Whiskeytemple 
Действията говорят по-силно от думите и за да подпечатам това съждение, преминавам към още едно представяне в блога. Бях обещал, че се задават поредица от статии и не лъжа. Тази е третата за последните 5-6 дни, но планирам още преди наближаващия ми период за лятна почивка.
Днес искам да разкажа за едно лимитирано предложение от шотландските Низини, родено в дестилерията Бладнъх. То попадна при мен /след като го закупих – досега бутилки не са звъняли на вратата ми, защото са се загубили в тъмното/ през миналото ранно лято, когато го изправих срещу още три шери отлежали малца. Единият от тях бе 18-годишният Глендронах от 2022г., за който вече писах тук.
Другите две ще се включат със статии на по-късен етап, като преди това предстои да дам субективното си мнение за конкретното уиски от снимката. Акцентирам върху определението „субективно“. Всяка една оценка, всеки един отзив в тази връзка е изцяло личен и субективен – затова, ако ви харесва дадено уиски, а за друг то е по-невпечатляващо и слабо, не се сърдете. Изследването на различните видове уиски не е математика и в края не търсим един единствено възможен резултат. 🙂
По установена вече традиция, щом ревюирам не особено познат и често срещан дестилат тук, давам кратките бележки за историята на марката. А присъствието на Бладнъх в България действително е слабо, но в последната година видях, че марката направи опит за една идея по-широк фронт и по нашите земи.
Дестилерията Бладнъх /в превод – „мястото на цветята“/ възниква през 1817г., когато Томас и Джон Макклеланд положили основите `и в границите на семейната им ферма. Фамилията Макклеланд я управлявала близо сто години, в това число и по времето на кризисните години около фалита на уиски търговците Патисън от края на 19-ти век.
Между 1911г. и 1937г. била притежание на ирландската компания „Wm Dunville & Co Ltd., ситуирана в Северна Ирландия /Белфаст/. През следващите години се сменили още няколко собственика. Стигнало се до там, че в периода след затварянето `и в края на 40-те години на 20-ти век двата медни казана били продадени на друга компания.
В края на 50-те години обаче собствеността отново се сменила, а с нея се променила и съдбата на Бладнъх, която било оборудвана повторно с необходимите съоръжения за производство на алкохол.
В последващ момент била управлявана от „Inver House“, които я продали на „Artur Bell & Sons“ в началото на 80-те години на века. През 1987г. „Артър Бел и Синове“ били закупени от „United Distillers“, които увеличили капацитета `и, но моментът на слава скоро приключил. През 1993г. дестилерията била затворена за пореден път.
През 1994г. отново попаднала в ръцете на ирландци. Била закупена от Реймънд Армстронг /от неговата компания „Co-ordinated Development Services“/. Производството стартирало през 2000г., а Армстронг пуснал първият ботлинг от свое име през 2003г., който обаче бил произведен в по-ранен момент. Причината за забавянето при дестилирането на алкохол била договорка с предишния собственик /Diageo, наследил United Distillers/, които въпреки даденото позволение за добиването му, въвели ограничение в максималното количество. През 2008г. Армстронг успял да пусне три ботлинга от дестилирано след 2000г. уиски.
През 2014г. Армстронг и неговата компания били изправени пред финансови затруднения, което наложило продажбата на дестилерията. Начело застанал австралийският милионер Дейвид Прайър /David Prior/, който натрупал състоянието си в сферата на производството на кисело мляко. Тъй като му липсвал опит в тази насока, той ангажирал екип от хора от бранша – Гавин Хюит /Gavin Hewitt/, който преди това заемал пост в Шотландската уиски асоциация /SWA/, Илана Еделщайн /Ilana Edelstein/, занимавала с текила „Патрон“ /Patron/, Майкъл Бренан /Michael Brennan/ – финансист от Бакарди /Bacardi/ и Джонатан Драйвър /Jonathan Driver/ от алкохолния гигант Диажио /Diageo/.
Дестилерията била обновена откъм съоръжения и по план би трябвало вече да произвежда уиски. Благодарение на натрупаните в предходните години запаси, Бладнъх пусна на пазара три нови ботлинга: Samsara, Adela 15 y.o. single malt /понастоящем заменен от 14-годишна версия/ и Talia 25 y.o. single malt whisky, като всеки един от тях е пълнен в натурален цвят и в отсъствие на студено филтриране.
Разновидността на Бладнъх, която описвам днес носи ясното послание на новите собственици и то е, че желаят да издигнат реномето на дестилерията, нареждайки я до някои от по-изявените производители на уиски, които сме свикнали да разпознаваме като пускащи къси серии, пълнени от по една бъчва. Ясен израз за нагласите в компанията бе и фактът, че дестилерията ангажира преди години Ник Савидж, който преди това се подвизаваше в Макалън. Успях да се срещна с него през 2018г. във времето, когато той все още бе част от екипа на спиртоварната в Спейсайд. Посланието, за което споменах в началото на този абзац обаче стъпва на продукт, добит през далечната 2006г. в онази изминала епоха на Армстронг. Това разбира се индикира неминуемата приемственост и връзката между минало и настояще. Настояще, което за Бладнъх носи възможност за потенциален успех, но пък е гарнирано и с не до там ниски цени на някои от версиите ѝ.
Уискито, което изобразявам вече с няколко фотоса, е на около 16/ 17 години. Липсва конкретно посочване на възрастта му, но имайки предвид времето на дестилирането и бутилирането му, бихме могли да я определим. Плюс-минус няколко сезона.
Отлежава в една бъчва от олоросо шери с номер 439, от което са произлезли 677 бутилки. Т.е., можем да предположим, че бурета е от типа шери бът /sherry butt/ или поне пънчън /puncheon/. Разликата между тях е в обема им, като превес в това отношение има първия дъбов съд. Не става ясно дали бурето в първо или последващо пълнене, но бих предположил, че бъчвата е била ползвана вече поне веднъж, защото не открих интензивни шери нотки или поне, че уискито единствено е изкарало в нея заключителния етап от съзряването си. Второто е единствено мое предположение, базирано на аналогични практики на други производители и основано на профила на уискито. Не съм запознат от какъв дъб е направено бурето. Уискито е пикантно и е възможно да е с произход Европа.
Течността не е студено филтрирана, не е с подсилен с карамел е150а цвят, а градусът, при който благинката идва при нас, е 49.6%.
Аромат – нотки шоколад, лешников крем, мандарини, манго, напитка с мирис на тези плодове, сок от портокал, етерични масла, смола, осезаем спомен за канела, пикантност. Затоплена гума, боровинки, боровинков сладкиш и какаов сладолед. Щрихи орехи и шоколадова вафла с кафе и карамел. С вода /добавях я два пъти/ – плодови бонбони, орехи, пудра захар. Вкус – начална сладост и сериозна пикантност. Отприщва слюноотделянето. Свеж плод, далечен спомен за обгорено. Стои някак агресивно. Канела. С вода – не особено приятна асоциация с пластмаса, танини и острота. Финал – среден, пикантност, слаба сладост, смлени орехи, нагарчащи ядки, зелени сливи, свеж жълт плод и канела. С вода – танини и още по-силна асоциация с канела с присъщата `и острота и агресия.
Оценка: 83/100. Цена: коства ми около 150-160 евро, ако помня добре.
В обобщение: небалансирано изживяване. Шери повлиян нос, макар и встрани от представата ми за шери отлежаване по учебник. Вкусът и финалът носят завидна доза агресия и острота, съчетани със слабо винено влияние.
