощ му оказва мениджърът на дестилерията, Шейн Фрейзър /Shane
Fraser/, който до този момент работи в дестилерията на Гленфарклас /Glenfarclas/. Именно с помощта на Фрейзър през февруари 2016г. на пазара се появява първото 3-годишно уиски на Wolfburn, навършило вече изискуемия период на отлежаване.
 Отлежаването протича основно в бърбън бъчви, но се ползва и малък процент винени бурета от испанско шери.
 Моите бележки за:

 

 

 




Woodford distillery





 Дестилерията се намира на мястото на някогашната дестилерия Oscar Pepper distillery, основана от Илайджа Пепър през 1812г. В семейната собственост на рода Пепър дестилерията останала и в идните години, като по това време като мастър дестилър в нея работил шотландеца Джейм Кроу, с името на който се свързват славни години от 19-ти век.


 В края на века била закупена от Леополд Лаброт и Джеймс Греъм, чиито имена са изписани на стъклото на бърбъна. Имета на дестилерията било променено на The Old Oscar Pepper distillery.


 През новия 20-ти век Лаброт и Греъм преустановили господството си над производителя, закупен след отмяната на Сухия режим от предшественика на алкохолния гигант „Браун-Форман“, които по икономически причини затворили дестилерията, продавайки я другиму. 


 Това се случило в началото на 70-те години и едва свежият полъх на 90-те години довял слава. Дестилерията отново била закупена от „Браун-Форман“, които я прекръстили на Woodford Reserve, под чието име тя функционира и до днес. Това, което направили било, че вместо с колонни системи, собствениците закупили три медни казана от шотландския производител Форсайт и започнали тройната дестилация на спирта през тях – поведение, неприсъщо за другите бърбън творци.


Моите бележки за:


Woodford Reserve Distiller’s select Kentucky straight bourbon, batch 113














Writer`s Tears irish whiskey







 Произвежда се от фамилията Уолш /Walsh/, които до скоро се изявяваха като бутилировачи на уиски, закупено от други производители, което обаче предлагат със свое име. По-късно фамилията изгражда и малка своя дестилерия, която към момента мисля, че е функционираща и в бъдеще можем да очакваме уиски, което е произведено в нея /до тогава предлаганото от компанията Уолш уиски ще бъде закупувано от други ирландски производители, най-често от дестилерията Мидълтън в Корк/. Редакция от юни 2016: в България може да откриете вече уиски с името Irishman, произвеждано от дестилерията Уолш.  

 Моите бележки за:


Writer`s Tears pot still irish whiskey

Writers’ Tears Cask strength blended Irish whiskey, 2017 edition








Yamazaki distillery







Дестилерията се намира в подножието на планината Тенно, в близост до гр. Осака и Киото. Основана е от „бащата“ на японската уиски индустрия /знам, че понятието „индустрия“ не звучи много красиво, тъй като го асоциирам с нещо, което се произвежда на конвейр, но с оглед завишеното търсене и производство на уиски в някаква степен е удобно нарицателно за цялата съвременна дейност/ – Шинджиро Тори, като това се случва през 1923г. Не следва да пренебрегвам факта, че силата на Ямазаки е почерпена и от усилията на Масатака Такецуру, колега на Тори към онези години, който по-късно основана конкурентната дестилерия на Nikka. Тори бил находчив мъжага, който обичал западната алкохолна култура и в началото на века имал магазин за алкохол, предлагащ както местни напитки /като портото, което той сътворява/, така и вносни, и може би непознати до тогава. Шинджиро бил воден от една мечта – да основе дестилерия в Япония, която да ползва достиженията на шотландските си събратя, носейки обаче и духа на изтока. И след като сбъднал мечтата си /мда, мечтите не се сбъдват от само себе си – трябва да ги преследваме :)/ пуснал на пазара първото уиски на Ямазаки – Suntory White label /дебютирало на пазара през 1929г./, което било малко по-торфено от тогавашните японски вкусови предпочитания и не се радвало на голям успех. Това обаче не го отчаяло и в идните години на пазара се появили наистина класни дестилати, увеличил се и обемът на производството, който в момента клони към 4 млн. литра, като за целта в дестилерията работят около 200 човека, отадени на идеята на основателя. 


 Нужният ечемик предимно бива внасян от Европа, а нивото му на опушеност варира и може да достигне до 40 фенолни единици, почти толкова, колкото е и при Laphroaig или Lagavulin. Това разнообразие е продиктувано и от обстоятелството, че в Япония конкурентните дестилерии не си разменят дестилати за направата на бленд уискита /каквато практика явно има в Шотландия или е имало някога/ и хората от Ямазаки следва да разполагат с всичко необходимо за производството на напитките си, които освен малцовите Yamazaki и Hakushu, включват и бленд уискито Hibiki, зъреното уиски на Chita и това на Kakubin /има още няколко/, което съще е бленд, смес между зърнено и малцово уиски. Бъчвите, които се използват също се явяват важен компонент на всяко уиски производство. При Ямазаки преимуществено се ползват екс-бъчви от бърбън, шери, както и нови, „девствени“ бъчви от американски дъб тип „puncheon“ и такива от японски дъб мизунара.


Моите бележки за:

Yamazaki 12 y.o. single malt whisky

Yamzaki Bourbon barrel Japanese single malt whisky

Yamazaki 10 y.o. Japanese single malt/2018 re-review/ 








 

Zuidam distillers







Zuidam Distillers е основана през 1975г. от Fred van Zuidam /Фред ван Зюдам/, по настоящем заменен от синовете си – Патрик и Жилберт. Замисълът му бил да бъде изградена малка, бутикова дестилерия, като за целта била оборудвана с един меден казан. През 1989г. производственият обем бил увеличен, като гравитира около 250 хиляди литра алкохол годишно. Именно синовете на основателя добавили още 4 медни казана, благодарение на които дестилерията разполага с около 1000 бъчви уиски в запас, очакващи правилния момент да бъдат насочени към пазарната ниша. Особено внимание се отделя на маята, като се ползва и белгийска пивоварна мая, която твърдят, че способствала за по-плодов краен продукт. Освен уиски /в т.ч. и ръжено/, Зюдам произвеждат ликьори и ром.  

 Моите бележки за:

Последвайте ме в Instagram