Whiskeytemple_Vladimir 
Имам страннното чувство, че когато говорим за японско уиски се пренасяме няколко века назад, когато екзотичните подправки на Изтока са стрували повече от злато и привилегията да се ползват е била отредена за малцина. Не че и сега шафранът не е недостижим, но не в това е въпросът. Нормално е стоката, идваща от далечна страна, облагана с различни сборове и данъци да бъде по-скъпа от еквивалентите `и продукти, произвеждани в по-близки територии, но също така нормално е да бъде и в някаква степен налична, достъпна като физическо присъствие на пазара, та когато успеем да продадем няколко органа или системи от човешкия организъм поне да я зърнем зад някоя лъскава витрина. В последните няколко години японското влияние върху света на уискито се засили и сега почти всеки уважаващ се търговец или тепърва прохождащ малцофил поназнайва името на Джим Мъри, решил, че едно уиски е „най-добро“ както и означението на водещите производители на уиски от страната на самураите и високите технологии. Имах късмета да опитам повечкото достъпни дестилати с означена възраст от далечната страна и действително ще се съглася, че голяма част от тях предлагат завидно качество. Но цената им скочи /по ред причини, някои от които чисто обективни, а други според мен „мръсно“ спекулативни/, а почти неусетно изчезнаха и от близките нам пазари. Част от тях бяха заменени от никак не лоши напитки без означение на възраст, които обаче повишиха стойността си с оглед простия пазарен принцип, че завишеното търсене води до скок в цената. И въпреки че и те са вкусни и носят духа на занаятчиите от Изтока за по-любознателните малцофили стои въпросът дали техните качества са съпоставими с тези на по-големите им батковци, носещи години на етикета си. За мен също, затова и когато мога ги опитвам. Последното такова уиски, старо при това, бе 21-годишната Ника Такецуру /Nikka Taketsuru/, която опитах преди няколко месеца в Глазгоу. От тогава бях изключил японските дестилати от менюто си, но успях да се докопам до отворена буилка с 12-годишното Хакушу, пробата от което за щастие не ми коства жизненоважен орган или ипотечен кредит. Затова с удоволствие ще ви го представя, но преди това малко повече информация за дестилерията-производител.
Да си втори не винаги означава, че си по-слаб или маловажен, или поне такова е положението с втората дестилерия на японската компания Сънтори, която май остава в сянката на по-популярната в последните години дестилерия на Yamazaki. Говоря за Hakushu distillery, която е изградена половин век след Ямазаки с идеята да бъде може би по-достъпния малц, а този на Ямазаки да бъде пазен за по-особени серии. Не знам дали съм прав в разсъжденията си до момента, но явно събитията ме опровергават в някаква степен, тъй като и този „по-достъпен“ като наличност малц все по-трудно може да бъде намерен из магазинната мрежа в България, а защо не и в Европа, поради повишеното му търсене.
Както споменах в началото на изложението дестилерията на Хакушу е изградена от компанията, която в момента притежава не само японските марки/ дестилерии Yamazaki, Hakushu, Hibiki, а и американския символ Jim Beam, както и дестилериите на Auchentoshan /Оухинтошън, Окинтошън/, Glen Garioch /Глен Гири/ и Bowmore в Шотландия. Може да пропускам още някоя. Хакушу е замислена изначално като най-голямата дестилерия за производство на уиски в света. Дори са изградени две големи звена, наречени Hakushu west и Hakushu east, от които сега функционира единствено „източното крило“, а другото се ползва за по-официални събития. Проблеми с финансирането и навярно с еколозите /Хакушу е изградена в т.нар. „японски Алпи“, на 700 м. надморска височина, в планината Кайкомагатаке – Kaikomagatake/ водят до забавяне в строежа, който приключва през 1973г., когато потича и първия малцов дестилат от казаните. В началото на 80-те години започва разрширението `и и към този момент Хакушу успява да спечели приза за най-голяма дестилерия. По-късно през 80-те години в Япония възниква икономическа криза и дестилерията е затворена /всъщност, именно тогава е затворена западната част и от тогава продължава да функционира източната/. Дестилатите, които се предлагат от компанията не са толкова много /към момента капацитетът на дестилерията е 3 млн. литра алкохол годишно/ – освен Distiller`s Resreve, може да бъдат открити и Hakushu 12 y.o. single malt whisky, Hakushu 18 y.o. single malt whisky, Hakushu 25 y.o. single malt whisky, както и по-лимитираните Hakushu heavilly peated single malt и Hakushu sherry cask single malt whisky.
Виждате, че бутилката е доста приятна. Стандартната визия при Ямазаки и Хакушу е почти еднаква – голям етикет с означение на японски и английски, тъмно съкло и пластмасова капачка, която адмирирам, тъй като е майсторски направена и бих предпочел и колегите им Шотландия да я ползват по-често. Колкото и да създава илюзия за качество и лукс, коркът може да бъде враг на благинката вътре ако загние или ако изсъхне и се натроши /или пък ако поддаде и протече, в случай че бутилката се съхранява в хоризонтално положение, което е неправилно и ви моля да не го правите/. Освен стилна визия на стъклото, японците са се погрижили и за кутията, която е леко гланцирана и зелена. Няма я на снимката, но я виждам до себе си.
Какво се крие в стъклото? Ориз? Не, уискито е едномалцово /single malt/ и технологично не съществуват коренни отлики със средствата за дестилация, ползвани в Шотландия. Отново се ползват медни казани, през които се дестилира течността „уош“ /wash/, която представлява нискоалкохолна течност, подобна на бира, включваща ечемич, вода и мая. Ползва се водата от реките Ojira и Jingu /не знам как се произнасят на български/, а маята е производство на хората от дестилерията. Разлика има в обема и формата на казаните и разположението на рамото им, но това е запазената марка на дестилерията, с каквато може да се похвали всеки шотландски конкурент. И тук не се добавя нищо към спирта, освен карамелът за оцветяване Е150а, който може би е ползван и при Хакушу 12. Течността е студено филтрирана и е бутилирана при 43%. За отлежаването на уискито се ползват бъчви от бърбън /стандартна и т.нар. „хогсхед“, който е по-голям/ и бъчви от шери. И преди да пристъпя към бележките си, нека спомена, че често Хакушу се представя за опушено уиски. При 12-годишния дестилат се ползва опушен до 25 фенолни единици малц /не знам дали са измерени в самия ечемик преди дестилация или в крайния спирт/, но количеството неопушен ечемик е в повече.
Аромат – изключителна свежест, съчетана с лека кисела нотка като от ферментиращи праскови или грозде. Ванилия, карамел, кокос, тропически плод, бонбони, дъвка, зелени ябълки, дори асоциация с препарат за почистване с подобен мирис. Уискито е и пикантно, с изразена сладост, спомен за смлени орехи, зелена круша /и големи и онези по-малките, които в правилния момент стават чудно ароматни и сочни/, домати, зелена подправка, светла винена нотка. С вода – карамел, лактови бонбони, спомен за прах и подправки от пакетче. Вкус – интензивен, силна сладост, пикантност, отново спомен за зелени круши и ябълки, чили, нищожна опушеност, скрита в зелено-плодовата обвивка, зелени банани и усещането, че опитвам една по-добра версия на Glenfiddich 12. С вода – разми се и не се промени съществено. Финал – среден, слаба опушеност, свежест, малц, обилна плодова сладост, отприщва слюнотделянето, като отново доминатни са свежите зелени плодови нотки /ябълки и круши/, като се появи и спомен за плодова дъвка. С вода – слаби танини, следвани от по-силна асоциация със зърнено уиски.
Оценка: 88/100. Цена: вече не се предлага тук, но преди време струваше около 90 лв. /сега може да попаднете на чудесни интерпретации/.
