Visit to Glen Scotia distillery

 Завършек на нашето гостуване в Кембълтаун постави Глен Скоуша /Glen Scotia/, която оставихме за десерт. Посещенията в Гленгайл и Спрингбанк бяха поставени в зависимост от времето, с което разполагахме и това наложи да заложа на по-базови турове, при които по-ниската входна такса влече след себе си и по-малко информация и кътчета за разглеждане /при Спрингбанк по-скъпия тур носи и дегустация на уискита в един от складовете ѝ/. И тъй като разполагахме с целия следобеден понеделник на горещия тук /и хладен там/ августовски ден, успях да ни осигуря по-обстойно гостуване на Скоуша, водено от асистент мениджъра на дестилерията – Хектор Макмърки, натрупал дългогодишен опит в бранша, част от който е придобил в съседната Спрингбанк. Хектор беше чудесен събеседник.

 С Яна бяхме подранили за тура и младата дама в посетителския център ни помоли да запълним с разходка оставащите 30-40 минути преди обиколката ни – имаше работа в дестилерията и се наложи да заключи магазина за кратко. Слушайки рекламните посещения на отделните марки, често обвити в послания за това колко награди е спечелило дадено тяхно уиски, може да останем с впечатлението, че пред всеки производител се редят колони с любители на малца от цял свят. При Скоуша това далеч не бе така и ако не броим един посетител, когото бях видял по-рано в Спрингбанк, то други ентусиасти нямаше не само в магазина, който трябваше да напуснем, но и навън около сградата. Единствените гласове бяха тези на леко развеселената компания, бушуваща в кооперацията на отсрещния тротоар. От плочките пред жилищната сграда си извираше вода, явно дължаща се на някаква повреда и цялостното усещане, което се зароди в мен, бе аналогично на тукашната ни реалност. За щастие, то не трая дълго и бързо мислите ми бяха прочистени от аромата във въздуха, издаващ, че сме на морски бряг, че наоколо се отглеждат много животни и най-важното, че срещу мен стои един отколешен производител на уиски, чиято история датира чак от 1832г. Дестилерия с не особено богато и светло минало, но с потенциал да заеме своето място на пазара в бъдеще. Следват снимки от района около Скоуша, след което стартирам погледа от сърцевината ѝ.

 Ще се върна на улицата пред входната врата. Там има една шахта, която първоначално не знаех каква роля играе. Оказа се, че именно от там се изсипва зърното, което сайтът на дестилерията индикира като произхождащо от източните части на Шотландия, в големите съдове за съхранението му, всеки събиращ по 50 тона. Доста хитро решение, смея да отбележа – камионът спира и разтоварва зърното през уличната настилка. Иначе не бих могъл да си представя как би се случвал процесът на това място, което си е част от населеното място. А това долу е вратичката към тунела /капакът откъм улицата се вижда слабо на втората снимка/. Следва да вметна, че ечемикът не се малцира на място, а се подготвя в комплекс /Greencore Maltings сочи Whisky.com/ според нуждите на производството, което дарява света с опушено и с неопушено уиски. 

 След постъпване на запаса от зърно, то следва да бъде смляно, като бъдат отстранени камъните и металните предмети, които често се намират по необясними причини. Този етап е особено важен, тъй като при смилането може да се образуват искри от тези предмети, което в съчетание с наличието на брашно във въздуха си е предпоставка за големи поразии. Назад в годините редица дестилерии са си патили от тях – Аберлауър в частност. Мелницата тук е „Боби Мил“ и е както може да очакваме е натрупала доста години вярна служба. На етаж над нея е и т.нар. „дестоунър“, който чисти камъните.

 На следващия етап смляното зърно се машува, т.е. към сместа грист, включваща трите компонента от смилането, се добавя гореща вода, която следва да извлече захарите, които по-късно маята ще преобразува в нискоалкохолна течност, подлежаща на дестилация. Т.нар. маштюн на Скоуша е разположен на нивото на тротоара и вратата към него стои отворена, за да се изразходва топлината от помещението.

 Зърното, оставащо на дъното на съда, се товари в ремаркета и се изпраща по предназначение да захранва отглежданите наоколо животни.

 Следващата стъпка е ферментацията, отнемаща при Скоуша средно по около 70 часа. Съдовете, които ползва дестилерията са стоманени. Помолих Хектор да позира до някои от тях.

 Течността уош в края на етапа ще се зареди в медните казани на дестилерията – първо през първия, уош стил, след което кондензирания алкохол ще премине и през втория меден съд, наричан спирит стил. Контролът върху течащия алкохол пък се осъществява чрез добре познатия набор от инструменти и т.нар. „spirit safe“, където се измерват показателите на спирта и се преценява кога е дошъл моментът да се събере сърцевината на дестилацията и кога следва да се отсече началото и края ѝ. Тези части са негодни за отлежаване в този си вид и се дестилират със следващата партида.

  Финалът на тура ни бе в склада на дестилерията, където стените, обвити с гъбички и всякакви други организми, хранещи се с алкохол, ясно илюстрираха, че това е мястото, където среща си дават спирт и дърво, за да се получи крайната магия. Водещи като брой сред буретата са тези от американски дъб. Тук имахме възможността да опитаме и пет уискита, дръпнати от Хектор от буретата. Трудно за описване изживяване, защото думите не достигат и се оказват безсилни пред чудесния аромат във въздуха.

 Уискитата бяха доста интересни и можех да ги душа с часове, но наближаваше края на гостуването ни, а и ми стана леко хладно, заради което се насочихме отново към посетителския център, където изчаках Хектор, който любезно ни преля уискито, което не успяхме да изпием на място. Още имам някои от мостричките – други геройски изпълниха своя дълг. В магазина направих още няколко снимки на част от артикулите, които ми се сториха доста скъпи. След това поздравих домакините ни и с Яна се отправихме към едно от местата за хапване, преди да стегнем багажи си – предстоеше ни Айла. Чутовно изживяване, за което тепърва ще и разкажа, а първата статия, ще бъде посветена на гиганта Лагавулин. 🙂