Whiskeytemple 
Преди няколко седмици приключиха уиски фестовете на Кембълтаун и остров Айла /Фиш Айл е далеч по-многопластово събитие и отдава почит към островните традиции и култура, но в последните години акценът като че ли се измести основно към уискито/, които събират посетители от цял свят, търсещи приятни емоции в компанията на себеподобните си. Това изживяване се допълва и от превърналото се в обичайна практика редене за изнамиране на т.нар. „фестивални бутилки“, които всеки производител от участващите във феста пуска. Четох за неприятни и грозни случки, споходили някои от тези, надяващи се на досег с лимитиран вариант на Спрингбанк. Трепетното им очакване е лесно обяснимо, но се забелязва ясно изразена тенденция. Никого не съдя, но голяма част от тези специални версии после акостират на аукционите и така и не изпълняват основното си предназначение, което е да бъдат отворени и споделени с околните ни. Но пък тук възниква резонния въпрос дали чисто икономически е оправдано отварянето на бутилка с младо уиски, за което някой е готов да даде значителна сума. Дилемата е налице.
Именно покрай фестовете и зачестилите публикации на хора, които следя в Инстаграм и които бяха на място, се подсетих, че разполагам с още един любопитен представител на дестилерията Спрингбанк от Кембълтаун, който в някаква степен също разпали духовете на уиски ловците през 2021г., макар и не с интензитета на коментираните фестивални бутилки. Няма да e пресилено да кажа, че в настоящето всеки ботлинг на Спрингбанк докарва до малцова треска /някои и до лудост/ един не малък процент от купувачите, виждащи перспективата за бърза печалба при последващата му продажба, без значение от характеристиките на дестилата. А това от своя страна засегна тези като мен, които искат просто да си купят читаво уиски на сносна цена, което да отворят и да говорят за него пред хора, желаещи да прочетат личните впечатления на един ентусиаст. А личните впечатления се основават на собствени субективни асоциации, не на математически алгоритми – ако човек не е разбрал, че всеки от нас е способен да възприема и да обяснява защо даден продукт му допада, явно има още какво да научи. Но до това се свежда и замисълът на нашето съществуване – да търсим отговори на поставени въпроси. Поне за мен.
Един от тези въпроси е дали това уиски ми харесва повече, от другата 13-годишна версия, отлежавала изцяло в олоросо бурета, която ви представих на 11.03.2022г. Цветът на онзи Хейзълбърн, а и фонът на фотосесията, бе доста по-различен от игривия златист нюанс на ботлинга, който ревюирам днес. Слънчевите топли краски му подхождат. Може би, защото отлежаването му протича предимно в екс-бърбън бурета. 75% от ползвания 13-годишен дестилат е преминал през тях. Остатъчното количество произхожда от екс-шери бъчви. Алкохолното съдържание е 48.6%, като уискито не е студено филтрирано /но пък е тройно дестилирано/ и не е оцветено с карамел е150а. Общо от него са били напълнени 6300 бутилки.
Аромат – свежо усещане, лимон, накиснато зърно, слабо усещане като от мента, обгорено дърво, лека минералност, намек за джинджифил, сладникав жълт плод от типа на манго/ сладко от манго, жълти ябълки, дюля, ананас, усещане като от пролетни цветя, плодов крем с жълт плод. С вода – еволюция, а не революция при мириса. Намек за слаба опушеност. Вкус – обилна сладост, пиперливост, сладко жълто грозде, слаба минералност. Усеща се интензивно. Нотки желирани бонбони с вкус на жълт плод, намек за лимонена кора. С вода – сладост, лакта, лимонен бонбон, ананас и пикантност. Финал – среден, заигравка между танини и сладост. Спомен за свеж жълт плод, сухота, слаба асоциация с опушеност. Стои леко агресивно. Нотки лимонена кора или нагарчащи ядки. С вода – сериозна пиперливост, танини. Чувство, което консумацията на ананас оставя по езика.
Оценка: 86-87/100. Цена: по спомен бе около 70 евро.
В обобщение: пикантен младок, при който се долавя влиянието на дървото.
Случващото се с продукцията на Springbank е ужасно грозно и неприятно, безспорно. Вярно, нас точно не ни засяга кой знае колко, защото каквото и да е от Springbank се намираше и без това рядко у нас, но така шансовете чат-пат някой да внесе по някоя бутилчица веднъж на две години, отидоха съвсем по дяволите. Същото важи и за Kilkerran. А най-тъпото е, че производителят изобщо не таргетира тези уискита към „инвеститори“ и „колекционери“. Цените, на които излизат първоначално на пазара са съвсем нормални, нищо общо с простотиите на Macallan примерно, нито като презентация, нито като цени, нито като промотиране. И въпреки това спекулантите си ги харесаха тези уискита. И най-тъжното е, че хората в Springbank, а и Glengyle, се трепят заради вкуса и аромата на продукта си, а спекулантите го заграбват и скриват от света.
Последно виждах през 2020 г. Hazelburn 10, което даже го пуснаха на промоция, но вече си бях похарчил бюджета за уиски за него месец 🙂 Имаше и малко Longrow в началото на 2021 г., но и него изтървах, защото някой изкупи мизерната наличност наведнъж. Та, засега мога да се отсрамя само със Springbank 10, издание 2019г. Разкошно уиски! Ако по неговото качество може да се съди и за качеството на Hazelburn и Longrow, всичко от тях, което видя на нашия пазар на приемлива цена, за мен е автоматична покупка. Разбира се, ключовият фактор е цената. Нямам никакво намерение да се хващам на хорото на спекулантите.
Между другото, през есента на 2019 г., вървейки си по ул. „Княз Борис I“ в София, на обръщалото на трамваите зад Съдебната палата, мернах през витрината на рафтовете на едно магазинче за алкохол бутилка с характерния етикет на Kilkerran. Влязох вътре, оказа се 12 годишното им издание. Попитах за цената – 71 лв. Без да се колебая, поисках да го купя. Продавачката взе бутилката от рафта и ме пита дали искам торбичка. Аз й казах, че искам кутията. А тя: „Ама и кутия ли има?“. Нямаше си идея какво продава. Как беше стигнала тази бутилка до това магазинче, нямам никаква идея 🙂 Следващата година, като излезе 8 годишното им Cask strength издание, отлежало в шери бъчви, истерията по Kilkerran избухна.
Наздраве!
Ники, привет!
Бързият долар/ паунд/ евро успя да ги открие, а вина за това те действително нямат. Котката вече е извън чувала и каквото и да правят, пазарът се обучи да реагира инстинктивно – пускат ли нещо, то на момента се топи, а дори не достига до анонс за наличност в магазин. Не мога да си обясня какво точно се случи за няколко години. Помня, че в западни магазини преди няколко сезона имаше налични и 25-ца, и 18-ки Спрингър и Лонгроу, та и някои къси серии, които дълго стояха непотърсени. И изведнъж подът под тях се продъни и цялата наличност се стопи. Излишно е да споменавам и серията Local Barley, особено 10-ката от миналата година, която превъртя оборотомера на аукционите. Но пък само виждаме какво се случва и с други марки – Гленалахи например. При тях интересът също нарастна стремглаво и на вторичния пазар някои уискита се котират на умопомрачителни нива. Явно хората със значителни ресурси обърнаха взор и към нашото вкусно зърнено кътче.
Чудех се преди време кога Спрингър ще получи официален внос и тук. Оптимистично от сегашна гледна точка, когато наличностите не достигат дори за основните им пазари. Исках да докопам 8-цата порто бъчва от тази година. За зла участ не успях. Появи се по-късно в други сайтове, но вече при силно инфлационни цени от почти 200 евро.
Поздрави!