Whiskeytemple_Vladimir 
Най-добрият уиски тур, на който съм присъствал предполага може би най-пълната със снимков материал статия, която съм писал. Подготовката `и ми отне почти толкова, колкото и самият полет между Букурещ и Глазгоу, но си струваше. Знаете какво следва – вдигам зле прикритата мистерия и си го казвам ясно и точно: с Яна бяхме и в Гленфарклас /Glenfarlcas/, която се падна четвърта подред от изминалото ни вече гостуване в Шотландия. Общо за две ходения сме посетили 7 дестилерии и вече имам база за сравнения, като по всеки един показател Гленфарклас донесе повече удовлетворение от всяка друга, през които преминахме. Не защото те бяха лоши – просто водачът ни Стивън превърна близо трите часа в „Долината на зелената трева“ /превод на Гленфарклас от келтски/ в незабравимо преживяване. Къде се намира Гленфарклас?
В сърцето на Спейсайд в Шотландия, на няколко мили от The Glenlivet, Cragganmore, Macallan, Aberlour и Glenfiddich, но няколко идеи по-трудно достъпна от повечето от тях – дестилерията е отдалечена на около 8 мили от градчето Аберлауър и за да я достигнете трябва или да уцелите деня, в който автобусът спира на разклона `и, отправяйки се към или от Томинтауъл, или да си повикате такси. Така направихме ние.
Бяхме отседнали в Дъфтаун и придвижването до Аберлауър в делничен ден е песен. От готините песни – мелодичните, двойно препечените. Особено в предходните дни, когато времето бе лятно. Между двете градчета редовно снове автобус № 36, който ви устройва като милион в швейцарска банка. Понеделнишката сутрин на 15.05.2017г. обаче си беше почти зимна и след като пристигнахме в Аберлауър се наложи да връхлетим в магазин за вкусотии, където да помолим за такси. Хората в района са чудесни и проблеми няма да имате и вие. След около 15-20 минути пристигна ново превозно средство, което няма обозначителни знаци, водач на което бе една вежлива дама. Срещу малко повече от 10 паунда ни свали до дестилерията. Тя се намира в подножието на планината Бен Ринес и времето си беше почти планинско – студен силен вятър, дъжд и златист папагал, който по план трябвало да бъде орел. Последното няма да го разберете, ако не го видите сами – на оградата зад паркинга на посетителския център има златиста фигура на птица с неустановен вид. И въпреки почти арктичния /на фона на високите температури от предните дни/ студ, заедно с Яна обиколихме района около дестилерията. Не само, защото обичам да снимам, а и защото дестилерията отваря врати в 10.00 часа, а ние подранихме с почти час. Но имах задача, която трябваше да изпълня, преди да прекрача прага `и.
Виждате ли горната снимка /сега осъзнавам колко глупаво звучи въпросът/? Ако сте чели и статията за дестилерията Benromach /Бенромах/ навярно знаете, че с мен в Шотландия пристигнаха и две бутилки българско бренди Euxignac 10 y.o., което аз харесвам. Взех ги със себе си, тъй като исках да ги подаря на две дестилерии, които по мое мнение го заслужават в най-пълна степен. Разбирам, че жестът ми е откачен, но ми хрумна идеята да изненадам скотите с нещо нашенско, което наистина е качествено. Така и направих. В Гленфарклас втората бутилка откри своя дом. Уиски си имат, но с грозде не могат да се похвалят. А от реакцията на хората зад рецепцията съдя, че ги изненадах приятно. Да се пренесем в самия посетителски център, който заема място на централната снимка и от който стартират туровете в дестилерията.
Той се състои от няколко функционално обособени помещения – магазин и зала, в която обиколките прерастват в дегсутации. Последната е абсолютно чудесна – изградена е от дърво и кожа, и възпроизвежда луксозния салон на кораба „Императрицата на Австралия“, превозвал последните английски войници на път от Индия към дома преди около 100 години.
Красота! А в предната си част помещението разполага с огромен „френски прозорец“, който ще видите по-долу. Да се върна към магазина. В него има всякакви джунджории – чаши, сладки, бутилки, семеринги, дрехи. Тук може да видите и списък с всички налични ботлинзи на Гленфарклас, пълнени само от една бъчва и носещи годината на дестилирането `и – така наречения „Family cask“, обхващ периода от 50-те години на 20-ти век до началото на 21-ви век. Потърсете родната си година по-долу. 🙂
В магазина прекарахме последните минути преди началото на обиколката. В единия му край е разположена и кратка експозиция с факти за фамилията Грант, която близо над 175 години е начело на дестилерията. Не я бъркайте с фамилията на Уилям Грант, основал Гленфидик. От тук започна и шеметният двучасов маратон, в който преминахме през различните етапи в производството на уиски, а емоциите ни заливаха като прелял казан с лютеница /гладен съм, съжалявам/. Нашият гид, водач или домакин бе Стивън – мъжага на средна възраст, който както и Робърт от Бенромах, някога е бил учител. Същият този Стивън ще видите на снимките. В кадъра съм го хванал в момент, напомнящ ми на поведението на треньор от Висшата лига в Англия, даващ указания покрай линията на терена.
Този господин бе най-увлекателният и забавен водач, на когото съм попадал до момента. Не е трудно да развеждаш хора в дестилерия – имаш си репертоар и го представяш. Трудно е обаче да ангажираш вниманието им, а Стивън го направи по непринудено-забавен начин, непозвалявайки професионалната му принадлежност да влияе на откровението му. За пример – на няколко пъти се изказа изключително ласкаво за уиски на друга компания, което явно му е любимо. Не са много подобните нему „играчи“.
Разбрахте вече кой е Стивън. Ние пък разбрахме от него, че Джон Грант, сегашният собственик на дестилерията, живее в къщата зад посетителския център. И докато се чудех как да му поискам чаша захар и 7 бъчви на заем по съседски, Стивън ни пренесе към сърцевината на дестилерията.
Glenfarclas не малцира сама ечемика си. Нарастналото потребление на уиски в световен мащаб принуждава дестилериите да го купуват от индустриални комплекси /в случая от Бъки/. Самият ечемик не винаги идва от Шотландия – запасите се допълват с произведен в северна Англия, Дания и Германия. Сортът, който ползват в дестилерията е „кончерто„. Когато покълналият ечемик пристигне в рамките на дестилерията следва да бъде смлян в 40-годишната швейцарска мелница, която го раздробява на три части – брашно, грист, който наподобява овесена каша и хъск. Мелницата и го пречиства от останалите боклуци, сред които най-опасни са камъните – в края на 19-ти век от искра между два камъка лумва пожар в дестилерията на Аберлауър.
Всяка една от трите разновидности на смляното зърно се ползва впоследствие при кисненето му в горещата вода. За наше щастие, мелницата беше още пълна и успяхме да опитаме самия малц, който на вкус бе приятно сладък и вкусен. Досущ като зърнена закуска.
Както и при другите посетени дестилерии, и тук смляното зърно се промива три пъти с гореща вода в металния съд „меш тюн“ /mash tun/. Третата вода има по-слаба захарност и се ползва за първа промивка на следващата каша – шотландците ценят и най-малкия детайл и не прахосват суровината. В него има бъркалки, които размесват слоевете, за да осигурят по-пълноценния контакт с горещата вода.
Получената сладникава течност уорт /wort/ се прехвърля през тръби в съдовете, наричани „washbacк“ /уош бек/, където към нея се добавя мая, която превръща захарите в алкохол.
В уош бека има перки, които разбъркват образуваната пяна и не `и позволяват да прелее. Мирисът, който се носи от тях наподобява бирен рай. Когато градусът достигне нужните стойности, течността се насочва към медните казани.
Отново по тръби слабо алкохолната течност се пълни в красивите медни тела на казаните. Първият казан се нарича „wash still“ и обикновено е по-голям по обем от втория, „spirit still“. За мое учудване и в контраст с другите дестилерии, тук можехме да снимаме навсякъде. Затова и публикацията е обилна в това отношение. И въпреки че в помещението с казаните /still room/ цареше нечовешка жега, понаснимах повече от достатъчно. Не крия, че медните казани на Гленфарклас са едни от най-красивите, които съм виждал и наистина ме впечатлиха. И ако при ферментацията мирисът е отаден на бирата, то при дестилацията връх взеча медът и мармалада.
Оборудването не е от последна мода, което в допълнителна степен засилва чарът на дестилерията.
Последната снимка показва спирит сейфа, където се извършва проверка на получения спирт, съобразно която се преценява коя част следва да се ре-дестилира и коя да се насочи към бъчвите. Но преди тях – още малко снимки на медните казани.
В съседство са контейнерите, приютяващи всеки един сегмент от изтеклия алкохол и от продукта, който се продава за добив на енергия или животновъдство.
В Гленфарклас успяхме за кратко да зърнем и самото пълнене в бъчвите, което се осъществява в нарочно помещение, към което алкохолът се насочва по тръби.
Истинската радост настъпи в отворения за нас склад. И тук снимките бяха позволени. Не помня колко точно бяхе общо на брой помещенията за съхранение на бъчви, но Стивън спомена, че дестилерията има около 60 000 бъчви. Основно от шери, рядко от бърбън и само няколко от порто. В някои от складове се пазят бъчви и за други компании, което носи допълнителни средства на фамилния производител.
Атмосферата тук носи невероятен мирис. Хладното чувство от каменните зидове, влагата от прашните подове, дървото и алкохолът във въздуха наистина дават крила или поне усмивка.
След склада се насочихме към описаната от мен в началото зала за дегустации. Там опитахме 10- и 15-годишния Гленфарклас. И тъкмо, когато дойде ред да си тръгнем, Стивън помоли мен и Яна да забавим крачка. Беше подготвил нещо специално, тъй като по време на тура разбра, че сме ценители. Поднесе чаша с чудесния Family cask, дестилиран през далечната 1987г. Предстои представянето му тук.
Наздраве, приятели!
Качество, преди количество!
