Dingle Single malt Irish whiskey /bottled 2021/

 Не знам дали съм ви споделял как се породи интереса ми към уискито /не визирам етапа на пиене на евтино канадско уиски с кола, който се зароди далеч преди този момент на съзряването ми – сигурен съм, че всеки от нас има подобни „мръсни малки тайни“ 🙂 /. Разказвал съм историята в тесен кръг и може би съм пропуснал да го направя тук. Без да влизам в излишни детайли, всичко се случи преди вече никак не малко години, когато присъствах на рекламна дегустация на една от големите марки ирландско уиски, презентирана от служител на вносителя, който беше дошъл в Шумен, за да разказва за достойнствата на продуктите си, съпоставяйки ги с друг голям конкурентен бранд, също с произход Ирландия. Усилията на младото момче в някяква степен разпалиха любопитството ми, но да си призная – по-силно ме заинтригуваха подсилените вина, които носеше. Знаете защо – почти всеки производител обича да гласува доверие на бурета от Испания и Португалия, в частност на тези от порто, мадейра и шери. През следващата година се опитах да открия част от тях, а малко след това, почувствайки се една идея по-уверен в незнанието си, реших да започна да разказвам за личните си уиски премеждия, вдъхновен в голяма степен и от шотландеца Ралфи, когото следя и до днес.

 Защо бе това признание? С него ви подсказвам накъде се запътваме с първото ни юнско представяне. Поемаме към добрата зелена Ирландия /не знам дали знаете, но нейният цветови символ някога е бил синият, впоследствие заменен от актуалното зелено/, за да се потопим в бутиковия свят на дестилерията Дингъл /Dingle/. Внимавам с определенията „занаятчийски“ и „бутиков“, но тук ще ги използвам по-свободно, защото производителят ясно ни ги демонстрира с отношението си към продуктите си.

 Историята на марката е сравнително кратка и началото ѝ се свързва с имената на Оливър Хюз, Лиъм Лахарт и Питър Мозли, контролиращи „Porterhouse Brewing company“ – компания, която през 90-те години започва да произвежда т.нар. „крафт“ бира. Постепенно съзряли за идеята да произвеждат и уиски /знаете какво казват за уискито – че е това, което бирата иска да стане, когато порасне/, независимо от обстоятелството, че ирландският пазар към онези години бил тотално доминиран от няколкото известни по цялото земно кълбо марки. И така през 2012г., след преустройството на дъскорезница в градчето Дингъл, окръг Кери, триматата поставили началото на ирландската дестилерия Дингъл. Подобно начинание коства сериозни средства и Хюз, Лахарт и Мозли решили, че е най-добре да наберат средствата, предлагайки 500 бъчви с дестилиран алкохол на съответния брой инвеститори/ дарители, наричани „Основоположниците“ /Founding fathers/ – интересна аналогия с основоположниците на американската държава.

 Първото общододстъпно тяхно уиски се появило през 2016г., а година по-късно разчупили и „монопола“ при производството на т.нар. „сингъл пот стил“ уиски, което до този момент основно се добивало в дестилерията Мидълтън. Вече през 2019г. Дингъл успя да ангажира и знанията на шотландеца Греъм Коул, който през 90-те години работил в дестилериите Гленфидих и Балвини, а от 2005г. до 2019г. изпълняваше длъжността на „главен дестилър“ в Глен Мъри /Glen Moray/. 

 Сещате ли се, че споменах за занаятчийския подход на Дингъл. Освен във високия градус на бутилиране и отсъствието на студена филтрация при подготовката на готовата продукция /за произхода на цвета не съм сигурен/, хората от спиртоварната се рекламират и с това, че ръчно отделят частите на алкохола при практикуваната тройна дестилация /т.нар. „глава“, „сърце“ и „опашка“/, без да използват някаква модерна апаратура, разчитайки на собствените си сетива, а не на компютърен алгоритъм /не мога да не се сетя за Брухлади и за техния единствен компютър, намиращ се в административна стая от дестилерията – поне така беше преди години/. Самото разреждане на уискито преди бутилирането му става с изворната вода от кладенеца на дестилерията.

 Всичко изброено важи и за едномалцовото уиски, което ревюирам днес – не е студено филтрирано, отлежава в комбинация от екс-бърбън и екс-шери бурета /39% от бъчвите са от бърбън индустрията, а останалото количество са бурета, съхранявали някога педро хименез шери/ и се бутилира при 46.3% алкохолно съдържание. На хартия тези спецификации звучат прекрасно – признавам, че веднага след отварянето на бутилката не успях да се влюбя в нея и реших да я оставя да подиша. И така преминаха месеци. Преди няколко дни се върнах към нея и мога спокойно да кажа, че течността ми се хареса и разпали любопитството ми. Да видим защо. 🙂

 Аромат – мирис, който ми напомни на влажна борова дървесина. Поне в началните мигове, след което се появи асоциация с ананас, намек за червен плод, червен портокал/ грейпфрут, канела, пикантни подправки, марципан. Усещането не бих могъл да отнеса към друго ирландско опитано от мен уиски. Долових една свежест, напомняща ми на мириса на прясно отрязана краставица, дори на билките от един вкусен джин, към които бих добавил и нотките коктейлни череши, спомена за карамел/ тофи и далечното усещане за шери. С вода – описаният асоциативен букет продължава да е тук, но изпъкна също спомен за пот стил уиски, шоколад и дори за презрял плод или такъв в етап на лека развала /приятно усещане от презряла праскова/. Вкус – сладост, пикантност, усещане за червен плод, винени щрихи, свежест, отприщва слюноотделянето, сладникав грейпфрут, лека острота, напомняща ми на канела, плодова дъвка или бонбон. С вода – сладост, малц и червени плодове. Финал – среден, сладникав, сгряващ, нотки свежи зарзали, слаба масленост, отново намек за сладък грейпфрут, пипер. Младоликият профил се усеща, но не дразни. Бонбони с канела. С вода – пикантността е водеща, слаби танини и доминираща над тях сладост, бонбони „Пияни вишни“.

 Оценка: 86/100. Цена: коства ми около 60 евро.

 В обобщение: уиски с характер. Намирам младока за обещаващ и с нетърпение очаквам следващата си среща с продукт на Дингъл.