Dark Mode On / Off

Scapa 16 y.o. single malt whisky /2024 version/

 Изключително ми е приятно да се срещам с нови или позабравени уискита. За мен в това е чарът на призванието да си уиски изследовател, ентусиаст или малцов детектив. Наречете го както счетете за необходимо и удачно. Не всеки купувач е склонен да експериментира с покупките си, особено щом става дума за не до там разпознаваеми марки. Без значение от конкретната цена, срещу която се търгуват. Но аз съм любознателен почитател на уиски добива в различните му варианти и не се плаша от това изследователско начинание. Знам, че и мнозина от вас са така. Затова днес реших да разкажа за уиски от забравена дестилерия, присъствието на която в пазарната ниша до скоро бе сведено до едно или две уискита без посочена възраст, откриваеми все още и тук. Производителят е Скапа от шотландския остров Оркни, а уискито е новата интерпретация на 16-годишния малцов сок, който бе спрян от производство преди около 8 години.

 16-годишната Скапа бе добре прието уиски в периода до края на 2015г., когато се търгуваше за около 70 лева. Тогава обаче собственикът на дестилерията – гигантът на алкохолния бранш Перно Рикар, взе решение да преустанови бутилирането му поради недостиг на старо уиски /още помня как прочетох новината, стояйки в едно вече несъществуващо заведение – в статията ставаше дума и за спирането на годишните уискита на японците от Ника/. Липсата на такова е лесно обяснима, отчитайки дългите периоди на почти нулево производство в дестилерията, която в отминали времеви етапи дори е била обслужвана за кратко от персонал на другата дестилерия от о-в Оркни – тази на Хайленд Парк /Highland Park/. И докато съм на вълна коментари за старата експресия, нека ви я представя със снимката, която направих за ревюто ѝ, нанесено в сайта преди почти десет години. Конкретните ми отзиви пък са налични на този линк.

 Явно настоящето донесе повече увереност в силите на Scapa, дължаща се на наличието на достатъчно стар дестилат в складовете ѝ, за да може тя да прокара не една, а три нови експресии, всяка с посочена възраст. Това се случи през 2024г., когато бял свят видяха Scapa 10 y.o., 16 y.o. и по-високоградусната разновидност на Scapa 21 y.o. /поглеждам и към нея/, които допълниха, а навярно замениха дотогавашното портфолио на спиртоварната. Неочаквано решение за мен, бидейки наясно с трудностите в Скапа. Но явно Перно Рикар са решили да капитализират по-смело делото и на този свой представител, внедрявайки уискита с добра възраст и никак не лош градус в продуктовата му гама. И така вятърът на промяната отново задуха в платната на Лодката /в превод от древния северен език, говорим някога на острова, Скапа означава лодка/. „Лодка“, построена назад в годините, но която бе затънала в плитчините – до преди няколко месеца.

 Дестилерията е основана през 1885г. Джон Таунсенд и Мр. Макфарлейн. По-късно била придобита от Scapa Distillery company, която през 1934 г. фалирала и собствеността преминала в ръцете на братята Морис и Джон Блок, които притежавали още няколко дестилерии на полуостров Кембълтаун. Освен това те произвеждали и бленда, смесеното уиски Ambassador, за чийто състав насочили малца от Скапа.

 През 1954г. Scapa била продадена на Хирам Уокър и синове, които осъвременили производствените мощности. Идните десетилетия донесли нови предизвикателства за Scapa, която започнала да се предлага и като съставен елемент на бленда Ballantine`s.

 През 2005г. френският гигант Перно Рикар, посредством компанията си Chivas Brothers, закупила Scapa, която в периода от 1994г. до 2004г. била затворила врати. В следващите години гамата на производителя бе неколкократно редактирана, за да се стигне до скорошното ѝ завръщане на малцовия фронт. Междувременно през 2015г. Скапа се сдоби и с посетителски център.

 „Санираната“ версия на Скапа 16 е обновена в три направления. Първо, дизайнът на стъклото е променен и от предишния акцент е останал единствено синият цвят. По-важното за мен обаче е, че уискито е с доста по-висок градус – напълнено е при 48%, докато спряната версия беше на минимума от 40%. Улових и друга промяна, която изрично не бе упомената – течността в новата Скапа се замъти след добавяне на вода. Не екстремно много, но се замъти и по това съдя, че не е студено филтрирана. Старата си беше окастрена и в този аспект. Паралелът между тях навярно можем да открием в естеството на цвета – при старата разновидност беше използван карамел е150а. При новия ботлинг не откривам текст, който да отрича ползването му и предполагам, че отново е намесен.

 Новата Scapa 16 /моята бутилка е напълнена на 01.08.2024г./ отлежаването преминава в бъчви от американски дъб, но както знаем от това дърво се правят и бъчви за шери /и за други вина/, не единствено за бърбън. Това ми дава основание да се зачудя дали процент шери отлежала Скапа не е ползван в партидата.

 Третата отлика е по-неприятна и тя касае цената на новия 16-годишен дестилат. Ако старата 40-градусова версия костваше ~70 лева, то модерната му интерпретация е оценена на 120 евро. Толкова платих за нея, купувайки я отвън. Тук все още не се предлага, но ако се получат бройки от нея, вносителят ще се изправи пред една непосилна задача да продава уискито за стойност, еквивалента на европейската цена. Напитката е крайно непозната и няма огромна почитателска база тук. Други марки имат своите заклети следовници и успяват да им продават успешно почти всяко свое течно заглавие, но Скапа не принадлежи към тази група.

 Проблемът с ценообразуването в уиски вселената не е от днес или вчера, но е все по-актуален в контекста на увеличаващите се разходи за стоки и потребности от първа необходимост. Говорейки с хора от бранша и следейки случващото се в сферата, оставам с впечатлението, че ситуацията с по-слабото търсене на уиски има вероятност да се влоши и в даден момент производителите ще достигнат прага на потребителска търпимост. Последните години бяха благодатни за търговците, но тази тенденция мисля, че предстои да се промени. Около чисто обективните причини за повишаване стойността на уискито се долавяха и неоправдани основания в скока на цените му. Предстои да видим дали тези прогнози ще се сбъднат, но преди това нека споделя и впечатленията си от уискито.

 Аромат – силен спомен за канела, канелени пръчици/ свещи или ароматизатор, жълти ябълки, щрудел /бих описал уискито като „щруделова бомба“/, сладко от праскови, сладко от бели череши, мед. Долавя се интензивна сладникава нотка, восък /по-скоро парафин/, свеж жълт плод, зряло манго, спомен за мириса на сушени кайсии. Мирисът ми напомня на един щанд със сушени подправки и сушени жълти плодове. Асоциация със сушен ананас, ванилия, пудра захар, масленки, влажна почва. Асоциация с мириса на плодова близалка и карамелена вафла. С вода – по-свеж и игрив прохил. Вкус – обилна сладост, канела, джинджихил, портокалова кора, грейпфрут. Отприщва слюноотделянето. Нотки свежи жълти плодове, нагарчащи бадеми и кайсиеви ядки. С вода – сладост, острота като от канела, дървесност. Финал – среден, сладост, но придружена с пикантност и танини. Цитрусова кора, свежо жълто грозде, мед, сладки жълти ябълки, праскови, жълти стафиди, орехи. С вода – без особена промяна, канела.

 Оценка: 85-86/100. Цена: коства ми 120 евро.

 В обобщение: уиски с подчертано плодов профил, към който добавям и неколкократно споменатата от мен асоциация с канела. По-слаби за мен бяха вкусът и финалът, които не покриха висотата на мириса.

6 Comments

  1. Николай Николов

    Чудесно ревю, Влади! Новите 10 и 16 годишни издания на Scapa привлякоха и моето внимание, и може би в някакъв момент ще предприема необходимото да опитам поне едното от тях, вероятно 10 годишното. Цената на 16 годишното е категорично по-висока, отколкото бих похарчил за такова уиски. През есента на 2024 г. за малко повече от половината от тази цена си купих последното издание на Kilkerran 16, в качеството на което мисля, че няма никакви съмнения. Според мен, „Перно-Рикар“ не улучиха добре момента, в който да пуснат на пазара уиски от дестилерия, чието производство и пазарно позициониране пренебрегваха с години, че и на премиум цена.

    Тук ще си позволя да коментирам и аз това, което наблюдавам на пазара. Мисля, че времето, когато потребителите купуваха без да влагат особено критична мисъл относно съотношението цена/качество, попремина. Хората купуваха, защото бяха блокирани в домовете си от пандемията, някои трупаха запаси, други просто си пиеха, трети бяха движени от симпатии към марки, включително и към многото нови дестилерии, които пуснаха първите си продукти в последните няколко години. А някои купуваха, за да „колекционират“, да „инвестират“ или просто да демострират социален статус и благосъстояние. Това поведение все повече се ограничава, като ефектите от него се виждат вече две години поред. Продажбите намаляват, защото много хора са натрупали запаси и не искат да плащат новите по-високи цени, а и си имат други неща, с които дасе занимават след пандемията. Много от „инвеститорите“ и „колекционерите“ също се освестиха, особено що се касае за уискита, пуснати в последните няколко години на пазара и набедени от маркетинга за „колекционерски“ и „инвестиционни“. Цената им по аукционите често е под препоръчителната цена на дребно, с която бяха пуснати на пазара.

    Интересното е, че родния, български пазар все още го броят за „растящ“ 🙂 Което диктува и поведението на някои вносители и търговци, що се отнася до дистрибуция и цени. Издания се пускат на пазара у нас с дебела надценка, при положение, че навън са чувствително по-евтини.
    Напоследък забелязах и особено нечистоплътно поведение за блокиране на цялото количество от дадено издание, и предлагането му само от един конкретен търговец, отново с неадекватна цена. Разбира се, посланието е, че става дума за нещо ексклузивно, рядко, колекционерско, лимитирано и т.н. И то при положение, че потребителят е пуснал над 15 хил. бутилки тираж, за да стигне до повече хора.
    Във всички случаи, когато забележа подобно поведение от страна на производители, вносители или търговци на дребно, глсаувам с портфейла си. Слава Богу, почти винаги има и алтернативи на местните търговци, ако толкова много ми се иска да си купя дадено уиски.

    Ефектите от промяната се виждат и по това, че Waterford изпадна в несъстоятелност, Браун-Форман обявиха, че замразяват производството в Glenglassaugh и освобождават персонал, някои именити мастър-блендъри, ангажирани в нови дестилерии, ги напуснаха и т.н.

    Наздраве!

    1. Ники, здравей!
      Благодаря ти за комплимента!
      Тази Скапа в определена степен надмина очакванията ми – мирисът `и ме впечатли, вкусът и финалът също бяха достатъчно компетентни. Не на висотата на аромата, но в никакъв случай не превръщат уискито в скучна напитка. Единственият минус е цената, която и ти коментира. И то не само при конкретната дестилерия.
      Събитията от предходните години дадоха някаква лъжовна увереност на производителите, по-скоро на техните собственици, че ситуацията винаги ще е по мед и масло, и че ще могат да увеличат цената до безкрай. Или поне такъв външен израз дадоха повечето от тях. Професионалистите от бранша обаче съм сигурен, че са били наясно, че промяната в даден момент е неизбежна. Единствено не са били уверени за събитията, които ще я задействат. Но се случва, както и ти отбеляза – Гленгласа е последният пример за това. Днес видях също, ще LVMH да ангажирали Харисън Форд в мащабна реклама на Glenmorangie – ход, който за мен индикира назряващия проблем със занижената консумация на уиски, включително и в САЩ, която доскоро се възприемаше за пазар-спасител на скоча. По аналогия с азиатските ширини. Но се забелязват пробойни в тези мантри.
      За мен най-дразнещият ход бе поведението на част от младите дестилерии, които продаваха младите си уискита на изключително нереалистични цени, конкуриращи далеч по-стари дестилати и то от утвърдени играчи. Тенденция, която струва ми се скоро ще им се наложи да изоставят, ако искат да оцелеят.
      Наздраве!

  2. Николай Николов

    Здравей отново, Влади!

    За младите дестилерии в някаква степен бях склонен да правя компромис, защото приемах, че така в някаква степен участвам в „crowd funding“ и исках да поощря подхода да правят уиски с добра презентация, с качествени бъчви и т.н. Почти всички от тях са плащали за терени, сгради, оборудване, административни процедури, бъчви и т.н. по днешните цени. Не са като старите дестилерии, които са на местата си от десетилетия или дори векове, и си търкалят едно и също оборудване, като всичко това се е изплатило отдавна. Разбира се, стремил съм се да подбирам и почти никога не съм „купувал наред“. С горните уговорки, в общия случай съм бил доволен от покупките. На някои от младите дестилерии опитах само мостри, любезно предоставени ми от други уиски ентусиасти, и определено не бях впечатлен. Просто ОК, младо, леко ръбато уиски, което просто няма как да е с толкова фин и богат профил, колкото едно отлежало поне 8-10 години уиски. Сега всички се надпреварват да хвалят Ardnahoe, но 80 евро за „пилотното“ издание и 60 евро за базото им „Infinite Loch“, nikoe ot koeto dori ne e cask strength, просто няма как да дам с леко сърце.

    Приятните изненади за мен бяха Lagg Kilmory, което от чужбина можеше да се купи за под 80 лв., Ardnamurchan, Waterford Organic Gaia 1.1. Последното е отлежало само 3 г. и 9 м., но с времето от отварянето на бутилката се разви просто прекрасно. Абсолютният ми фаворит от новото уиски (но не от нова дестилерия ;)) е Meikle Toir. И трите базови издания могат да се купят за под 80 лв., ако знае човек какво прави и не се литка по спекулативни цени, и за тези пари съотношението цена/качество е отлично.

    В този ред на мисли, много поучителен е примерът с Били Уокър, който през 2017 година продаде на „Браун-Форман“ дестилериите Глендронах, Бенриах и Гленгласа, като две от тях бяха с много солидно реноме на пазара, а уискито на Глендронах беше с култов статус. На тяхно място Били Уокър купи от „Перно-Рикар“ Гленалахи, дестилерия без официално портфолио, „обречена“ да бълва бълнеж за блендове. какво се случи? Голямата корпорация „Браун Форман“ предприе с ужасна тромавост ред недодялани стъпки за ребрандиране, вдигна цените и на практика заличи изградената от Били Уокър репутация в общността на ценителите на малцово уиски. В крайна сметка се докараха да замразяват производство и да съкращават персонал. Нямам идея какви точно пазари са таргетирали: американски, азиатски, марсиански, но мнението на любителите като теб и мен за случващото се мисля, че е еднозначно негативно. От другата страна Били Уокър превърна Glenallachie в хит, а Meikle Toir уискито, което е произведено 100% от неговия екип, е с отлично качество и на разумна цена.

    Наздраве!

    1. Ники, здравей!
      Отново изчерпателен коментар, с който се съгласявам с леката вметка, че покрай обективните причини за високата цена на някои млади уискита от прохождащи дестилерии, други техни конкуренти някак неоправдано пускаха продуктите си изначално на пресолена цена, опитвайки се да минат между капките във всеобщата уиски истерия, която постепенно взе да се разчиства, като очаквам на хоризонта да останат единствено стойностните производители, отчитащи не само своя икономически интерес, но и покупателната способност на почитателите си. На феновете, които купуват, за да отварят, опитват и споделят уискитата им.
      Поздрави!

      1. Николай Николов

        Благодаря за репликата, Влади. Абсолютно съм съгласен. Наблюдението за пресолената цена, с която стартират доста от младите издания на новите дестилерии е особено валидна за пазар като нашия. В Обединеното кралство сякаш нямат особен проблем да платят 50, 60, 70 паунда за младо уиски, предполагам заради по-високия стандарт, ужасните акцизи, а и инфлацията, която ги е натиснала. Обърнато в лева за нас това обаче прави цени от 110 до към 170 лв. грубо, което просто няма как да бъде оправдано с качеството на продукта. Отделно, че някои местни „търговци“ са решили да доят поразширилата се в последните години по-платежоспособна прослойка и слагат цени, които са дори над препоръчителната цена на производителя за Великобритания.

        Колкото до това, че предстои разреждане на пазара, като някои производители ще изчезнат, а на други ще се наложи да се посвият и да си преосмислят практиките, това за мен е несъмнено. Особено дестилерии, зад които не стои вече утвърдена компания от бранша, било това независима бутилираща компания или собственик на други дестилерии.

        1. Отново не мога да не се съглася с написаното от теб, Ники.
          Обобщава и моите размисли по темата. В контекста на разговора ни, в последните дни чета материали за далеч по-слабите резултати на алкохолните гиганти на малцовия, а и не само там, фронт. Оказва се, че азиатският пазар и в частност Китай не носят онова блажено бягство, в съществуването на което се опитваха да ни убедят преди години. Причините са многопластови и често политически, но резултатът е виден. САЩ също не откликва по онзи магически начин от преди години – предстои да видим какво ще се случи с новата им данъчна политика по отношение на вноса. Европа, с изключение на Полша и Ирландия, също е по-слаб принос. Това неминуемо ще рефлектира върху уиски сегмента и ако той ме се опомни своевременно, ще го усети по по-интензивен начин.
          Поздрави!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии