Whiskeytemple_Vladimir 
Отново настана време за творене, писане искам да кажа, като вдъхновението ми се дължи на новото уиски от Гленливет, което много скоро ще се появи по рафтовете в по-големите магазини, заменяйки познатия The Glenlivet 12 y.o. single malt whisky. За тази смяна в отбора на „Гладко стичащия се“ се говори и пише отдавна из западните сайтове и блогове, като голяма част от статиите носеха негативен заряд. Прината – хората свикнаха с вкуса на Glenlivet 12 и се противят срещу промяната. Четейки подобни крайни статии човек би останал с впечатлението, че: първо, пишещите пият само 12-годишният дестилат и то вместо вода, без която съществуването им е невъзможно и второ, че новото уиски със синия етикет от снимката е ужасно. А то определено не е такова. Подробностите идват след малко, но преди това „кинопреглед“ – факти около дестилерията и марката.
До днешна дата в блога самотно битуваше само едно ревю на уиски от Гленливет – това на The Glenlivet 15 y.o. French Oak single malt whisky, което писах преди повече от година и половина. Отдавна бях планувал по-задълбочен прочит на творчеството на наследниците на мистър Смит, но все не ми достигаше време. Затова скоро очаквайте още няколко статии, посветени на дестилати от най-продаваното малцово уиски в Света за 2014г.
То, уискито имам предвид, произлиза от една от емблематичните шотландски дестилерии, основана през далечната 1824г. от Джорд Смит в района Спейсайд в Шотландия. Дестилерията възниква година след Акцизния акт от 1823г., благоприятстващ законното производство на уиски. До преди него данъчната ставка се изчислявала по неприемлив за мнозина начин /ако не бъркам като налог върху големината на медните казани/ и тъй като те не желаели да спонсорират излишно Короната в Лондон, започнали да дестилират алкохол по тъмни доби и на недостъпни за бирниците места, след което тайно го предлагали на съселяните/ съгражданите си. Заради това станали известни и като „контрабандисти“ – явно „контрабандата ограбва“. В повечето случаи алкохолът бил на ниво и пиещите не се притеснявали за произхода му. Вместо това, притеснението оставало за акцизните органи, натоварени с пълненето на кралската хазна, изпитваща остра нужда от средства особено около войните с Наполеон. И ето че обстановката се променила. Дукът на Гордън притежавал земи в района на Спейсайд, върху които също функционирали незаконни казани. Дукът разбрал, че е време за промяна и станал един от радетелите за облекчаване на реда по регистриране, лицензиране на производител и по изчисляване на налога. Близък до него бил именно Джордж Смит, който дукът убедил да постави началото на законно производство, което спокойно може впоследствие да бъде предлагано из кръчми, хотели и бакалии. И чудото се случило – Смит започнал да добива спирт/ уиски, без да се налага да се крие и бяга. Справял се добре и скоро славата на продукцията му се разнесла. Много хора му завиждали за това или пък се вдъхновявали от делото му. Едните се мъчели да спъват дейността му чрез заплахи и ментета, докато другите видяли, че „слънцето не гори, а само топли“ и също се сдобили с лиценз. А търсенето на уиски от Гленливет се увеличило – към 60-те години на 19-ти век дестилерията била разширена, като именно тогава придобива голяма част от актуалния си архитектурен облик. Близката железница също спомогнала за разнасянето на славата `и. Показателно за качествата на уискито била и често срещаната за времето практика други производители да добавят към името си това на Glenlivet /в превод “ Долината на гладостичащият се“/ – уж заради обощаващото географско означение. Последвали редица съдебни битки, чиято цел била да се ограничи тази практика /сведена до дестилериите в долината на р. Ливет/, като в полза на дестилерията на мистър Смит било отсъдено правото да означават марката си като THE Glenlivet. Последвали размирните години на 20-ти век, през които не само, че славата на бранда се запазила, но и покорила и далечна Америка /САЩ/, превърнала се в пазар N 1 за продукцията `и и до момента. Единственият период на затишие и покой бил военният, след който производството отново закипяло. През 50-те години The Glenlivet се обединила с дестилерията на Glen Grant, като по-късно към тях се присъединили и компанията Хил Томпсън и дестилерията на Longmorn. Заформил се силен съюз, наречен The Glenlivet Distillers Ltd. В края на 70-те години канадците от Seagram закупили обединението, самите те били придобити по-късном от алкохолния гигант Перно Рикар. И така и до днес, когато годишното производство надвишава 10 млн. литра спирт/ алкохол годишно.
Уау! Доста фактология се събра. Ще ми се да поговоря и за уискито от снимката, което приятелите от Перно Рикар България ми предоставиха за ревю, правейки ме един от първите в България, който го пробва преди пазарния дебют, за което им благодаря. Та, дестилатът е 40-градусов, студено филтриран и с подсилен цвят, което е жалко. Предполагам, че за отлежаване са ползвани предимно бъчви от бърбън второ и последващо пълнене. Уискито няма посочена възраст, като предполагам, че е 7-9-годишно.
Аромат – свежи плодове, обилно количество ябълки, круши, нектарини, ананас и мед, банани като от десерт Корни, ванилов сладолед с бананов топинг и парчета банани, сушени подправки, тревисти мотиви. Долових и слаба спиртна нотка, парфюмност и флоралност, както и странното усещане, че подобен профил, макар и по-слабо изразен долових и в смесеното уиски Stewarts Cream of the barley blended whisky, чието ревю също е налично в блога. Открих още спомен за бонбони „кръц-кръц“, както и плодови смучащи бонбони, нотка ацетон, сладост и спомен за бърбън. По-късно се появи и лимонова нотка, която ми напомни за мириса на вкусните вафли Свежест, които май вече не се предлагат. Долових още дървесност, спомен за мента и анасон /следи от флоралността/. С вода – още плодове, но моят съвет е да го консумирате чисто. Вкус – мазен, плътен, също свежо плодов, медено сладък, отново носещ спомнен за зрели плодове, доминирани от банан и праскови. Постепенно се отключи и слаба горчивина и почти нищожна пикантност и плодов сладкиш от типа на щрудела. С вода – някак се обезличи. Може би съм добавил повечко за тези 40%. Финал – среден, сгряващ, пикантен, в началото по-горчив като от горчиви бадеми /марципан/, но постепенно сладостта се засилва. Оставя спомен за плодове / круши и фреш от круши/, мед, масло и ванилия. С вода – нотки сушени плодове, лешници и горчивина.
Оценка: тъй като базирам ревюто си на впечатления, формирани веднага след отваряне на бутилката няма да поставя конкретно изражение. Засега се колебая в диапазона 81-84,5/100.
Цена: предполагам, че ще гравитира около 50 лв.
В обобщение: тъй като не съм закърмен с The Glenlivet 12, а не съм го пробвал отдавна /скоро очаквайте представянето му/ не знам дали това уиски е по-добро от него. Знам само, че ролята му е да бъде входно ниво в гамата на Гленливет и да въвежда непознатите с вкуса на малцовите уискита. И според мен то се справя добре със задачата си. Да, може би не е най-комплексното, най-богатото уиски, но пък е добре балансирано и създадено с идеята да се хареса на по-широк кръг купувачи. Казано накратко – хареса ми.
