Dark Mode On / Off

Brora 35 y.o., 1977-2013, 12th Release single malt whisky

 Нова седмица – ново уиски представяне. И то изключително сериозно, дори мощно. В статия № 761 от блога Храм на уискито се нагърбвам с отговорната задача да ви представя моята първа среща с Брора /Brora/. Онази Брора, за която колекционери от цял свят широко разтварят ръце и която често бива бленувана от запалените уиски ентусиасти. Готови ли сте?
 Брора е име с култов статус, извоюван в рамките на последните 30-тина години, но това не означава, че всеки от нас го е чувал или опитвал. Причината за това е, че дестилерията, разположена в шотландските Висини, отдавна не функционира – от 1983г., ако трябва да сме точни. Това, което се предлага на пазара от името на официалните собственици – компанията Диажио /Diageo/, притежаваща и марката „Johnnie Walker“ и от независимите бутилировачи са количества, дестилирани преди 83-та. Колко точно бъчви са оцелели към днешна дата от някогашния производствен процес знаят единствено малцината търговци, разполагащи с тях, но е факт, че не са чак толкова много.
 Не само колечеството алкохол определя интереса към Брора – другият значим фактор е възрастта на уискито. Именно защото то не се произвежда от повече от 30 години, всичко, което се предлага на пазара е на доста години, а както се досещате сами, с напредване на периода на отлежаване всяка отделна бъчва е склонна да губи количества вода и спирт – тази форма на фира в Шотландия наричат с прозаичния израз „Ангелски дял“. Липсата на по-млад дестилат и очакваната висока стойност на наличните бутилки препятстват възможността повече хора да опитат Брора, съответно да я срещнат като артикул в някой специализиран магазин. Как успях тогава аз да е открия и то отворена, а не като украшение към колекционерски рафт?
 Тези от вас, които следят блога и във Фейсбук или които са чели някои от по-старите ми статии, навярно са обърнали внимание, че преди време загатнах, че ценното 35-годишно уиски открих в родината му. Беше един от последните дни на месец май, 31-ви, ако не бъркам, когато с Яна през деня брисахме из градчето Елгин, в което се намира и дестилерията Глен Морей /Glen Moray/, през която също успяхме да преминем. Късните следобедни часове обаче украсихме с гостуване в Куейк бар /Quaich bar/ в Craigellachie hotel, където пък бях отседнал само месец преди това при посещението ми в новата дестилерия на Макалън /The Macallan/. Хотелчето е супер, но още повече съм запленен от бара му, който не успях да посетя през април заради странното му работно време. Прегледах обаче менюто и си заплюх две уискита, които бях решил да опитам при следващия отдал се повод – Convalmore 1984 /Конвалмор/ и Glendronach Grandeur.

 Е, плановете често остават неизпълнени – и двете уискита в края на май бяха изпити. Повод за сълзи като в индийски сериал нямаше, тъй като барът разполага с няколкостотин други интересни благинки и бързо-бързо заместих пропуснатите малцови ползи. Досещате се кое бе едно от уискитата – субституенти, нали? Точно така, прословутата 35-годишна малцова Брора, дестилирана през 1977г. и бутилирана през 2013г. от „Диажио“ като част от годишните специални издания /Special Release/. Не съм сигурен какъв шок обаче предизвиках в момчето зад бара, когато го помолих за бутилката, обяснявайки му, че ще я поснимам – барът е като магнит за туристи от целия свят и са свикнали на всякакви приумици, но когато клиентът започне да се търкаля с бутилка за над 1000 паунда по пода, осъзнаваш, че положението е сериозно. :))
 Ако трябва да бъда по-сериозен, искам да изкажа благодарност на бармана, който нито за миг не реши да ми пречи или да ми „свети“, докато аз позиционирам шишето за желаната сесия. Дори на няколко пъти напусна помещението /знам, че има камера/. Бил съм вече не в малко барове, но тук усетих най-лежерно отношение. Може би и защото споделих, че съм уиски блогър с акаунт в Инстаграм /Instagram – цък/, а тези като мен на запад са добре позната порода „ненормалници“. Наздраве! 

 И докато ви разказвам всичко това някак почти се пренесох отново в леко задушната атмосфера на горещия летен ден … Толкова се отплеснах, че забравих да ви разкажа и малко по-подробно за самата дестилерия, преди да ви представя по-подробно и отрочето `и.

 Brora възниква в началото на 19-ти век в едноименното градче в шотландския регион, който днес наричаме Висини /Highlands/. За година на основаването `и се възприема 1819г. 
 Както за повечето дестилерии от този период, и при Брора фактологията от 19-ти век е по-скоро суха и не до там запомняща се. Не само, заради липсата на достатъчно исторически източници, но и поради духа на времето – към онези години все още културата на консумиране на едномалцово уиски, т.е. дестилиран ечемичен алкохол в една дестилерия, не е била толкова висока и огромният процент добит малцов алкохол е оставал някак анонимен, тъй като основното му предназначение е било да изгражда различните марки смесени, бленд уискита. Брора не прави изключение в това отношение и годините до след Втората световна война не са особено интересни от повествователна гледна точка. Редно е да спомена, че в периода преди войната дестилерията била затворена.
 Тласък в дейността `и донесъл следвоенният етап, когато уиски културата започнала своя постепенен възход. Очаквано, първостепенно пазарно значение играели смесените уискита, с богат набор от каквито разполагал и тогавашния собственик на Брора – компанията „DCL“, която по-късно щяла да се преобразува в настоящия алкохолен гигант „Диажио“. Едно от тези уискита било и Джони Уокър, в състава на който влизали зърнените достижения на редица дестилерии, сред които попадала и Брора.
 Господарите на Брора осъзнали нуждите на пазара и през 1968г., в непосредствена близост до Брора изградили нова дестилерия. И двете кръстили с едно и също име – Клайнлиш /Clynelish/. Брора се превърнала в Clynelish A, новата дестилерия била означавана като Clynelish B.
 Подобно разграничение обаче не било възможно от гледна точка на Шотландската уиски асоциация. Затова собствениците на двата производителя затворили някогашната Брора и се концентрирали върху дейността в Клайнлиш.
 Не след дълго Брора отново била отворена заради необходимост от производство на допълнително количество силно опушено уиски. Окончателното преустановяване на дейността `и настъпило през 1983г. като резултат от тежкия удар по британската икономика от разразилата се икономическа криза.
 Е, тя отдавна е преодоляна и времената, в които живеем са далеч по-благоприятни за уиски индустрията. Затова собствениците на Брора взеха решение да `и вдъхнат нов живот, въззобновявайки дейността `и – процесът ще отнеме няколко години.
 С няколко думи се опитах да пресъздам фактите около Брора. В контраст с 80-те и 90-те години, днес търсенето на старо уиски, особено, когато то произлиза от дестилерия от калибъра на Brora, е високо. Затова и „Диажио“ почти всяка година пускат по една нейна стара версия, към която добавят и изключително стар Port Ellen /в тазгодишните специални ботлинзи и двете отсъстват/ – също емблематична дестилерия, но този път от остров Айла. Версията на Брора, която виждате на снимките по-горе е дванадесетото издание, пуснато на пазара през 2013г. Цялата партида се е състояла от 2944 бутилки, а представяната от мен е с № 581.
 Течността е 35-годишна. Алкохолното съдържание в цялата партида от 2944 бутилки е било 49,9%. Нивото на алкохол не е било редуцирано с вода преди бутилиране, а се е получило в резултат на смесване на ползваните бурета, всяко със собстве градус. Затова и уискито се обозначава като „пълнено без разреждане с вода“ или като уиски, с алкохолното съдържание на бъчвата /„cask strength“ е английският термин, но според мен по-удачно е да се замени с „batch strength“, тъй като не се пълни една бъчва и градусът сочи градусите в цялата партида/.
 Предният етикет не посочва друга полезна информация. Нито дума за естеството на цвета на уискито и дали то е било студено филтрирано. Но пък стилизираното изображение на дива котка, присъстващо и на бутилките с Клайнлиш е тук.
 Всичко е спокойно и на западния фронт – да се разбира на задния етикет. И тук отсъства съществена информация. Не се говори нищо и за вида бъчви, ползвани в партидата. Различните онлайн източници обаче сочат, че са замесени неколкократно ползвани вече бурета от европейски /испански/ и американски дъб.
 Няколкото сайтове, които прегледах сочеха, че уискито е с подсилен цвят – дано да бъркат, тъй като би било грях да се ползва карамел е150 за толкова ценно и рядко уиски, отлежавало цели 35 години в дъбови бъчви. На мен нюансът на златисто ми стои естествен и дори и да е ползван подсилващ агент, мисля, че той не е променил в значима степен облика на цвета. Убедете се сами. А след това нека преминем и към дегустационните ми бележки.
 Аромат – интензивен, нотки восък, зелени билки, маслинова марината, лимон, слаба сладост, пикантност и то осезаема, сладникав лимонов резен, жълти сливи, слаба опушеност, кайсии, праскови, спомен за стара хартия или книга. Мирисът действа сгряващо върху носа. Остави спомен и за лимонов чийзкейк, печени ядки, ванилово-лимонов сладолед, желирани бонбони и маслинова паста. С вода – по-слаба пикантност, зърно, намек за плодова сладост. Вкус – суховат, интензивен, пикантен, сладникав. И тук долових спомен за восък. Стои леко мазно и сгряващо. Напомни ми на кюспе, към което бих добавил и нюанс на опушеност. С вода – сладост, восък, пикантност. Без съществена промяна. Финал – среден, нотки опушеност, слаба сладост, дървесност, сгряващо усещане, слаби танини, билки, слаба солена нотка и козунак с лимонова есенция. С вода – сладникав цитрус и дървесност.
 Оценка: 91/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: неизвестна.
 В обобщение: уиски, което не блести с комплексен характер, но дългият престой в бъчвите и спецификите на алкохола успяват да доставят необходимата доза „уау“.
   
 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram