Visit to Lagavulin distillery & Warehouse tasting

 Пътешествието ни в Кембълтаун приключи, но в оставащата седмица от престоя ни в Шотландия бях запланувал да стъпя и на Острова на опушените уискита – Айла. Това трябваше да направя още през май 2020г., но полетът и престоят ни там бяха отменени. Настоящата година обаче ни откри път към Обетованата земя и не съществуваше вариант, в който да не се възползвам от отдалия ми се шанс да яхна вълните на Ирландско море, обграждащо остров Айла. А за да достигна до него, трябваше да използвам услугите на фериботната връзка на компанията „Калмак“ /плавателното средство е изключително комфортно, като освен чудесна гледка, предлага и възможност за хапване – по-долу споделям снимка от сърцевината му/, свързваща Кенакрейг – терминалът в близост до Кембълтаун и двете пристанища на Айла. Пътуването отнема около два часа, като пред нас стояха две алтернативи – да слезем в Порт Елън или да изберем ферибот до Порт Аскайг /да, звучи почти като име от Скандинавската митология/. Тъй като бях резервирал хотелче в Порт Елън, спирката ни беше именно в Елън.

 Порт Елън е второто по големина населено място на острова, следващо столицата Боумор. По-известно е с това, че има красив плаж със светъл ситен пясък, че в неговите граници се намира някогашната дестилерия Порт Елън, която понастоящем се изгражда отново, за да започне да произвежда собствено уиски /в пределите на комплекса се подготвя ечемика за повечето дестилерии на Айла/ и че стои на няколко километра от Лафройг, Лагавулин и Ардбег. Това ме накара да се спра на него като наша точка-домакин. Една от автобусните линии преминава през градчето и добрият шофьор ще ви спре точно до Лафройг или Ардбег.

 

 Ние пристигнахме малко след 12 часа. Настанихме се и бързо поехме към първата ни цел – успях да ни запиша /имайте предвид, че някои от мероприятията изискват резервиране седимици, а дори и месеци по-рано/ за основния тур в Лагавулин. С Яна решихме да се придвижим пеша до производителя. За такива като нас, а и за колоездачите, местните са изградили пешеходна алея, която започва от края на Порт Елън и достига чак до Арбег, който отстои на ~ 8 километра. На почти 6 пък е Лагавулин. Предварително се бях информирал за това и тук изненади нямаше – по целия път цареше спокойствие, дължащо се и на факта, че не сме на острова по време на особено популярния традиционен фестивал на тамошната култура и уиски производство Фиш Айл. Това, за което обаче не бях подготвен бе чудовищната красота, през която трябваше да преминем. И ако в Кембълтаун изпитвах резерви към градско разположените дестилерии, на Айла се озовах в онази почти приказна реалност на отминалите векове, останала неопетнена в съществена степен от човешката намеса. Ако сте се запътили натам, имайте го предвид – на това място комфортът на цивилизацията отстъпва пред неподправената, почти първична красота на природата, която ме върна години назад, далеч от актуалните проблеми и технологии.  

 

 Искаше ми се да остана с часове по пътя. Всеки завой и възвишение откриваше все по-красиви зрителни удоволствия, но гонехме график. И не след дълго открих бленуваната уиски спирка – Лагавулин. Пъргаво успяхме да си проправим път към сърцевината на сградата – посетителския ѝ център, откъдето трябваше да започне и нашия тур. Имах и нужда да дръпна едно еспресо, Яна също. А и макар поносимо, времето си беше типично островно с по-остри пориви на вятъра. И тук се сблъскахме с първата изненада – барът към дестилерията, където се помещава и зоната за кафе, бе затворена за деня. С това отпадна възможността ни да подвием крак за няколко минути, след като бяхме навъртяли не малко километри.

 И докато се чудех защо, около мен преминаха неколкократно хора с камери и снимачно оборудване. Оказа се, че в този ден актьорът Ник Оферман, на когото има посветена серия от уискита на дестилерията, трябва да снимка реклама за марката. За него и за снимачния екип пък помещението на бара бе запазено. Необходимостта пък от статисти за видеото се преодоляваше с участието на самите гости на Лагавулин. Явно не им достигаше още някой, защото и аз получих покана да присъствам в едно от вътрешните помещения. Процесът обаче беше доста муден и прецених, че е добре да се върна при Яна. Щракнах няколко снимки в центъра, след което направих лек обход на дестилерията в опит да запълня оставащия час до началото на тура ни /който се забави доста заради споменатата реклама/. 

   

 Рекламата ни задържа повече отколкото се надявах и началото на тура ни все така не се виждаше. Трябваше да започне около 15.30, но малко след четири той бе все така мираж. Разбира се неизбежното се случи и домакинът ни най-накрая получи зелена светлина за отпочването на краткия уиски воаяж в пределите на Лагавулин, който трябваше да завърши с дегустация на три уискита. Оказа се, че те станаха четири, но на какво се дължи тази промяна, ще споделя след малко. Тъкмо бяхме поканени пред нефункциониращата вече пещ, с която някога се е сушал ечемикът в Лагавулин /днес зърното се подготвя в Порт Елън/ и турът ни бе прекъснат. Причината – нуждата от статисти за кадрите извън дестилерията. Идеята изобщо не ми хареса, защото вече закъснявахме с около час и половина, а и защото бях уморен и леко премръзнал, но трябваше да излезем навън, където целият взвод от снимащи дирижираше разположението на апаратурата според менящото позицията си слънце.

 Суетнята нъвън беше на ниво, но заради натовареността на целия ни ден, заради забавянето, а и заради студа, изобщо не бях в настроение да участвам в рекламното мероприятие, което също се проточи, преди да се появи и самият Оферман, за да изрече отредените му слова. Това не бе краят заради необходимостта от дубли, което още повече ме разочарова и аз, Яна и едно друго девойче, което също не участваше в постановката, влязохме в посетителския център, надявайки се на чудо. Не знам дали то би настъпило, но със сигурност на лицето ми се е четяло преславското ми негодувание. Вина нямаше персоналът, виновни не бяхме и ние.

 Вътре постояхме доста, преди да бъде взето решението ние тримата да бъдем разведени от гида ни в някаква по-ускорена форма, след което да се насочим към помещението – някогашен склад, където да опитаме следващите ни се напитки. Останалите гости все още стояха навън. Предложението срещна моето съгласие и поетапно преминахме през различните звена на уиски производството в Лагавулин /мелене, машуване, ферментация и дестилация – не ни показаха склад с бурета/. Снимките бяха позволени, като единственото изключение бе предвидено за помещението с медните казани. По неразбираеми за мен причини фотоси там можеха да се правят от една единствена позиция, намираща се в близост до входа.

  

 В заключителния етап се запътихме към опразненото помещение, в което трябваше да опитаме трите уискита, влизащи в стойността на нашия вход. Към нас се присъединиха и останалите гости, които приключиха със снимките. И тук някъде късметът ни се обърна. Явно разбирайки характера на създалата се ситуация, домакините ни решиха да ни компенсират с четвърти драм – 26-годишният Лагавулин, който преди часове бях снимал в магазина им. Уиски, дозата от което би ни струвала 70 паунда в бара на дестилерията. Излишно е да описвам усмивката, която бързо сложихме на лицата си. Трите уискита си бяха достатъчно интересни, а този подарък ни хвана неподготвени. Не съм си водил записки за него, но помня, че беше чудесийка, която заради дългия престой на отлежаване и по-интензивния контакт с екс-шери буретата малко се бе отдалечила от ДНК-то на Лагавулин. Вместо познатата интензивна опушена атака, тук ни посрещна един по-комплексен и богат профил. Уиски, на което бих се наслаждавал по-дълго, но е далеч извън възможностите ми.

 С това турът ни приключи. Премеждията с Лагавулин обаче все още не. Малко по-късно вечерта получих имейл от името на компанията-собственик, която поднасяше извиненията си за неприятните емоции от деня и ни възстанови заплатената входна такса. На следващия ден пък ни предстоеше легендарната дегустация в склада на дестилерията, водена от Иън Макартър, който е отдал 52 години от живота си в служба на марката, като в годините преди моето раждане е обръщал ечемика в т.нар. „malting floor“, преди да бъде затворен и който сега разполага със свободата да води незабравимите си презентации в тъмното и хладно средище на дъбов комфорт. Дори и единствено заради него ви препоръчвам да посетите Лага – всяка една минута в неговата компания се отплаща с потоци позитивна енергия и достатъчно количество малц, дръпнат директно от буретата. При нас подбраните бъчви бяха пет – на възраст между 9 и 25 години. Зовът на малца ни беше събрал от цял свят – от Азия, Северна Америка и Европа. Епохално събитие.

 Споделям и две видеа от мястото на събитието. 

 Времето, прекарано в Лагавулин бе незабравимо. Приятните моменти със сигурност бяха повече от по-тегавите емоции и с удоволствие ще се върна там. В следващия материал пък ще ви разкажа за Лафройг.

 До скоро, приятели! 🙂