Казват, че сградите на някои от шотландските дестилерии са изключително красиви. Вярно е, че съвременните наподобяват все повече на индустриални комплекси, но все още се намират чаровни кътчета, в които майсторите-дестилъри те произвеждат вкусно уиски, на което да се налсаждават и идните поколения. Слуховете сочат, че една от красивите дестилерии е именно тази на Гленгойн, разположена на границата между двата уиски района в Шотладия: Низините /Lowlands/ и Висините /Highlands/. Това деление е условно и се базира на различното акцизно третиране на отделните части на Шотландия и на различния стил на уиски производство.
И тъй като аз не вярвам на слухове реших сам да се убедя в правотата на хвалебствените фрази, или да ги опровергая като посетя дестилерията, чието уиски ви представям днес. Не искам да изпадам в подробности предварително, но след няколко дни сбъдвам една от отколешните ми мечти, а именно да посетя земята на скотите и в частност района около Глазгоу и Единбург, принадлежащи към споменатите Низини. Е, на около 20 мили от Глазгоу се намира и спряганата за една от най-красивите дестилерии в Шотландия, Glengoyne distillery, и след няколко седмици ще мога да споделя и личните си впечатления за нея.
Но преди да поема на дълго очакваното пътешествие реших да си „напиша домашното“, опитвайки още едно уиски от Гленгойн. Казвам „още едно“, тъй като вече ви представих спрените от производство Glengoyne 14 и Glengoyne 17, ревютата на които са налични вдясно в раздела с етикетите, в раздела „Дестилериите А-К“ над статията или появяващи се като предложения под настоящото писание. Казват, че числото 3 било късметлийско, особено в Швеция /;)/ и воден от мистичните сили на Кабала и нумерологията се пристраших да призова Glengoyne 21, мострата от който получих чрез приятел.
Гленгойн си е поредното забавно шотландско име на дестилерия. На мен ми звучи като „гаргойл“ , което пък беше наименованието на вид митологично чудовище. За разлика от него Glengoyne не само, че не стряска, а напротив – радва ценителите на малца с качество и достъпност. Основана е през 1833г. от фамилията Едмънстън в южните райони на областта от Шотландия, означавана като Хайлендс – около градчето Dumgoyne, на 15 км северно от Глазгоу/заради близостта `до района Лоулендс и разположените там складове до 70-те години на 20-ти век е била определяна за Лоуленд дестилерия/. Първоначално се е казвала Burnfoot, което обяснява защо в портфолиото `и се среща уиски с идентично име. През 1851г. местният търговец Джон Маклеланд я закупил, като малко по-късно бил заменен на управленската поизиция от сина си Арчибалд. И това име ми звучи забавно. Асоциирам го с арбалет, но ако глътна още малко уиски може да открия и други щуротии. В годината на Априлското въстание била закупена от фирма, която променила името на Glenguin. През 1905г. поставили и актуалното Glengoyne. През 1965г. дошли нови собственици – Робъртсън и Бакстър. Дестилерията била осъвременена, а компанията сменила името си в резултат на преобразуване на Edrington group, която към днешна дата притежава Macallan и Highland park. През 2003г. Гленгойн била закупена от компанията Иън Маклеъд за 7,2 млн. £, която произвежда още водка, джин, както и някои бленд уискита /по спомен притежава и дестилерията на Tamdhu/. Освен като малцово уиски, трудът на хората от Гленгойн може да се оцени и под формата на участие в бленда на Cutty Sark. Новите шефове пуснали на пазара нови дeстилати, а отделно заложили и младото уиски в подходящите помещения, които заедно с тялото на дестилерията някои намират за доста красиви. Освен с външен вид от Гленгойн се гордеят и с една от най-бавните времево дестилации, което позволява формиране на по-силни ароматни съединения /колко бързо се дестилира алкохола зависи от температурата, на която се подгряват медните казани/.
Уискито вече споменах е 21-годишно. Студено филтрирано е и носи 43% алкохолно съдържание. За сметка на това е с натурален цвят, дължащ единствено на качеството на бъчвите, в които то отлежава. Хората от дестилерията се гордеят с факта, че никога не ползват торф за сушене на ечемика и никога не добавят оцветител карамел е150а, за което заслужават адмирации /неслучайно девизът им е „From time and sherry cask alone“/.
Аромат – мед, билки, мед с билки, сладост, тютюн, сушени плодове като стафиди и тъмни сливи, отчетливи шери заемки, плодова дъвка, пикантност като от канела или индийско орехче, дървесност, кола, билков чай, мента, карамел, червен плод / сладко от червен плод – череши, ягоди, касис, печени ябълки, кленов сироп след време, яйчен крем, крем карамел, крем с кафе. С вода – карамел, шери, сладко от тъмен плод, още сушени сини сливи, ябълки, но вече свежи, дюли. Вкус – пикантен, тъмни сушени плодове, шери, сладост, мед, отприщващ слюнката, цитрус, но сладък. При второто отпиване се появява слаба горчивина като от портокалова кора, без обаче да е нещо фрапантно. Още пикантност /пиперливост/ и шери нюанси, като долових и спомен за карамелизирана тъмна бира от типа на „Леф“ /Leffe Brune/, а след това и нотка сладко от круши и повече горчивина като от какао при последващите отпивания. С вода – сладост, шери, пикантност, сухи орехи, още малц и спомен за спомената белгийска бира. Финал – траен, силна сладост, асоциация с нотките на уиски, отлежавало в бъчви от порто, малц, спомен за тъмно сладко и карамеловата шоколадова сладост на „Леф“, шоколад, но по-скоро млечен, бисквити с млечен шоколад, лека сухота, праскови и сладко от праскови, а след време череши и черешов ликьор. С вода – праскови, череши, малц и споменът за карамел.
Оценка: 91/100. Цена: около 220 лв.
В обобщение: чудесно уиски. Течността е добре балансирана, като предлага по-свежи плодови нотки и сладост, съчетани с отличителните за шери олоросото тъмни нюанси, без обаче благинката да е прекомерно горчива или пикантна, което изненадва приятно, при все че след 21 години отлежаване в бъчви от шери олоросо /навярно от испански дъб/ очаквах по-свирепа горчивина и пиперливост.