Whiskeytemple_Vladimir 
Всеки от нас, с малки изключения, е опитвал от шоколадовите яйца с играчки. Ноторно известно е името на производителя им. Това, което ги прави толкова желани, е че в лъскава опаковка, привличаща детското око, е скрито малко количество какаова паста, а в сърцевината `и е поместена жълта джиджафка /не знам как да опиша жълтото контейнерче/, в която прилежно някой е сгънал листче хартия и малка глезотийка. На подобен принцип в Шотландия през 60-те и 70-те години са били изградени няколко големи уиски комплекса, в които към съществуващи зърнени дестилатори са добавяни медни казани за производство на малцово, ечемично уиски – от сегашна гледна точка може би е трудно да си го представим, но водени от желание да произвеждат повече уиски и да удовлетворят нуждите за смесените си уискита, няколко големи уиски компании от миналото процедират по този начин. Преди няколко статии ви представих именно такъв рядък малц, Glen Flagler 1973, произведен в рамките на зърнената дестилерия Гарнхийт /Garnheath/. Днес е денят за второто подобно ревю, в което ще стане дума за Girvan, Ladyburn, Ayrshire, Ailsa Bay. Ако тези имена не ви говорят нищо, не се притеснявайте – тук съм, за да избистря тези късове златна история в поточетото на информацията. 🙂
Така, да положим основите на следващата част от статията. Сигурен съм, че сте чували за компанията „William Grant & Sons Ltd.“. „Уилям Грант и Синове“ е фамилната фирма, притежаваща дестилериите на Гленфидик, Балвени и Кининви в Шотландия /за ирландските и американските `и владения тук няма да стане дума, че и без това текста прелива вече от имена/. Същата тази световноизвестна компания през 60-те години на 20-ти век се нуждаела от повече зърнено /царевично, пшенично/ уиски, което да вложи в смесеното си уиски – небезизвестния бленд „Grant`s“. Затова през 1963г. изградила зърнения комплекс или завод Гърван /Girvan/ в шотландските Низини – в района Ейършайър /Ayrshire/. И тъй като уиски индустрията навлизала в силни години, хората от „Уилям Грант и Синове“ решили да се възползват от ситуацията, като увеличат производството си, съответно присъствието си на пазара. За да направят това обаче, без да натоварват прекомерно другите две свои малцови дестилерии, Гленфидик и Балвени, през 1966г. добавили в рамките на Girvan двойка медни казани, при което добиваният от тях малцов алкохол, след задължителния етап на отлежаването си, бил наричан с името „Ladyburn single malt“ /Лейдибърн/.
До тук добре. Необходимостта от разрастване на Girvan обаче наложила медните казани, отговорни за производството на Лейдибърн, заедно със съпътстващото ги оборудване, да бъдат премахнати. Дестилирането на Ladyburn single malt било преустановено през 1975г., а съоръженията и частта от зърнения комплекс, които някои наричат с името „Ladyburn distillery“ били разрушени през 1976г. – само десет години след инсталирането/ изграждането им. До тук с добрето.
Съдбата не била благосклонна към Лейдибърн и тя просъществувала за изключително кратък период. Но пък Girvan посрещнал новите декади. Времената отново се сменили и през 2007г. отново в рамките на Гърван били разположени медни казани. Така възникнала дестилерията Ейлса Бей /Ailsa Bay/, която, без оглед на разположението си в Низините, произвежда опушено уиски. Дори вече пусна една или две партиди от него, с които обаче още не съм ви срещал.
Вместо с Ейлса Бей днес ще ви запозная именно с редкия малц на Лейдибърн, означен на етикета на бутилката – заради името на административния район, където се е намирала Ladyburn някои от версиите на независимите бутилировачи се изписват като Ayrshire single malt. С такава независима версия се опознахме при гостуването ми в бара на хотел „Крагелахи“ в едноименното шотландско селце. Няма да преразкавам цялата история за престоя ни там, но имайте предвид, че барът си струва посещението, ако сте в района. Как се стигна до този ми избор за уиски?
Причината да насоча вниманието си към Лейдибърн е именно обстоятелството, че тя е почти невъзможна за откриване, а дори и да срещна цяла бутилка – навярно тя би била извън бюджета ми. Да не говорим, че уискито е родено през 1970г. – в средата на жизнения път на самата дестилерия и в години, които на мен са ми непознати. Благинките от този период носят доста по-различен дух от по-новите си версии /разлика в сортовете ечемик, във вида бъчви и т.н./, който не винаги е по-добър, но със сигурност привлича интереса на запалените уиски ентусиасти, сред които се числя и аз.
Друг мотив бе възрастта на дестилата. Тя не е посочена изрично на етикета, но съдейки от годината на дестилиране на спирта, 1970г. и на бутилирането му, 2000г., можем да предположим, че вкусотията наближава своите 30 години, което си е завидно постижение. Добавете към това и престижа, с който се ползва компанията – бутилировач, „Гордън и Макфейл“, и ще добиете ясна представа защо кредитирах с доверие именно Ayrshire 1970.
За нещастие, не мога да ви дам категорична информация дали уискито е с подсилен цвят. Съмнявам се да е ползван оцветител, но тъй като не разполагам с категорична информация, не се ангажирам с категорично становище. На етикета липсва означение дали течността е преминала през студено филтриране. Съдейки от градуса `и, 40%, бих предположил, че е била филтрирана, тъй като мастните съединения се проявяват при охлаждане на уиски под 46% и е възможно да е правен опит те да бъдат елиминирани. От друга страна, бих влязъл в задочен спор със себе си, тъй като уискито е насочено не към широкия пазар, а към ентусиастите, които са наясно, че замътването, известно и като „шотландска мъгла“ е повече от желано.
Не открих и достоверна информация за ползваните бъчви. От доловените характеристики на уискито при дегустирането му обаче ми се струва, че то е съзрявало във винени бъчви от шери.
Аромат – интензивен за градуса си. Носи спомен за сладко от ягоди, нотки мед, чай от липа с мед, дървесина, сгряващ. Напомни ми на мириса на екзотични плодове, прасковен компот, като към тях се добавиха и асоциации с тъмни плодове, сушени подправки, канела, червени горски плодове, червени ябълки, микс от сушени тъмни и червени плодове. В съзнанието ми се зароди и асоциация с нещо като пушен карамел, лакта, сладко от круши, круши запечени с масло, сушени смокини. След минути плодовите нотки се засилиха, като към тях прибавям още спомен за сладко от кайсии с канела и орехи. С вода – още кайсии, тъмни плодове, подправки, тирамису. Вкус – обилна сладост, нотки праскови, кайсии, нектарини, слаба пикантност, отприщва слюноотделянето, приятна дървесност. Оставя усещане за свежест като от зелени ябълки. Липсват интензивни танини, което пък ме кара да се замисля дали уискито не е отлежавало първоначално в друга бъчва, а само да е финиширало в бъчви от шери. С вода – още сладост, зелени и жълти ябълки, круши, малини и ягоди. Финал – среден до траен, носещ намек за прах, цитрусова кора, костилков плод /праскови, кайсии/, свеж мотив, лека солена нотка, нежна пикантност, зелени лешници, сладост, намек за червен плод, тъмно грозде и тъмни стафиди, нотки коледен сладкиш със стафиди. С вода – какао, дървесност, слаба сладост, слабо нагарчащи ядки.
Оценка: 92/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: неизвестна.
В обобщение: уиски на завидна възраст, което обаче е съхранило плодовия си характер и го е развил в приятна за мен светлина.
