Whiskeytemple_Vladimir 
Попаднали сте в „юбилейната“ статия № 760 в блога Храм на уискито и по случай красивото число и завидното постижение, което няма аналог в България, ще ви посрещна с представяне на едно от по-редките уискита, които съм имал удоволствието да опитам и които може би никога повече няма да срещна. Спокойно бих го определил като адски рядко и неоткриваемо – как и къде го срещнах ще разкажа по-долу, а след това ще ви споделя любопитните факти за самата ценна отвара. Ако четете тези редове в ранните часове на деня, си придърпайте чашата с кафе, съответно с друго съдържимо, ако сте оставили блога за по-отпускащите вечерни моменти и да започваме!
 |
| хладният неделен Абърдийн |
Преди около три месеца с Яна бяхме в Шотландия – вече съм писал по темата, но тъй като в блога влизат и читатели от Гугъл, които е възможно да са пропуснали този етап от развитието на малцовия ни делник, го споменавам отново. Това ми бе четвъртото посещение в земята на уискито, белите овце и безкрайните зелени площи и за да разнообразим изживяването си не отседнахме в Глазгоу или Единбург, а в Абърдийн – град с вековна история, считан за център на петролната индустрия в страната заради близостта си до находищата на нефт.
 |
| Абърдийн в събота |
Абърдийн бе отправната ни точка към пътуването в посока Дъфтаун. В града отседнахме в неделен ден, когато той бе почти празен и някак призрачен. След седмица в района Спейсайд, където са концентрирани огромния брой шотландски дестилерии, се наложи да се завърнем отново в големия град, който този път бе доста оживен, в разрез с предишния си облик и с чудесното спокойствие на провинцията. Беше съботен ден, при това горещ и по нашите стандарти, и жителите и гостите му бяха плъзнали в централната част.
Предстояха ни два дни преди полета към България, в които освен разходки и снимки по старинните улици, бях запланувал и задължителните за всеки уиски ентусиаст часове на малцова медитация в двата уиски бара в града – „Каскс“ и „The Grill“. Ако сте в района, ви съветвам да ги имате предвид. Именно в „Дъ Грил“ открих уискито, с което станахме добри приятели – Glen Flagler 1973 – 2003 cask strength single malt whisky.
Как се „открива“ подобна благинка? Барът имаше онлайн базирано меню, актуално при това, което дава възможност всеки потенциален посетител да си прецени колко и какво може да опита, както и да прочете повече информация за съответния продукт /визирам уискито, тъй като в бара се предлагат и бири/. Четенето, съответно търсенето на информация за конкретно уиски, все още е не до там развита практика в България. Най-елементарното обяснение може са бъде търсено в покупателната ни възможност. От опита си до момента забелязвам обаче, че дори хората с възможности често пренебрегват полезните данни /по ред причини/, залагайки винаги на добре познати и клиширани марки – „синьото“ Джони ми изпъква като пример, тъй като не минава ден, в който някой да не го търси през Гугъл и да попадне в блога. Същевременно малцина са тези, които проявяват същия интерес към някои от изграждащите го малцове.
Аз от своя страна се чувствам длъжен и отговорен да ви представям по-шантавите марки, оставащи в сянка. Бидейки блогър и уиски изследовател, в мен се породи интерес, който постепенно се разви, да опитвам дестилати, за чието съществуване не съм и подозирал или ако съм чувал за тях, то споменът за името им в началото е избледнявал като текста на песен на китайски. Но това бе преди години. Сега вече движеща сила е малцовото ми любопитство, чрез което се надявам да проправя диря за тези от вас, които имат желание да обогатят знанията и мирогледа си, касателно уиски вселената. Затова и едно от уискитата, които още от България бях набелязал в менюто бе почти 30-годишния Глен Флаглър /Glen Flagler/.
Глен Флаглър е малцово уиски, което успя да закачи усмивка на лицето ми, както и на бармана, който реши да скочи в кадър, докато запечатвах паметния момент. Това уиски е едновременно пример за нерадостната съдба на редица шотландски производители, погубени от тежките икономически времена на изминалите години, особено на 80-те години на 20-ти век, и за отправна точка в преценка за смисъла, който се влага в понятието „лимитирано издание“ днес и в миналото.
В днешно време рекламните отдели не спират да пускат описания на сравнително дълги серии от уиски, възлизащи на няколко хиляди, а често и на десетки хиляди бутилки, определящи ги като „лимитирани“, „ограничени“, „колекционерски“. И това се случва спрямо все още действащи производители, които разполагат с хиляди бъчви в складовете си. Давате ли си сметка колко подобни „лимитирани“ версии могат да ни се предложат? А знаете ли колко бъчви са ползвани за направата на Глен Флаглър 1973г.? Пет, за които се твърди, че са последните бурета, с които компанията – собственик на дестилерията разполага. От тези пет дъбови бъчви са се родили може би последните 931 официални шишета, напълнени през вече далечната 2003г. Сега се върнете към онези, другите, модерни интерпретации на работещи дестилерии с тираж от 5-,10 000 стъкла … В такива години живеем. Защо обаче компанията „Inver House“, която притежава „дестилерията“ Глен Флаглър, не може да предложи повече бурета?
Историята на марката едномалцово уиски „Glen Flagler“ е всичко друго, но не и запомняща се. „Inver House“ са били собственици на зърнения индустриален комплекс Гарнхийт /Garnheath/, намиращ се в шотландските Низини /Lowlands/, в който пред 1965г. разполагат няколко двойки медни казани за производство и на малцово, ечемично уиски. Наличието им обаче не превръща територията в отделна дестилерия. Вместо това, площта, включваща колонните дестилатори и медните казани е наречена „Комплексът Мофат“ /Moffat distilling complex/.
Едната двойка казани добивала силно опушеното уиски Killyloch /Килилох/, означавано и като Айлбра /Islebrae/. Другите ведни съдове били отговорни за производството на слабо опушен дестилат, който се обозначава като „Глен Флаглър“. Това малцово уиски основно било ползвано в блендовете на „Инвър Хаус“, сред които попада и Ханки Банистър.
Заради неблагоприятната икономическа обстановка през 70-те години производството на Килилох било преустановено, а през 1985г. същата съдба сполетяла и Glen Flagler. През 1986г. бил затворен и Гарнхийт. По-късно комплексът бил почти изцяло разрушен, като били запазени единствено няколко склада.
Сред наличностите в тях били и бурета с Глен Флаглър, като през 2003г. „Inver House“ бутилирала /поне така твърди официалната информация/ последните 5 от тях. И така се появил Glen Flagler 1973 – 2003 single malt whisky.
Всичко описано обрисува необратимия ход на събитията на марката едномалцово уиски, която скоро ще остане единствено като част от дестилационната история на Шотландия. Това, в съчетание с колекционерския интерес на ловците на бутилки е довело и до сериозната стойност на останалите неотворени бутилки. Бърза проверка в сайта за уиски аукциони whiskyhammer показва, че една от тях е намерила новия си собственик на 25.03.2018г. за почти 900 паунда. Почти двойно по-скъпи са предлаганите от магазините, които все още разполагат с наличности. Отчитайки всичко това, бях твърдо решен да се срещна в бара с този изчезващ вид – за радост на бюджета ми дозата малцово щастие бе поносима ценово и в последния ден от визитата ни в Абърдийн успях да развъртя течността.
Отделих необходимото време за заснемането на шишето. Персоналът на заведението в началото подходи предпазливо към мен и към желанието ми да проуча колбичката през обектива си, явно имайки опит с некоректни клиенти. Постепенно обаче се убедиха в чистотата на намеренията ми и влязохме в приятелски разговор. Останалите посетители в бара видно констрастираха на моя избор, залагайки на количеството алкохол, който изливаха почти мигновенно в гърлата си. Аз от друга страна бях насочил усилията си към опознаването на семплата визия на бутилката. За нещастие, оригиналната кутия не бе запазена и не мога да ви я представя, но ако прегледате линка към аукциона ще се убедите в качеството на изработката `и.
Етикетите, както сами виждате, са лишени от каквато и да е митологична реклама. Освен информация за годината на дестилиране на спирта, 1973г. и на бутилирането му, 2003г., номера на бутилката /692/931/, отсъствието на студена филтрация и факта, че алкохолният градус от 46% не е бил разреждан с вода, друго предната хартийка не съдържа. На задния етикет пък са изписани единствено официалните дегустационни бележки. Възрастта на уискито е около 30 години. Относно произхода на цвета на благинката обаче имам съмнение, че е бил регулиран с оцветител е150, което обаче в никакъв случай не възприемайте за факт.
Аромат – богат екзотично плодов мирис, нотки ванилов крем, жълти сладки плодове, печени плодови сладкиши, банани, праскови, жълто грозде, пъпеш, дървесност и приятна джинджифилова пикантност. Долових още нюанс на жълти ябълки, презрели кайсии, доза свежест, нотки ромова есенция, крем брюле, жълти круши, манго, папая, спомен за прасковен компот, сушени банани и тирамису. С вода – ванилия, сладкарски подправки, зърно, жълти плодове и плодов локум. Вкус – сладост, зрели праскови и кайсии, зрели ябълки и круши, дървесност, пикантност, намек за екзотични жълти плодове, сухота, усещане като от трохи, мотив на сладко десертно вино. С вода – сладост, намек за горчиви ядки и дървесност. Финал – среден до траен, дървесност, интензивна пиперливост. Щрихи сол, сладост, зелени и жълги плодове, свежест, обилна сладост, намек за лимон и лимонови сладки. С вода – засилва се влиянието на дървото, сгряваща пикантност и още сладост.
Оценка: 89/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: варира.
В обобщение: уиски на завидна възраст, което демонстрира вкусен плодов характер и лека свежест, гарнирана с приятна дървесност.
