Whiskeytemple 
Машината на времето в блога ме отвежда в две отдавнашни години – през октомври 2014г. и през януари 2016г. написах двете предхождащи статии, които посветих на 15-годишния Далмор. През 2014г., когато основах блога, това бе едно от първите малцови уискита, което успя да ме впечатли и си спомням, че го оцених високо. Малко по-късно с мен се свърза ентусиаст, следящ сайта и ми предложи част от неговата по-стара бутилка с 15-годишната течност за повторно ревю. Знам, че при втората ни среща с „рогатия малц“ усещанията ми не бяха така еуфорични, както при предходния контакт. Но все пак харесах уискито.
Изминаха още осем години и в края на 2024г. си намерих вече собствено стъкло /очаквано на по-висока цена от някогашната/, което да отваря за третото по ред представяне на малца, този път надлежно заснет и проучен. И така онзи ден уискито пое с нас към платото, за да се поразходи и да бъде запечетано в няколко кадъра. Някои от фотосите са мои, а други са дело на моята приятелка.
Макар и да е трето по ред ревю на продукт с едно и също търговско име, днешният материал може да се разглежда като дебют на конкретната партида от Dalmore 15 y.o. за сайта. Предишните две бутилки са били напълнени през други години и независимо, че „рецептата“ на ползваните бурета е била същата, то между облика на всяка от тях е напълно резонно да очакваме да е налице разлика. Смесването на буретата с уиски и процесът на стареенето им не представлява чиста аритметика и следването на определен алгоритъм, какъвто е разписаната пропорция между отделните видове дъбови бъчви, често дава отклонения, обясними с качеството на ползваното дърво, със стойностите на предходното съдържимо в него, както и с профила на самия зърнен алкохол, добиван на практика в рамките на една и съща спиртоварна, но през интервал от не малко години. За сведение, стъклото, на което се основават бележките ми днес е напълнено на 01.08.2018г., като блендърите в компанията Уайт и Макей /собствениците на Далмор/ са съблюдавали установената от дългогодишната практика комбинация между отделните видове бъчви, за които ще поговоря след миг.
По подобие на всяка от последните разновидности на Dalmore 15 и тук уискито преминава през четворен контакт с дъба. Тази практика, наложена от легендарния Ричард Патерсън, има своите крайни почитатели, съответно и противници, поставяйки под въпрос необходимостта от ползване на такъв широк спектър от винени бъчви, завършващи първоначалния етап на „зреене“ на уискито, случващ се в екс-бърбън бурета. Такъв маскировъчен подход Уайт и Макей ползват и в островната си дестилерия Джура, но там не съм му привърженик. При Dalmore го приемам някак по-леко, като проблемът с този бранд виждам другаде – в слабата презентация откъм градус и наличие на студена филтрация. Политиката на компанията ясно контрастираше с потенциала, който несъмнено нейното уиски носи, а каквото и да говоря – бутилката му продължава за мен да е една от най-привлекателните сред морето от конкуренти.
Поне до сега такъв бе подходът на WM /Whyte & Mackay/, тъй като отскоро производителят започна да предлага реколтни уискита /такива, които в допълнение към или вместо конкретното посочване на възрастта на дестилата, се индивидуализира годината му на производство/, при които не само, че бе пропуснато добавянето на оцветител карамел е150а към благинките /знаете моето становище – намирам употребата му за законна, позволена „измама“ на възприятията на купувача/, но и бе повишен градусът при бутилиране, а малцовата течност не е и студено филтрирана. Да, тези бутилки са оценени на висока стойност и това също не радва уиски общността, но поне срещу цената получаваме по-удачна за нуждите ни презентация. Дори скоро се надявам да успея да ви срещна с подобно „новаторско“ /за Далмор/ уиски, също на 15 години.
Но днес си говорим за стандартната 15-ка, която носи всички онези нежелани от мен характеристики – нисък градус /40%/, добавен оцветител и наличие на процес по студено филтриране. Преди няколко реда загатнах за спецификите на отлежаването – след първоначалното екс-бърбън стареене, уискито преминава през квартет от шери бъчви. През олоросо бурета от Гонзалес Баяш /бодега от Херес, която посетих през 2024г. и за която писах в сайта/, както и през три вида бъчви, в които преди това се е съхранявал бленд от олоросо, пало кортадо и педро хименез. Тези три разновидности на шери при Gonzalez Byass носят имената Аморосо, Апостолес и Метюзалем – отличават се с различна възраст и пропорция между олоросо / педро хименез и пало кортадо/ педро хименез.
Аромат – шери профил с водещ спомен за мен за олоросо. Нотки кожа, сушени фурми, тъмни стафиди, сладко от ягоди, сушени пикантни подправки, букет от сушени червени плодове, кафе, какао, спомен за сладкиш с шоколад/ шоколадова торта със сушени плодове и орехов блат. Нотки зрял портокал, фъстъчен крем, спомен за десерт с шоколад и фъстъчен крем, презрели праскови. Смлян черен пипер и спомен за мириса на бренди /Лепанто PX остава в съзнанието ми като асоциация/. С вода – експлозия от шери нотки, кожа, сушени плодове, тирамису, подправки, мед и восъчна пита. Вкус – сладост, пикантност, карамел, крем брюле, тъмен шоколад, цитрусова кора, сушени плодове и ясно винено влияние. Джинджифил и плодови бонбони от червената гама. С вода – сладникави плодови тонове от тъмната гама, виненото влияние е все така ясно доловимо, пикантност. Финал – къс до среден, пикантност, сладост, сладки сушени плодове, плодова дъвка, винени щрихи, червени плодове. И тук, както и при вкуса, уискито ми стои по-рехаво, отколкото исках да бъде. С вода – какао, дървесно влияние, пикантност, сладки портокали, тъмни боровинки, пикантни подправки.
Оценка: 86-87/100. Цена: вече е над 230 лева.
В обобщение: уиски с богато винено влияние, особено при аромата, доближавайки го до стила на шери зверовете. Вкусът и финалът изостават заради ниския градус и наличието на студена филтрация и не кореспондират напълно с нивото на щедрия мирис.
