Може и да не ви се вярва, но все още има хора, които не са отделили няколко дни за почивка на морето. Аз съм единият от тях и заедно с Яна ще дезертираме натам за няколко дни, през които ще стоя по-далеч от виртуалните страници на блога Храм на уискито. Обичам това време на годината, защото напливът от туристи спада, слънцето вече не грее брутално както през юли и мога спокойно да се мотам из малките улички на родните курорти, без да ми подвикват на развален руски, приканвайки ме да си купя кожен панталон, шмайзер или бурканче с очна ябълка от нашенски плосък червей. И всичко това „био“, но пък безумно скъпо. Не съм от плажните люде и ходенето на море за мен е друга форма на удоволствие, в която плажуването и къпането в морската вода не са на дневен ред, отстъпвайки пред по-приятни за мен занимания. Но преди всичко днес е редно да понапиша няколко статии.
Преди години подобни приятни емоции изпитах, опитвайки емблематичния 15-годишен Далмор, който преди няколко години ми се стори като второ откриване на Америка. Постепенно натрупах, смея да твърдя, не малък опит и започнах да се срещам и с други вкусни напитки, които често превъзхождаха споменатото по-горе уиски, както и по-младите му събратя, при това и на далеч по-приемлива цена. Забелязах как в последните години цената на продуктите на марката скочи значително и то не само в световен мащаб, но и у нас и към нешна дата 15-годишното уиски коства около 120 лева, а по-младото 12-годишно – около 80-90 … Нямаше да имам нищо против, ако и качеството на напитките се бе повишило пропорционално на цената. Идеално щастие казват съществувало само в книгите и с всеки опитан дестилат на компанията се убеждавам в това.
Преди седмица ви представих поредното 12-годишно уиски, което бе предназначено за търговската мрежа в летищата – Black Isle, от което не останах очарован. За мой късмет не се наложи да си купувам бутилка от него, а приятел ми предостави мостра. Подобна е и съдбата на заглавната снимка, която ведно с уискито в шишенцето отново достигна до мен благодарение на същия приятел, за което му благодаря. А уискито отново е 12-годишно. От снимката по-горе се виждат актуалната вариация на Dalmore 12 /лилавата кутия/, както и старата ми визия /най-лявата кутия/. По средата е дестилатът, който опитвам днес, етикитиран в бяло, но бутилиран при по-висок градус. Стандартният 12-годишен Далмор носи 40% алкохолно съдържание, докато „Dalmore The White“ е бутилиран при 43%. Технологията на отлежаването му мисля, че е еднаква – 9 години в бърбън бъчви, след което част от спирта се прехвърля в бъчви от шери метусалем за допълнителни около три години, след което двете фракции се събират. За нещастие, цветът и на белия Далмор е неестествен и е подсилен с карамел Е150а /единствената добавка, която по закон може да се прибави към уискито/, а течността е студено филтрирана. За сметка на това цената му е висока. Тъй като тази му версия вече не се предлага може да попаднете на абсурдни стойности – в гръцки сайт му искаха 85 евро, което е … сещате се – лудост. Ще ви спестя данните за дестилерията и историята `и, които може да откриете в раздела с дестилериите по-горе или в етикетите вдясно /търсете Dalmore/. Не така стои въпросът с личните ми впечатления от течността, поднесени под формата на дегустационните ми бележки.
Аромат – спомен за дървесина, боров мед, мента, зелени билки, плодово сладко, смола, асоциация с мириса на мицел, слаба асоциация с червен плод, доза пикантност, захарно петле, спомен за сладко от ягоди или червени череши, карамел, следи от шери, щрихи сушени сини сливи, бял шоколад, нотка тирамису. В съзнанието ми изплува и далечна асоциация с аромата на Millstone PX cask, който ви представих в началото на годината. С вода – следите от шери се засилват, още сушени тъмни плодове, карамел, спиртност, ябълки и мед. Вкус – сладост, слаба пикантност, мазен, в някаква степен плодов, кайсии, лимонена кора, отново мента, малц. Отприщва слюноотделянето. При второто отпиване се появи по-силна горчивина. С вода – по-слаба пикантност, сладост, спирт и дървесина. Финал – среден, малцов, сладникав, пикантен, сушен жълт плод, сухота. Оставя сгряващо усещане, спомен за грозде, слаба горчивина като от цитрусова кора, цитрус и плодове, киснати в алкохол. С вода – по-силна горчивина.
Оценка: 81-82/100.
В обобщение: поредният сносен Далмор, но нищо „уау“. Изразявам личното си мнение, което се базира на опит затова не го приемайте за даденост или факт, а ако ви се отдаде възможност го пробвайте и вижте дали ще ви се хареса. Може и да бъде вашето уиски.