Повечето дестилерии в Шотландия са част от огромни корпоративни обединения. Онази леко прозаична представа за дестилериите като малка семейна общност отдавна е останала в миналото и в днешно време производството изглежда далеч по-централизирано и в някаква степен лишено от чувство. Не ме разбирайте погрешно, наясно съм, че е почти невъзможно да се вложи емоция при производството на уиски и целият процес е подчинен на преследване на икономическа изгода. Затова и когато говорим за повечето производители трябва да сме наясно, че почти никой вече не малцира ечемика си на място в самата дестилерия, а го получава от големи индустриални комплекси, принадлежащи също към голямото семейство на компанията – собственик. От друга страна, все повече бъчви се насочват към модерните складове, изградени около Глазгоу и Единбург, където се намират и бутилировъчните линии. Актуалната корпоративна мисъл и стремеж към все по-засилено производство на уиски е довело и до странната практика на отлежаване на част от уискито от о-в Айла в същите големи складове, разположени около Глазгоу. С горното искам да кажа, че 21-ви век променя представата за дестилерията и заменя романтичния `и облик с изцяло прагматичен. Има и изключения, едно от които е Спрингбенк – едната от малкото останали семейно управлявани дестилерии, при които целия производствен процес се извършва на място с идеята крайният продукт да бъде по-скоро бутиков, отколкото масов и безличен. Не само малцирането, но и отлежаването и бутилирането се извършват на място, позволяващи на гостите да възприемат по-пълно красотата на раждането на уискито. Затова се радвам, че мога да ви представя едно сравнително зряло уиски, носещо с гордост името Springbank.
Дестилерията е основана през 1828г. от Арчибалд Мичел, като дестилерията и до момента е собственост на фамилията Мичел. До 1837г. дестилерията функционирала под името „William Reed Jun. & Co“, като впоследствие била придобита от „John & William Mitchell“. Впоследствие името било променяно още няколко пъти, за да се стигне до Първата и Втората световна война, през които производството било прекратено. Именно до 1930 година дестилерията бележи завиден успех, но финансовата криза и човешката ни глупост, изразена чрез избухналата Втора световна война стопирали порива ѝ. Между 1981г. и 1989г. дестилерията отново затворила врати, за да се стигне до новата декада, през която собствениците ѝ, в опит да възродят славата от изминалите години, закупили помещенията на някогашната дестилерия „Longrow“. В наши дни под покрива на „Springbank“ се произвеждат три вида уиски – „Springbank“, „Longrow“ и „Hazelburn“.
Особеното за трите вида уиски е, че те имат различен профил: Longrow е „торфено“ /опушено/ уиски, което се дестилира два пъти; Springbank се води, че не е торфено, но има такъв оттенък и е 2,5 пъти дестилирано /смесват се две категории уиски – едната е дестилирана три пъти, т.е. през три медни казана, а другата – два пъти/, по подобие на технологията в Мортлах; Hazelburn се дестилира три пъти и по правило е неопушен.
В България липсва официален вносител на Спрингбенк и на производните му смесени уискита, достъпни на запад. Затова е почти невъзможно да се натъкнете на него. 10-годишният дестилат се намира тук-там, но по-интересните, съотв. по-скъпите напитки остават далеч от границата на България. За щастие съществуват местенца като уиски баровете или като модните заведения, каквото е и The Martini Bar-а, които крият подобни красоти. Именно такъв е ботлингът от снимката по-горе. Той е 15-годишен, но ако се поразтърсите из интернет ще видите, че настоящата му вариация изглежда по-различно. Този му вид е бил актуален може би преди около десетина години. За сметка на това, уискито все така е било произвеждано при стриктното правило „естествен цвят, липса на студена филтрация и висок градус – 46%“. Със сигурност уискито отлежава в шери бъчви. Не съм сигурен дали обаче дали стареенето не включва и процент бъчви от бърбън. За актуалната визия на бутилката информацията в интернет гласеше, че се ползват единствено бъчви от шери, какъвто може би е бил и изборът за матурация на течността от бутилката от снимката.
Аромат – въпреки че бутилката е отдавна отворена, мирисът все още бе интензивен. В началото се разкри приятна сладост, съчетана с флоралност, следи от шери, плодови бонбони, цитрус, лимон, мента, нищожни следи от опушеност, сушен плод, който асоциирам със сливи, както и свеж жълт плод, дървесност, плодова дъвка, банани, бишкоти, какаови бисквити. След време, под влияние на въздуха се засилиха нотките шери и се появиха повече сушени плодове. С вода – нюанс на екзотичен плод, нотки шери, слаба опушеност, препечено, ябълки, зелена нотка, киви, зелена круша, както и асоциация с мириса на клечка от кибрит /споменавал съм, че обичам този мирис/. Вкус – осезаемо пикантен, следък, мазен, цитрус, джинджифил, малц, отприщва слюноотделянето. Малко повече опушеност, отколкото при аромата. С вода – повече сладост, чили, мента, плодов бонбон, лека стипцивост и опушеност. Финал – среден, малцов, опушен, сладникав и пикантен, леко суховат, цитрусов. С вода – слаба опушена нотка, ябълки, пикантност, мента. Не долових обаче горчивина, която обикновено издава дървесността, идваща от шери бъчвите, направени от европейски дъб. Оценка: 88/100. Цена: над 120 лв, ако приравним стойността му в Европа.
В обобщение: много вкусен малцов дестилат, който леко бе изветрял. Фенолните съединения, които възприемаме като опушеност, се губят най-лесно при отваряне на бутилката и може би слабите опушени нотки, които тук долових в началото са били по-силни. Силно го препоръчвам и с удоволствие ще го опитам в скоро време.
Whiskeytemple_Vladimir 
