Visit to Springbank distillery /Посещение в Спрингбанк/

 Поемам отново към Шотландия. Този път заедно с вас, но под формата на разказ за нашето посещение в дестилерията Спрингбанк /Springbank/ в Кембълтаун. Вече ви представих впечатленията си от Гленгайл, на която гостувахме в първия ни ден в градчето. Пристигнахме в съботния ден и някак успях да ни вредя за следобеден тур в произвеждащата малцовото уиски Килкерън дестилерия на Гленгайл – благодарение на връщането ѝ към производствен живот през 2004г. Кембълтаун успява да се еманципира като отделен уиски регион. Това ни бе обяснено на място – явно са били необходими три дестилерии, за да се обособи тази дестилационна зона и Кембълтаун да успее да си спечели „независимост“ от Айла на картата на уиски добива в Шотландия. С това завършихме съботните уиски изживявания.  

 Неделният ден бе по-спокоен, мрачен и дъждовен. Жегата от съботa, която ни атакува при гостуването в Гленгайл, отстъпи и на хоризонта се появи традиционното време за региона. В неделя дестелериите не посрещат гости и с Яна просто обикаляхме из градчето. Знаех с какво друго мога да ангажирам вниманието ни /снимките на пейзажа и красивия залив се подразбират/ – с разучаване на дебрите на прословутия бар към хотел „Ардшил“, намиращ се на около 10 минути от нашия хотел.

 Ардшил е място, което горещо препоръчвам. Много спретната сграда, влизането в която ви изправя пред стени, обгърнати от плат с тартан. Усещането е повече от комфортно. Към това добавете и рафтовете с уиски колекцията на хотела, част от която се продава. Подразбирате, че са необходими доста дълбоки резерви и джобове. Не снимах всичко налично, но мисля, че следващите кадри ще ви помогнат да се убедите в правотата ми.

 

 Когато най-после се отдръпнах от витрините, открих и мястото за отдих и консумация на всякакви храни и благинки. Удобни кресла и празни сепарета пред бара. На това се надявах, това и получих. Въпреки че барът и ресторантът не са много малки, ви съветвам предварително да си заявите места. Споделям от опит – в последната ни вечер единствената незаета маса, на която ни разположиха, бе тази до витрината, която виждате долу. Не че това ми попречи да опитам нещо готино. А говорейки за вкусни напитки, вижте изобилието, с което барът най-безцеремонно изкушава. 🙂

 

 Ако кажа, че лесно избрах уискитата, които исках да опитам, ще ви подведа. Но тъй като сме в родното място на Спрингбанк, а и защото си харесвам стила на района, посочих 21-годишния Хейзълбърн като мой първи ход. Не съм си водил бележки за нито една от благинките, които опитах в Шотландия, но усещанията за шери и лек „мръсен“ профил, които то остави, не бих могъл да забравя. Известно време след това напуснахме бара, понаправих още няколко снимки и се запътихме към нашия „гараж“, мислейки си колко емоционален ден ни предстои. Понеделник бе последният ни ден в Кембълтаун, през който съчетахме сутрешен тур в Спрингбанк и по-подробно и интимно посещение в Глен Скоуша. Но за Glen Scotia ще стане дума в друга статия. Да се отправим към Спрингбанк.

 Ранното утро на 15.08. ни изненада с повече дъжд, мъгла и хлад. И с вече димящ комин на дестилерията, от който се носеше характерното и вдъхновено от торфа благоухание. И както стана ясно, визитата отпочва от посетителския център, пред който вече стояха няколко човека, очакващи да закупят т.нар. „cage“ бутилки на производителя. Ние, от друга страна, бяхме водени от желанието да почерпим опит от извора. Наш гид бе една дама на средна възраст, която се справи с презентацията така, както може да се очаква от човек, който гони график и посреща гости, платили си за базов тур. И макар че нямахме ограничения за снимките, забавянето ми из различните кътчета на комплекса предизвика леки гримаси. Финансовото стъпало над нашия тур бе поставено доста високо – възможната алтернатива щеше да ни коства по 250 паунда на човек и изискваше поне 4-5 часа за обстойно изследване, с каквото време не разполагахме. По тази причина избрах базовия вариант.

Задължителното встъпление при всяко посещение са разказите за зърното и за начина, по който то се мели. Шотландците /не съм сигурен за най-младите детилерии/ ползват две марки мелници – „Боби Мил“ и „Портъс“. Чрез тях раздробяват зърното до необходимите им компоненти. При Спрингбанк обаче присъства локален предходен етап – покълването на ечемика, което се случва в т.нар. „malting floor“ и последващото му сушене в килна. Помещението за покълване бе заредено и успяхме да го разгледаме.

 В подходящия момент вече покълналото зърно следва да се изсуши. Тук на помощ идват пещта на дестилерията, ползваният торф, с който тя се захранва, както и топлият въздух, загряван от газ.

 Изсъхналото зърно след това трябва да се смели. При Спрингбанк се ползва мелницата на „Портъс“.

  Меленето би било безцелно, ако не се последва от машуването, при което гореща вода се добавя неколкократно към получената грист /смляното зърно/. Това се случва в т.нар. „маштюн“, в резултат на което ще се получи сладникава мътна течност, уорт, която ще се напълни във ферментационните съдове. По време на нашето гостуване маштюнът бе празен, но пък ферментационните съдове /washback – уошбек/ клокочиха радостно под влиянието на маята.

 Целта на ферментацията е получаване на нискоалкохолната течност уош, която ще се дестилира през медните казани в Спрингбанк. Сушенето на ечемика с торф и броя на дестилациите от своя страна предопределя името на добития бял алкохол, който ще отлежава в дъбовите бъчви. Едва след минимум 3 години в тях, спиртът може да се нарече уиски.

 „Сърцето“ на дестилацията се насочва за отлежаване в един от осемте склада на Спрингбанк/ Килкерън, като 6 от тях са „традиционни“ – прашни подове, ниски сгради и хоризонтално разположение на буретата. Но преди това бъчвите се пълнят с младия спирт в отделно помещение в дестилерията.

 Последният етап от гостуването ни бе именно в един от складовете. Мирисът бе невероятен, какъвто е във всеки друг обект за отлежаване на уиски, посетен от мен.

 Така изглеждаше бутилиращата поточна линия в Спрингбанк. Те са едни от малкото, които сами си пълнят уискито, като по този начин затварят целия производствен процес. Несъмнено това е повод за гордост. В сградата обаче не влизахме. Вместо това, финалът на тура се поставя в бара на дестилерията, в който може да се опитат някои интересни нейни неща. А в цената на нашето посещение бе включен драм от някое от основните уискита на Спрингбанк – аз и Яна гласувахме доверие на 10-ката, която стопли душите ни и ни усмихна още по-ярко.

 Непосредствено след това поехме по пътя си, търсейки кафе и храна, с които трябваше да заредим преди предстоящото посещение в Глен Скоуша, което се оказа чудесна изненада. За него тепърва ще разказвам.

 Наздраве, приятели! 🙂