
У дома си е най-добре. Под „дом“ имам предвид владенията на блога, в които обичам да се завръщам при възможност и вдъхновение. Такъв момент са късните часове на днешния втори май и по повода реших да изтупам праха от клавиатурата, за да подготвя все още пресните си бележки за уискито от снимката, което опитах вчера, възползвайки се от почивния ден. Днес ще ви разкажа накратко за уиски на дестилерията Клайнлиш /Clynelish/, бъчви от което са били закупени преди време от търговеца „Gordon & MacPhail“ с идеята да ги бутилира като част от своята търговска линия „Connoisseurs Choice“. Вече е ставало дума за наложилата се практика благинки да се продават не само от собствениците на съответния производител под формата на официални вариации, но и от категорията търговци, наричани независими бутилировачи /не до там коректно название, тъй като неправилно стеснява отговорностите им единствено до крайната дейност/. А сега е ред да ви разкажа в резюме за историята на самия „хайлендър“.

Дестилерията е изградена е през 1968г. Но! Всяка история в Шотландия е по-особена и настоящата не е изключение. Истината е, че първата дестилерия с името Clynelish е изградена още през 1819г. от маркиза на Стафорд в района Highlands /Хайлендс/, в градчето Brora. Дестилерията преминала през различни периоди на успех и години на спокойствие през 19-ти век, когато през 1896г. била закупена от „James Ainslie & Heilbron“ – компания от Глазгоу, специализирана в блендирането, смесването на уиски.
Началото на 20-ти век не обещавало чак толкова светло бъдеще – през 30-те години била затворена, а военният период оказал също негативно влияние върху духа на възродения Клайнлиш. През 50-те и 60-те години ситуацията се променила и повишеното търсене на уиски гарантирало и светлото бъдеще на марката. Това принудило собствениците от DCL, които по-късно станали част от Diageo, да построят нова дестилерия точно до старата. И я кръстили Clynelish.

И все пак, за да разграничат двете си „деца“ дали на старата името „Clynelish A“, а на новата – „Clynelish B“. Това им решение било смъмрено от Шотландската уиски асоциация и те се видяли принудени да затворят старата дестилерия. На света останал само един Клайнлиш и това бил новият. И отново НО! Сушата на остров Айла се отразила неблагоприятно върху производството на опушено уиски, от което се нуждаели в „DCL“ за легендарния Johnnie Walker /явно засягайки дестилериите Caol Ila и Lagavulin/, поради което старата дестилерия била отворена с идеята да произвежда силно „торфен“ дестилат. Този път я нарекли Brora. Тази Брора, която вече повече от 30 години след окончателното си затваряне през 1983г. все още предлага скъпи и редки бутилки, струващи стотици и хиляди паундове /макар и затворила Брора е имала запас от старо уиски и годишно Diageo го пуска на пазара в малки количества, които из търговете достигат чутовни суми/.

Новата дестилерия на Клайнлиш продължила съществуването си и след закриването на Брора, а сградата `и се ползва за посетителски център и склад. Малцовият дестилат се ползвал предимно за смесените уискита на Diageo, среди които централно внимание получават по-старите дестилати на Джони Уокър. През 2002г. се появило и 14-годишното уиски, а през 2005г. Clynelish бил включен в серията „Classic Malts“ на „Diageo“ – търговско име на продуктите на няколко от нейните по-значими дестилерии.

Освен 14-годишния Клайнлиш, Диажио не предлага друг общодостъпен официален ботлинг. А това е жалко, тъй като потенциалът на марката е несъмнен. И тук се намесват онези джентълмени, за които стана дума, които в минал момент са докопали бъчви със съответното уиски, което да представят като част от фирмената си политика и актуално портфолио. Такива субекти съществуват не само в Шотландия, но там практиката вирее в естествения си хабитат. И както се досещате това дава възможност на тези от нас, които се интересуват по-задълбочено от уиски вселената, да утолят своя малцов глад.

Понякога се случва предлаганите независими резновидности да се различават като профил от официалните версии на съответния производител и причината може да бъде открита в различния поглед към дестилата – видът на ползваните бъчви и периодът на съхранението му в тях се определя по преценка на закупилата ги компания. Независимите ботлинзи често откриват и неподозирани черти в иначе познати благинки – именно сред гамата на тези бутилировачи се откриват и изключително млади версии, при които може да се изследват качествата на самия спирт, все още не до там силно повлиян от активното дърво. Това далеч не означава, че уискито би било прекрасно в този си почти „гол“ вид – този му облик обаче спомага да се изгради по-пълна представа за характера му и да се проследи развитието му в по-зрелите ботлинзи.

Днешният Клайнлиш не е „гол“. Напротив, на възраст е между 14-15 години. Дестилиран е през 2000г. и е затворен в стъклото през 2015г. Експертите от „Гордън и Макфейл“ са решили да го включат в серията „Изборът на ценителя“, която преди седмици получи нов и по-лъскав вид. В тази гама уискито се пълни при 46% алкохол /през 80-те години ботлинзите са носели едва 40%/, не се оцветява с карамел е150 и не се тормози с ненужния според мен процес на студеното филтриране. Всичко това си го пише на задния етикет на бутилките от гамата.

По-тъмният нюанс на уискито, на който навярно сте обърнали внимание, се дължи единствено на периода престой в няколкото бурета, които преди това са съхранявали испанското вино шери. След източването им в тях е отлежавало друго уиски /навярно друг Клайнлиш/, след което в тях е положен дестилата за партидата. Бъчвите са били два вида – хогсхед /sherry hogshead/ и шери бът /sherry butt/. Разликата между тях е в обема им – буретата шери бът събират над 500 литра, докато при хогсхеда вместимостта е под 300 л. Принципът е, че уискито старее по-бързо в по-малките бъчви, каквито се тези от типа хогсхед. Конкретната пропорция при комбинирането им обаче остава тайна. Но не и бележките ми за уискито, които ви представям след долната снимка.

Аромат – слаба асоциация с прах, сушени кайсии, зърно, мед, смлени орехи, жълти стафиди, слаба парфюмност, ванилия, нюанс на вино, фъдж /лакта/, подправки, слаба пикантност, настъргана лимонена кора. Уискито носи свеж плодов облик и асоциация със сиропирано тестено сладкишче или ванилово тесто. Долових и лека накиселяваща плодова нотка, карамелизирани орехи от сладкиш, тофи /вид карамел/, карамелов топинг, желирани плодови бонбони, ромова есенция, екзотични тропически плодове, мандарини и банани. С вода – зърнена нотка, свежест, прах, сушен екзотичен плод. Вкус – пикантност, сладост, отприщва слюноотделянето, слаба парфюмност, нюанс на прах, слаба дървесност, жълт плод, баклава или щрудел с канела, спомен за жълта ябълка, нотки кокос. С вода – сладост, зърно, свежи ябълки и кайсии. Финал – среден, пикантност, слабо нагарчане като от цитрусова кора, джинджифил, сладост, слаба сухота, дървесност, зелени круши/ ябълки. С вода – дървесно усещане, слаба асоциация с препечено, сладост и мед.
Оценка: 86-87/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: около 140 лв.
В обобщение: добре балансирано уиски, при което алкохолът не остава скрит зад прекомерно винено влияние.
