Работният ден бе към края си, когато започнах да се чудя какво меню ще предложи вечерта. Ясно беше, че трябва да бъде нещо вкусно. Наближаваше 17.00 часа и започнах да се приготвям за път, когато се загледах в залеза през прозореца. Сиво-синкавите етюди владееха небето, но някъде там, в далечината, светеше жълтеникавото кълбо, обгърнато от слабата си оранжева мантия. Отдалечавайки се от стаята си си спомних, че в шкафчето си, водещо не към Нарния, а към Уискиландия, бях запазил спомен от престоя си в Папа Джак в Сливен. Простете, спомените бяха няколко – надлежно надписани и запечатани, като върху шишенцата стоеше неграмотно написания от мен етикет с името на всяко от тях. Една от тези колбички бе пълна с магическата отвара на Гленливет – едно от първите законно произвеждани шотландски уискита. Течната магия си имаше и възраст – 21 години, които неизвестните нам чародеи бяха посветили на отлежаването на уискито в бъчви от шери и бърбън. Ускорих крачка. На лицето ми се появи лукава усмивка … И тогава се спънах. Случват се и такива инциденти, но за щастие не успях да се търкуля на земята. Сложих отново лукавата усмивка и вече по-внимателно се запътих към вкъщи.
The Glenlivet е марка, позната на мнозина. Името ѝ произлиза от древния галски език, като в буквален превод означава „долината на гладко стичащия се, течащия“. Ако бъркам в превода не ми се сърдете, бях малко дете, когато за последно говорих галски. 🙂 Някои свързват произхода на означението с река Ливет. За основополжник на дестилерията се спряга името на Джордж Смит, който бил корав и чепат шотландец, а за година на основаване – 1824г., 12 месеца след Акцизния акт, обърнал хода на производството на уиски в Шотландия, въвеждайки по-справедливи налози върху уискито. До преди него данъчната ставка се изчислявала по неприемлив за мнозина начин /ако не бъркам като налог върху големината на медните казани/ и тъй като те не желаели да спонсорират излишно Короната в Лондон, започнали да дестилират алкохол по тъмни доби и на недостъпни за бирниците места, след което тайно го предлагали на съселяните/ съгражданите си. Заради това станали известни и като „контрабандисти“ – явно „контрабандата ограбва“. В повечето случаи алкохолът бил на ниво и пиещите не се притеснявали за произхода му. Вместо това, притеснението оставало за акцизните органи, натоварени с пълненето на кралската хазна, изпитваща остра нужда от средства особено около войните с Наполеон. И ето че обстановката се променила. Дукът на Гордън притежавал земи в района на Спейсайд, върху които също функционирали незаконни казани. Дукът разбрал, че е време за промяна и станал един от радетелите за облекчаване на реда по регистриране, лицензиране на производител и по изчисляване на налога. Близък до него бил именно Джордж Смит, когото дукът убедил да постави началото на законно производство, което спокойно би могло впоследствие да бъде предлагано из кръчми, хотели и бакалии. И чудото се случило – Смит започнал да добива спирт/ уиски, без да се налага да се крие и бяга. Справял се добре и скоро славата на продукцията му се разнесла /слухове твърдят, че опит в занаята натрупал още преди основаването на дестилерията/. Много хора му завиждали за това, а някои се вдъхновявали от делото му /по-вероятно е да са осъзнавали изгодите от лицензирането на производството/. Едните се мъчели да спъват дейността му чрез заплахи и предлагането на ментета, докато другите видяли, че „слънцето не гори, а само топли“ и също се сдобили с лиценз. А търсенето на уиски от Гленливет се увеличило – към 60-те години на 19-ти век дестилерията била разширена, като именно тогава придобива голяма част от актуалния си архитектурен облик. Близката железница също спомогнала за разнасянето на славата `и. Показателно за качествата на уискито била и често срещаната за времето практика други производители да добавят към името си това на Glenlivet – уж заради обобщаващото географско означение. Последвали редица съдебни битки, чиято цел била да се ограничи тази практика /сведена до дестилериите в долината на р. Ливет/, като в полза на дестилерията на мистър Смит било отсъдено правото да означава уискито си като „THE Glenlivet“. През размирните години на 20-ти век славата на бранда се запазила, но и покорила далечна Америка /САЩ/, която се превърнала в пазар N 1 за продукцията `и и до момента. Единственият период на затишие и покой бил военният, след който производството отново закипяло. През 50-те години The Glenlivet се обединила с дестилерията на Glen Grant, като по-късно към тях се присъединили и компанията Хил Томпсън и дестилерията на Longmorn. Заформил се силен съюз, наречен The Glenlivet Distillers Ltd. В края на 70-те години канадците от Seagram закупили обединението, а самите те били придобити по-късно от алкохолния гигант Перно Рикар, който заедно с Diageo – другият световен алкохолен гигант, закупили бизнеса на Seagram. И така и до днес, когато годишното производство надвишава 10 млн. литра спирт/ алкохол.
Ако трябва да изоставя магическата стилистика от началото, то мога да кажа, че до момента марката Гленливет успя да изгради приятен облик в съзнанието ми. Споменах, че за изминалата година произведеният алкохол гони 10 млн. литра. Сред това море от бъдещо уиски /шотландското законодателство повелява, че уискито е минимум 3-годишен продукт и до навършването на тази възраст течността не се обозначава като уиски/ е доста трудно да се поддържа постояннство и да се предлага качество. Обикновено масовата манифактура води до спад в качеството. До сега обаче дестилатите на марката се справят добре и заемат високи места в листата ми за вкусни течности. Особено приятно ме изненада 12-годишният Гленливет, който с цената си от около 50 лв ми се струва достъпен. Затова и очаквах да разбера как ще протече срещата ми с по-старите уискита на бранда. Най-старият Гленливет, който ми се намираше под ръка бе 21-годишният, отлежавал в бъчви от шери и бърбън, който ви представям днес. Алкохолният градус е 43%, цветът е подсилен с натурален оцветител карамел Е150а, а течността е студено филтрирана. Означаваше ли това, че уискито бе слабо? Не, вижте защо.
Аромат – цитруси /мандарини/, осезаем спомен за мед, билки и влияние от шери, сушени кайсии, кожа, сладост, свежест, сладко от праскови, пикантност като от пакетче с подправки, сладко от ягоди, малини, плодови бонбони, слаба дървесност, захарно петле или захарен памук, локум, карамел, зрял пъпеш. След време още шери и боровинки. Кафе, още сладко от червени плодове, череши, нотка кленов сироп, портокалово сладко, спомен за пушено месо, доза парфюмност и още подправки. С вода /внимавах с водата – добавих няколко капки/ – отключи се повече сладост, кленов сироп, карамел, още шери, плодово сладко, канела, мляко с ориз и канела. Вкус – следи от подсиленото вино шери, сушени плодове, плодови бонбони, пикантност като от джинджифил, силна сладост, мед, масленост, билки и мента, щипка какао /по-късно щипките станаха няколко/, асоциация с горена захар и спомен за захарно петле. При последващите отпивания се появи по-силна пикантност, дървесност и горчивина, а първоначалната асоциация с джинджифил се допълва със спомен за чили /особено ако задържите течността около 15-20 секунди в устата/. С вода – повече сладост и дървесност. Финал – среден до траен, сушени плодове, силна сладост, мед и спомен за шери, сгряващо чувство, сладко от червени и тъмни плодове. След второто отпиване послевкусът донесе още сушени плодове, джинджифил и какао/ грейпфрут, както и масленост. По-късно пикантността и горчивината, едно от проявленията на влиянието на дървото, се засилиха. С вода – горчивина, последвана от сладост и сушени плодове, бадеми и далечна асоциация с ръжено уиски. Оценка: 87-88/100. Цена: около 250 лв.
В обобщение: вкусно уиски, носещо добър баланс между тъмните, шери нотки и по-свежите плодове, мед, масленост и тревист свежест.
Whiskeytemple_Vladimir 
