Whiskeytemple 
И уискито от днешния материал си изчака чакането, преди да дойде ред да ви го представя, но не трябва да се чувства пренебрегнато – просто все не ми идваше вдъхновението да опиша точно него измежду достатъчното много други колбички, с които разполагам. Но днес по друга причина ми се наложи да се кача към шуменската крепост и усетих, че с мен трябва да взема не кое да е уиски, а именно 17-годишното Тобермори от едноименната дестилеря на о-в Мъл, Шотландия. И вече в края на деня, след като успях да го вместя във вечерното си меню, ми остава време и да разкажа за него, няколко години след като го закупих. Но поне все още се намира в магазините тук, ако проявявате интерес към него.
Няколко думи за Тобермори, тъй като тази марка все още не е до там разпознаваема у нас. За година на основаването на Tobermory /Тобермори/ се сочи 1798г., като понастоящем носи името на градче от о-в Мул, разположено до нея – основано от рибари десетина години по-рано. За неин основоположник се приема Джон Синклеър, като в началото е носела друго име – Ledaig, с което име сега се произвежда друго едномалцово уиски от Тобермори /по това време уиски производството било силно затруднено от административни спънки, наложени от английския Кралски двор и Синклеър уж трябвало да произвежда бира, но решил да направи нещата по своя начин/. Ledaig /в превод – сигурно пристанище/ се произнася доста непривично за нас – Лечик.
По-късно, след Акцизния акт от 1823г., дестилерията била лицензирана. Но това не означавало, че бъдещето ѝ е било подсигурено – през големи периоди на 19-ти и 20-ти век дестилерията Ledaig била затворена, тъй като почти всеки неин собственик в даден момент изпитвал финансови затруднения или търсенето на уиски спадало. През 70-те години на 20-ти век вече новите собственици я прекръстили на Тобермори. През 80-те години, времето на британската икономическа криза, отново преустановила дейност за кратко, за да бъде закупена през 1993г. от компанията Burn Stewart /основана през 1948г. в Лондон/, специализирана в смесването и търговията с уиски. Бърн Стюарт вече били придобили и дестилерията на Дийнстън /Deanston/, а през 2003г. прибавили към малцовото си семейство и дестилерията Bunnahabhain /Бунахавън/, както и марката смесено уиски Black Bottle.
През 2013г. Burn Stewart от своя страна били придобити от базираната в ЮАР компания Distell. През 2023г. настъпи последваща промяна в собствеността. Хайнекен придоби Дистел за около 2,4 милиарда евро /по-точно 65% от дяловете в компанията/, в резултат на което бе създадена новата компания Newco – също позиционирана в ЮАР. Тя поема контрол върху една част от портфолиото на Дистел, докато управлението над шотландските марки уиски се поема от друг търговски субект, назоваващ се Capevin. Преди около месец /през септември 2024г./ италианският алкохолен гигант Campari пък закупи 14,6% от дяловете в Дистел за почти 70 млн. паунда в Capevin и по този начин придобива участие в управлението и над други шотландски дестилерии, освен в притежаваната от тях Glen Grant.
Сега Тобермори произвежда две групи едномалцово уиски – Ledaig, което е опушено, и Тобермори, при което ечемикът не се суши с торфени буци. Основният дял от производството е предназначен за смесените, бленд уискита /малц на Тобермори има и в Scottish Leader, както и в Black Bottle/, докато за едномалцовите вариации се отделят само около 15% от готовата продукция. Освен входящите 10-годишни дестилати, на пазара отскоро се срещат и по-стари уискита с марки Tobermory и Ledaig, както и няколко по-стари вариации, предлагани от независимите бутилировачи. Периодично се пускат и по-лимитирани серии.
Все по-интересна става съдбата на трите дестилерии, като се надявам новите господари да не променят значително ценовия курс на тези марки. Надежда, която навярно няма да се оправдае, съдейки по атуалния ценови тренд в уиски бранша. Но да се върна към самото уиски, което е дестилирано далеч преди настоящите управелнски рокади. Малцът е на 17 години и е добит през 2004г., като е отлежавал единствено в бъчви от олоросо шери. Последователността на техните пълнения остава неизвестна, но съдейки по стила на уискито, бих предположил, че по-значимата част от тях са второ пълнене. От тях през 2021г. са били напълнени 11124 бутилки.
Не успях да открия категорична информация дали уискито съдържа карамел е150а като оцветител – поне за мен краските му стоят напълно естествено за възрастта и вида отлежаване. Течността не е студено филтрирана /убедих се в това след второто добавяне на вода към нея/, а алкохолното ѝ съдържание е 55,9%.
Аромат – сушени плодове, кожа, шери профил, нотки червени плодове, сладост, мед, слаб спомен за опушено/ обгорено, силна асоциация с ванилия, с крем брюле, тирамису, кафе. Спомен за кайсии, манго, сушени готварски подправки. Карамфил. Плодови бонбони от различен ароматен букет. Прилика с аромата на баклава с шамфъстък. Нотки шоколадова вафла. След минути споменът за ванилия се засили, като ми напомни на бисквити с фъстъчен крем. Долових още нюанси зрели банани и ромова есенция. С вода – още подправки, тирамису, плодове, ванилия, тютюн, шери нотки, грозде. С още вода – тъмен мотив като от сушени тъмни и червени плодове, подправки и праскови. Вкус – сериозна изначала сладост, зад която обаче прозират и танини. Влиянието на дървото е осезаемо, като постепенно езикът се превзема от сериозна чили пикантност. Нотки мед, винено влияние, лека сухота. Крем карамел и ванилия. С вода – сладост, шери заемки, лакта и сухота. С още вода – сладост, по-лека пикантност. Финал – траен, чили, дървесност, обгорено. Стои интензивно. Сладко-нагарчащо усещане. Тъмен шоколад с чили. Нагарчащи ядки. С вода – танини, сладникав грейпфрут, плодов нюанс и какао. С още вода – танини, зрял жълт плод, последваща сладост.
Оценка: 88-89/100. Цена: около 300 лева.
В обобщение: уиски с явно винено влияние на аромат. При вкуса и финала се откроява дървесността.
