Visit to Glengyle distillery

 Лятото е към своя край, а с него приключва и лятната ми летаргия и време на почивка. Може би сте забелязали, че от юни не съм писал в блога, но освен решението за отмора, другата основна причина е, че подготвях завръщането ни в Шотландия. След четири години на затишие и след отменената ни визита през 2020г. реших, че е настъпил моментът да запретнем ръкави и да се потопим отново в извора на малцовото уиски. Не само, че го планувах, а и го изпълнихме. Само преди около две седмици с Яна се завърнахме от петата ни визита от острова, в рамките на която успяхме да посетим девет от намиращите се в Кембълтаун и Айла дестилерии – имена, добре познати сред уиски ценителите и колекционерите. Пътуването ни започна от полуостров Кинтайър.

 Преди да достигнем до някогашната столица на уискито в Шотландия обаче, трябваше да се придвижим от Глазгоу. Пътят до Кембълтаун отнема няколко часа /визирам сухоземния транспорт/ и преминава през чудовищно красиви местенца, някои от които са част от националния резерват „Лох Ломонд“. Невероятно апетитно съчетание между мъгливи висини и наситено зелени долини, прорязвани от малки водопади и потоци, следвани от почти безкрайното езеро Лох Файн, на брега на което може да откриете редица населени места, може би най-красивото от които е Инверари. При спирането ни там успях да направя и няколко снимки от брега на езерото, над което току-що бе изгряло и слънцето, прогонвайки сутрешните мъглявини. В непосредствена близост до Инверари е разположен и спретнат замък, който обаче не успях да посетя.

 Почти два часа по-късно нахлухме и в пределите на Кембълтаун, който ни посрещна с летни температури. В този момент Великобритания бе в плен на горещо време, което за градчето с население от няколко хиляди души се свеждаше до малко над 20 градуса. И тъй като пристигнахме преди обяд, а турът ни в Гленгайл бе заплануван за 14 часа, успяхме да обходим централната част от населеното място, което ме изуми със своето спокойствие. Контрастът между него и шумния и не особено приятен за мен Глазгоу бе очевиден – местните се знаят по име, поздравяват се учтиво и като че ли следват отдавна разписан план, по който протича делника им.

 Кембълтаун е пристанище с красив залив, приемащо и малки търговски съдове, което приютява и няколко малки хотелчета, сред които „Ардшийл“ изпъква като средището на уиски разнообразието със своя гостоприемен бар. От него ще споделя кадри в идните статии. „Роял Хотел“ е другото място за настаняване, което мисля, че е добре известно сред гостите на района. Ние бяхме отседнали в „Аргайл Армс Хотел“ – също приветливо място в традиционен стил, намиращо се на около 5 минути от Спрингбанк/ Гленгайл. Двете стоят в един двор и пътят за Гленгайл минава покрай помещенията и на Спрингбанк. Глен Скоуша пък е на около 15 минути ход пеша. Всъщност, всичко в града е достижимо в рамките на няколко минути.

 След опознавателната ни разходка дойде време и за храна, която не бих определил като особено разнообразна. Макар и да разполагат с качествени съставки, местните кулинари в заведенията за хранене /тези към хотелите и няколкото места за сандвичи и бургери/ залагат на няколко добре познати гозби, основани на пърженото и картофите. Така че, имайте го предвид, когато планирате път до малките населени места в Шотландия – телешко, бекон, хагис, пържена риба, картофи и макарони ще откриете без проблем. Всичко различно от това приемете за бонус. 🙂

 Нека оставя настрана темата и да се върна към сърцевината на разказа – посещението на Гленгайл. Горните две снимки илюстрират емблематичния храм, кулата на който е поставена на етикетите на Килкерън. Апропо, нека двете имена не ви объркват – дестилерията се нарича Гленгайл, но уискито, което произвежда се обозначава като Килкерън /старото име на Кембълтаун/. Това е така, тъй като правата върху името „Гленгайл“ не принадлежат на актуалните собственици на производителя и те са избрали този дуалистичен подход.

 Споменах ви, че всичко в Кембълтаун е пешеходна дистанция, нали? Помня, че се загледах в табелата на евангелистката църква на Спрингбанк и докато се чудех къде се е дянала и дестилерията, Яна ми подвикна и посочи решението. За да стигнете до Гленгайл и Спрингбанк е необходимо да следвате аромата, който се носи във въздуха и след стотина метра ще се изправите пред търсеното. А щом го намерите, просто посетете посетителския център на Спрингбанк, който е общ и за Гленгайл и си изберете продукт и/ или вид тур, ако не сте си резервирали такъв онлайн, както ви съветвам да направите предварително.

 Гленгайл е малка дестилерия и настоящото ѝ производство /датиращо в съвремието от 2004г./ се изчерпва до функциониране в рамките на няколко месеца годишно, като ангажирани в него са част от работниците на Спрингбанк. И двете дестилерии принадлежат към един господар. Малцирането на ечемика за Килкерън се случва именно в Спрингбанк, която разполага със свой молтинг флор – помещението, където влажният ечемик се постила, преди да се изсуши чрез горящ торф и/ или топъл въздух. Така изглеждаше той, а ароматът там определено не е от най-приятните. Интензивно усещане за почти развалена диня или силно миришещо сирене, с което се свиква, но предпочитам мириса от помещението с ферментационните съдове, медните казани и разбира се – от складовете, където ароматът е симфония от изпаряващ се вкусен алкохол.

 Но преди да пристъпим към малцирането, разказите за ферментирането и дестилирането на зърното, ще трябва да последвате лицето, което ще води посещението ви. Не помня името на нашия домакин, но заедно с двамата ентусиасти от Белфаст, които бяха с нас на тура, ни отведе към началната точка на визитата в Гленгайл, където изгледахме няколко кратки клипчета за производството там /според мен се нуждаят от по-съвременна версия/, след което гидът ни с няколко думи ни разказа за видовете Килкерън. От тази част от гостуването ни ви предлагам съчетание между снимки и кратко видео, което заснех.

 Следващият етап включваше разказ за меленето на зърното. Мелницата, „Боби мил“, е била откупена от дестилерията на Крагелахи в Спейсайд за един паунд – символична стойност, която е заплатена от собствениците на Гленгайл. А през мелницата преминава не само неопушен ечемик, а и такъв, който е сушен с торф – част от него се набавя от района около Инвърнес.

 След смилането на малца, той се насочва към съдa „mash tun“, в който получената смес грист се промива с гореща вода, за да се извлекат захарите от зърното. Именно с тях ще се хранят дрождите при ферментацията, а така ще се получи и ниско алкохолната течност „уош“, която бива дестилирана. Посещението ни съвпадна с период, в който не се произвежда уиски и съоръженията стояха в изчакване.

 Мътната и сладка течност „уорт“ следва да бъде срещната с маята. Това се случва в помещението, в което са разположени ферментационните съдове в Гленгайл /washback/. След минимум 70 часа ферментация слабо алкохолната течност „уош“ ще се дестилира през двата медни казана, които също са дошли от друг производител – дарени са от някогашната дестилерия Бен Уивис, която в настоящето има за свой духовен наследник младата дестилерия Глен Уивис. Освен двойно дестилиран Килкерън, в Гленгайл се добива и тройно дестилирано уиски. 

 Може би най-вкусният етап от всеки тур в дестилерия е посещението в склада. Освен, ако в цената на посещението не е включена спирка там. Не такова е положението при Спрингбанк и Гленгайл и ние успяхме за кратко да се потопим в атмосферата на един от складовете им. Сравнително висок, не типичен представител на традиционните ниски складове с прашни подове. В такъв бяхме приветствани при посещението на Спрингбанк.

 Жизненият цикъл на добитото в Гленгайл уиски завършва с неговото бутилиране. Знаете, че законът изисква скочът да е поне 3-годишен. След навършване на тази възраст и след преценка, че е дошъл моментът буретата с уиски да бъдат събудени, те се откарват от някой от складовете до сградата за бутилиране, която също е разположена в пределите на Гленгайл/ Спрингбанк. Пътешествието до там пък се осъществява с един мотокар.

 Краят на тура бе отбелязан с почерпка с 12-годишния Килкерън, за който вече съм писал тук. Малко по-късно с Яна напуснахме производствената зона и потърсихме още приятни кадри от Кембълтаун. Два дни по-късно бе и времето за тур в Спрингбанк и Глен Скоуша, за които ще ви разкажа в отделни статии. 🙂