Реших да завърша годината с гръм и мълния, по-скоро с мощна малцова експлозия, отвеждаща ме отново в малкото селце Порт Шарлът на остров Айла, приютяващо разкошната синева, наричана дестилерия на Брухлади /Bruichladdich/. И макар че днес Яна празнува, а утре аз съм човекът, отмятащ още едно завъртане на земята около слънцето, предпочетох да посветя няколко часа, за да ви разкажа за нашето посещение в дестилерията и за невероятния складов опит, който добихме в средата на август тази година. Тази статия включва огромно количество снимки и думите ще са по-малко – първо ще дам моето словесно описание на изживяването, включващо откъс от историята на производителя, който има отношение към настоящето, както и няколко любопитни персонални закачки, случили ни се на терен. Преди всичко, нека споделя препоръка за тези от вас, които все още не са опитвали някои от продуктите на производителя – да, обезателно дайте шанс на представител от портфолиото на Лади /“лади“ е термин, с който обозначаваме в приятелски тон дестилерията, а с „лади“ наричаме и близък приятел/, бил той неопушеният вариант Брухлади, Порт Шарлът /обогатената с торфен мирис разновидност/ или пък Октомор – чудовището с многото фенолни единици на етикета, предлагано в чудата продълговата бутилка, напомняща на малцов снаряд. Следват няколкото въвеждащи изречения за житейския път на спиртоварната.
Историческите източници биха ви дали 1881г. като времето, в което тримата братя Харви решили да основат третата своя дестилерия. Млади и находчиви люде от 19-ти век, всеки със свой собствен талант. Самата дестилерия била проектирана от 23-годишния Робърт Харви, спонсорирана основно от по-възрастния Уилям и управлявана от по-запознатия Пол Харви. Мястото и времето на основаването ѝ били съобразени с инфраструктурните реалности от края на века – наличието на параход, прехвърлящ зърно и въглища от сърцевината на Шотландия. Липсата на съглашателство между тримата довело до не до там приятни крамоли между роднините, в резултат на което Брухлади се оказала в не до там читаво финансово състояние и през 1907г. преустановила производството. Пред нея стояли едни 60 години на трудности и смяна на собственици, като през 1968г. била придобита от „Инвергордън дистилърс“. Самите „Инвергордън дистилърс“ и притежаваните от тях дестилерии /Далмор, Джура, Фетеркерн и Тамнавулин/ били придобити от „Whyte & Mackay“ пред 1993г. И с това настъпил тежък момент за Брухлади.
На това ни бе акцентирано при престоя ни там. През 1993г. вече новите собственици от „Whyte & Mackay“ взели решение да затворят Брухлади, а с това да убият поминъка на местните, работещи там. Към този момент „W&M“ преценили, че продукцията на другата тяхна дестилерия – Джура и тази на Лади имали сходство в профила, и заради това приели, че Брухлади трябва да преустанови добива на алкохол. Ето заради това им решение тамошните хора измислили ново обидно разговорно име на „Whyte & Mackay“ /да не говорим, че дори и не помисляли да докоснат бутилка с Джура/, заменяйки „Whyte“ с римуваща се с него дума, описваща отходен продукт на човешкото храносмилане. Гадно име за гаден ход, засягащ малката трудова общност.
В края на 20-ти век Брухлади стояла заключена и се поддържала от няколко човека, колкото да не рухне. Някога тогава обаче звездите се наредили в правилен вселенски ред – такъв, какъвто се случва изключително рядко. На острова в края на 90-те години бил Марк Рейниър – потомствен търговец на вино и страстен колоездач. При престоя си на Айла Марк спечелил от облог стара версия на Брухлади /по спомен от разказите – 10-годишното тяхно уиски/. Станало му любопитно кой произвежда подобно уиски и с помощта на своя велосипед, Марк се озовал пред ръждясалата и неподдържана тогава входна порта на дестилерията, която стояла заключена. Докато надзъртал през решетките, през двора на Брухлади преминал един от малкото останали работници /споменаха ни, че още служи в дестилерията към момента на визитата ни, но не ни казаха името му/. Марк го видял и го попитал дали може да разгледа комплекса, на което получил кратък, но съдържателен отговор – нещо от типа на „не работи“ и „f*ck off“. И как постъпил Рейниър? Надъхал се да купи запуснатия малцов дом и да го съживи.
Това се оказало доста трудна задача – „W&M“ /по-късно погълнати от Beam Inc./ просто не искали да продадат Брухлади. Това обаче единствено засилило желанието на Рейниър и той непрестанно им отправял бизнес предложения. И все така те били отхвърляни, докато не дошъл дванадесетият месец от 2000г. На последното запитване на Рейниър бил получен отговор – „дестилерията ще бъде твоя, ако до тази дата събереш 6 милиона паунда“. И на 19.12.2000г. Марк Рейниър и група от инвеститори, приближени нему, включително и хората зад независимия бутилировач „Murray McDavid“, заплатили исканата сума и придобили срещу нея не само дестилерията, но и около един милион литра с уиски, отлежаващи в складовете ѝ. Марк обаче не разбирал от дестилация и управление на дестилерия. Затова, като всеки гениален главнокомандващ, потърсил съдействието на доказани специалисти – нека ги наречем и легенди. Първо, убедил Джим Макюан, дотогава отговарящ за дестилационния процес в Боумор, да поеме контрол над Брухлади и второ – ангажирал Дънкан МакГиливри, работил в Лади от 70-те години чак до затварянето ѝ през 1994г., да се върне отново на пост. С тяхна помощ и с много, много средства и труд, дестилерията придобила и новата си разпознаваема визия. Помещенията били ремонтирани, оборудването /поне това, което вече било негодно/ – сменено. Производството било възобновено през септември 2001г., а в продажба били пускани серии с уиски от вече отлежалите запаси.
През 2012г. обаче Марк Рейниър напусна дестилерията, бидейки несъгласен с останалите акционери, одобрили продажбата ѝ на „Реми Коантро“, а по-късно основа ирландската дестилерия Waterford, за която съм разказвал вече в блога. Джим Макюан отсъпи поста и пое контрол върху Арднахо. Дънкан МакГиливри се оттегли през 2014г., но за нещастие през март 2020г. почина. В негова чест в посетителския център на Брухлади стои и негова снимка. След нея ще ви предложа и фотоси от екстериора на дестилерията, включително и от плажната ивица на заливчето на Порт Шарлът.
„Laddie Shop“ е името на магазина към посетителския център на дестилерията. В него прекарахме няколко часа преди и след тура ни. Оттук започна стандартното ни посещение в дестилерията, което само по себе си е прекрасно – никъде не ни забраняваха да правим снимки, нито пък ни поставяха ограничение в позицията, от която да снимаме. След края на регулярния сутрешен тур, бях запазил и места за дегустацията в един от складовете на дестилерията, воден от Калъм – млад тур-гид с готино чувство за хумор и неочаквана българска връзка. Разговорхиме се с него още в ранните сутрешни часове и се оказа, че е имал българска приятелка. Като същински магьосник дори отгатнах и името ѝ – Мария, на която е гостувал преди няколко години на родната ни земя. Дори е бил и на нашенска сватба, пил е ракия и прочие. Убедих се, че уиски вселената предлага неподозирани изненади. И докато сме на темата с изненадите и сватбите, с нас на ранното посещение бяха и двойка американци. Техният син бе женен за българка и е живял в Русенско. Та, тази възрастна двойка, която поназнайваше български думи, бе дошла, за да инспектира бъчвата с уиски, която техният син и съпругата му са закупили за внука на нашите сподвижници. Идеята им бе, да му я бутилират при навършване на пълнолетие. С това не изчерпваме нашенската връзка. След размазващото дегустиране в склада и в очакване на нашия шофьор /ползвахме „Айла такси“ и Дейвид и Стюарт ни оказаха невероятна помощ/, се разговорих с две познати нам лица, с които бяхме в Лагавулин – двама канадци-ентусиасти, единият от които бе посещавал София. Малцовият свят е малък, нали? 🙂
Ето ги и снимките от посетителския център, където е разположен и течният архив на Брухлади, Порт Шарлът и Октомор, стоящ величествено и малко рисково над главите ни. В центъра може да опитате някои от наличните бутилки с уиски или с джина Ботанист, който се произвежда от Брухлади, или пък да си закупите стъклария и дрехи. Джинът се произвежда посредством т.нар. „ломонд стил“, наричан „Грозната Бети“ и намиращ се в помещението с медните казани на дестилерията – ще го видите там.
Няколко думи за производството в Брухлади. Голям процент от ползвания от тях ечемик идва от ферми на Айла. Но не цялото количество. Брухлади няма свое собствено съоръжение за малцирането му /имат планове да си изградят такова/, но не ползва комплекса в Порт Елън, а на намиращото се до Инвърнес индустриално съоръжение. Машуването протича в отворен съд, който ще видите по-долу, ползват се две двойки медни казани, а полученият спирт се полага в буретата не при 63.5%, а при 68%. Отлежаването и бутилирането на уискито протичат на място в пределите на дестилерията, като при посещението ни се изграждаха нови складове.
След престоя в помещението с медните казани /still room/ се върнахме отново в посетителския център, където опитахме включените в цената уискита. Беше станало време за обяд и с Яна отскочихме до магазинчето, намиращо се на около стотина метра от дестилерията. Тя не предлага храна и единствената ни опция бяха сандвичите, които приготвяха в това странно и не до там лицеприятно местенце – ако посещавате Брухлади, осигурете си читава храна. Тази страноприемница-магазин бе доста разхвърляна и не особено чиста, но гладът надделя. След нея отново се завърнахме в пределите на Лади, защото ни предстоеше второто събитие там – дегустацията в склада. Опитахме уискита от три бъчви – неопушено Брухлади от 2004г., Порт Шарлът със сотерн заиграване и Октомор с амароне матурация. И трите уискита впечатлиха, но не знам дали единствено заради качествата си или и заради цялостната атмосфера, приятелското отношение между нас – гостите /имаше хора от Германия, САЩ, Канада, Израел, Италия, Англия/ и харизмата на домакина ни. След първото уиски, което той сам издърпа от бурето, реши да предостави валинча на някой от нас. Нагърбих се аз, но преди това трябваше да бъда посветен – като същински рицар на малцовия орден се въздигнах от пода на дестилерията, върху който бях подвил коляно и пристъпих към разливане на уискито в чашите на гостите. Не мога да излъжа – уникално изживяване. Старах се да не разливам. :))
Краят на дегустацията дойде нежелано, но беше време да се отправим към Порт Елън. Посетителският център вече бе затворил и с Яна изчакахме Дейвид пред входа. Брухлади предложи емблематично и зареждащо изживяване, което помня и до днес. Усмивката не слезе от лицето ми през целия път до хотела, засилвайки се и от предстоящата визита в Боумор на следващия ден, за която също ще ви разкажа.
До скоро, приятели! 🙂
Разкошен разказ, Влади! Благодаря за споделените приключения. Брухлади е несъмнено една от най-интересните дестилерии не само на Ийла, а изобщо, ако и на моменти да лъха на хипстърия от тях😀 Жалко, че у нас се намират доста ограничен брой от изданията им. Порт Шарлът 10 за момента ми е любимото опушено Айла уиски, като нещата отиват Килхоман Лох Горм от 2020 да го изпревари с малко.
Наздраве и весели празници!
За качествени години, Ники!
Радвам се, че съм успял да предам емоцията си по този начин – мястото е магическо и пожелавам на всеки малцофил да му гостува. Хората са доста готини, уискито е чудесно и климатът в дестилерията е повече от автентичен. А за ПШ 10 лоша дума не мога да кажа – чудна пушилка, препоръчвана от мен на всеки, който си търси нова Айла авантюра, която да прерасне в любов към торфа. 🙂
Наздраве!