Whiskeytemple 
Щом стане дума за Лагавулин, неусетно се сещаме и за съседите от Лафройг /Laphroaig/, нали? Така е било в миналото, така е и днес. И ако назад във времето връзката между двете дестилерии е била натоварена с крайно негативна емоция /било заради опитите да се копира стила на Лафройг, било заради съдебните дела поради преустановения достъп на вода до дестилерията от страна на Питър Маки от отбора на Лагавулин/, то в наши дни те биват обединени от общата традиция, властваща в семейството на Айла производителите, славещи островния стил, които все още биват конкуренти, без обаче този факт да поражда омраза и вражда. По-скоро днес говорим за взаимно уважение към уменията на ангажираните в добива на опушено уиски при двете страни, в което се убедих лично през август месец.
Двете дестилерии са съседи – дели ги около миля, което не само предполага, а според мен изисква нито една от тях да не остане пренебрегната при визита на Айла. Затова, когато планирах нашия престой там, исках непременно да усетя духа, витаещ в пределите както на Лагавулин, така и на Лафройг, а работният им график позволи това да бъде сторено в един ден. Надявам се сте прочели предходната статия, в която представих обстойно усещането, оставено у мен от Лагавулин. Именно преди дегустацията в нейния склад, съумях да ни внедря сред редиците на гостите на Лафройг, където съчетахме основен тур и „лов на уиски“ в емблематичния Склад 1 /Warehouse 1/ на производителя, в края на който всеки от нас можеше да си напълни 250 мл. уиски от една от трите избрани за дегустацията бъчви. Във финалните редове на статията ще разберете какво си бутилирахме с Яна, като ще пресъздам и кратките си бележки за благинката. Но нека започнем с първите стъпки и с няколкото външни кадъра на Лафройг.
По план обстойният ни тур трябваше да започне някъде около 10 часа сутринта и да продължи около два часа – след 13.00ч. „застъпвахме на смяна“ в склада на Лагавулин и още от рано предвкусвах тежката, но отговорна задача, стояща пред нас. Разбира се, пристигнахме по-рано, за да успя да направя няколко снимки. Този път хванахме автобуса от Порт Елън, който ни спря в непосредствена близост до пределите на Лафройг. Сами виждате, че зоната около дестилерията е прекрасна – освен типичните сгради в бял цвят, около нея имаше надлежно поддържани поляни, на които няколко зайчета любопитно надзъртаха към поредната група любители на уискито, част от която бяхме и ние, дошли да попият вода от извора и уиски от бъчвата. Няколко кадъра по-късно вече бях готов с началните фотоси и реших да последвам не заека, а указанията на табелите, водещи ни към вътрешния двор на Лафи, стоящ отворен към тихия и спокоен към този момент залив на Ирландско море. Тук е разположен и посетителският център, откъдето започва турът и където, ако имате желание и средства, може да си накупите всякакви рекламни сувенири или пък някоя битулика с уиски. Не се възползвах и от двете опции. В коридорчето до магазинната част пък се намира зоната за кафе, която можем да наречем и бар, защото там може да хързулнете срещу заплащане и някой друг Лафройг. С Яна на финала гласувахме доверие на кафето, но при други обстоятелства бих посегнал и към някое драмче.
Наш гид бе една млада дама, чието име не помня. Тя ни приветства в обособената зона, играеща роля на малък Лафройг музей, в която бяха разположени няколко информативни пана. На първото от тях чест бе отдадена на легендата Беси Уилямсън – може би първата жена, управляваща и притежаваща дестилерия на Айла, който в средата на 20-ти век успява да си проправи път до управленската позиция и да утвърди статута на марката, особено в САЩ. На нея има понастоящем и посветено 25-годишно уиски, презентирано в кутия, имитираща книга – лъскава работа, до която не съм се докосвал. Домакинът ни ни представи част от любопитния житейски път на Беси, като малко преди това ни изненада с не до там приятната новина, че помещенията, където протича машуването /извличането на захарите от смляното зърно/ и ферментацията ще бъдат недостъпни. Причината – дестилерията току-що бе излязля от сезона на подръжката и в тези зони явно са течали подготвителни дейности за предстоящите натоварени месеци. По тази причина и казаните в Лафройг бяха студени, но поне тях успяхме да видим. Не ми стана никак хубаво, но бях наясно, че подобен развой е напълно вероятен – по същата причина внимавах с резервирането на гостуването ни в Боумор, но там поне предварително бе указано кога завършва техническото обслужване. За наше всеобщо успокоение обаче разбрахме, че килнът, където гори торф, за да суши ечемика, функционира и ще го видим, като успяхме да разгледаме и помещението за покълване на емчемика – т.нар. „malting floor“, подготвящо част от нужния на Лафройг малц. По-голямото количество идва от комплекса Порт Елън. Вметка: и тук, както и при Спрингбанк, а впоследствие и и при Боумор, се убедих колко неприятна е миризмата от мокрото зърно. Чудесният мирис от склада обаче поправи сензорите. 🙂
След това обиколката ни пренесе в помещението, където се пълнят буретата. Заключителният етап постави дегустацията в Склад 1 – сградата, на фасадата на която е изписано и името на дестилерията и която се вижда още от ферибота, когато наближава Порт Елън. Изживяването в склада бе чудесно, но като минус ще отбележа това, че бъчвите с уиски /извън трите, определени за дегустиране/ стояха заключени зад метални решетки и не можехме да се разходим до тях. Снимките им направих като в зоопарк – през решетките.
Селекцията, която бе подбрана от Лафройг, включваше три разнородни уискита – всяко с градуса на бъчвата. Първото бе 17-годишен Лафройг, преминал през отлежаване в екс-бърбън буре в склад 10 /нямахме късмета да проследим местоположението му/, 54.8%. Мирисът му бе обещаващ, вкусът също не бе никак лош, но повече харесах второто предложение /това не означава, че ни си дойдох с малки шишенца и от трите бъчви/, което бе 15-годишен дестилат, отлежал в този Склад 1. Първите пет години от живота си уискито прекарва в ползвана вече бърбън бъчва, а остатъчните десет години в олоросо буре /предполагам първо пълнене/. Градусът на уискито бе 52.4% и малко по-долу ще може да разберете беглите ми отзиви за него. Третият драм бе 7-годишен Лафройг, преминал през бойното кръщене на матурацията в нова дъбова бъчва от френски дъб, 64.5%. Той ми хареса далеч по-малко от останалите две чудесийки. След опитването им ни връчиха валинча /медната сламка за издърпване на уиски/, за да си напълним красивата стъкларийка с избраното уиски, след което да я положим в подаръчната кутия, в която открихме и малка чаша Гленкирн, носеща изображение на дестилерията. С отливането се заех аз, а Яна ми покри гърба, правейки няколкото снимки, които виждате и които илюстрират как се боря с техниката.
Цяло лято /чак цяло не – върнахме се в края на август/ малката колбичка очакваше подходящия сезон, за да се докосне до жадните стени на чашата ми. Преди няколко дни беше наистина хладно и тогава я приканих да заеме удобна позиция, наслаждавайки се на престоя си на българска земя.
Аромат – сериозен спомен за шоколад, основно млечен, като към него добавям и различните му вариации като шоколадов крем и десерт с шоколад и фъстъчено масло. Усеща се сладост, както и нюанс на мента, който веднага ме отнесе към комбината шоколад и мента, откриваем в някои десерти. Долових още явна нотка на сладко от тъмни плодове, малини, сладка марината за месо, пушено месо, пушен колбас, слаб спомен за сяра, тамян, смола и отново десертно усещане, напомнящо ми на карамел/ тофи крем и фъстъчено масло. Опушеността присъства, но ми се стори по-тиха, отколкото при вкуса. Говорейки за него, усетих слаба пикантност, обилна сладост, сладки портокали, букети от червени плодове, слаби танини и опушеност. При финала доминираща отново е сладостта, виненото усещане и нотките шоколад, които този път асоциирах с тъмен негов роднина. Налице е слаба киселинност и прилика с вкуса на зрели боровинки и на шоколад, в който те имат присъствие.
Оценката ми към този момент гравитира около 90/100. За цена тук е излишно да се говори – това уиски е предназначено единствено за посетителите в склада и не се продава.
С това завършвам и разказа си за гостуването ни в Лафройг. Плюсчетата водят пред леките минуси и с удоволствие ще се върна там, за да допълня спектъра си от емоции и знания. Но преди това, в следващата статия ще ви разкажа за дестилерията на Брухлади /Bruichladdich/, където мисля, че получихме най-мощния и як тур от всички, през които преминахме.
До скоро! 🙂
