The Glenlivet Caribbean Reserve

 В лятното време често се подсещаме за леките коктейли с ром, но вместо такъв днес ви предлагам ревю на малцовото уиски The Glenlivet /тук ще откриеш и останалите ми статии за марката/. За да съм в унисон с духа на топлото време, съм подбрал малц с ром влияние, което бих казал, че се долавя отчетливо. Това не е само мнение – споделям и линк към ревюто на Ралфи, който и аз силно ценя и уважавам.

 Бутилката с тази „карибска“ отвара може да се намери за около 40 евро, почти колкото платих и аз за нея в едно местно магазинче преди повече от година. Беше хладно време и оставих по-задълбоченото изследване за топли месеци, като онзи ден изпълних заданието си. Уискито беше подишало добре и още при разливането се долавяха силните плодови щрихи, допълващи и надграждащи стила на шотландския малц от Спейсайд.

 Споменах Спейсайд и се сетих, че в сайта съм говорил за уиски районирането в Шотландия /вижте повече тук/. Това условно разделение играе ролята на маркер или ориентир във възможния стил на напитката – по презумпция уискито от Айла е опушено /досещате се и вие за редица изключения/, това от Низините е по-флорално и леко като стил /намигвам отново към изключенията/, докато това от Спейсайд сме свикнали да ме свързваме с интензивното торфено влияние. Но и там това правило не е докрай категорично и можем да изброим редица спейсайдъри с интензивна опушеност. Конкретният Гленливет със сигурност не е попаднал под влиянието на торфа.

 За основоположник на дестилерията се спряга името на Джордж Смит, който бил корав и чепат шотландец, а за година на основаване – 1824г., 12 месеца след Акцизния акт, обърнал хода на производството на уиски в Шотландия, въвеждайки по-справедливи налози върху уискито.

 До преди него данъчната ставка се изчислявала по неприемлив за мнозина начин /ако не бъркам като налог върху големината на медните казани/ и тъй като те не желаели да спонсорират излишно Короната в Лондон, започнали да дестилират алкохол по тъмни доби и на недостъпни за бирниците места, след което тайно го предлагали на съселяните/ съгражданите си. Заради това станали известни и като „контрабандисти“ – явно „контрабандата ограбва“.

 В повечето случаи алкохолът бил на ниво и пиещите не се притеснявали за произхода му. Вместо това, притеснението оставало за акцизните органи, натоварени с пълненето на кралската хазна, изпитваща остра нужда от средства особено около войните с Наполеон. И ето че обстановката се променила. Дукът на Гордън притежавал земи в района на Спейсайд, върху които също функционирали незаконни казани. Дукът разбрал, че е време за промяна и станал един от радетелите за облекчаване на реда по регистриране, лицензиране на производител и по изчисляване на налога.

 Близък до него бил именно Джордж Смит, когото дукът убедил да постави началото на законно производство, което спокойно би могло впоследствие да бъде предлагано из кръчми, хотели и бакалии. И чудото се случило – Смит започнал да добива спирт/ уиски, без да се налага да се крие и бяга.

 Справял се добре и скоро славата на продукцията му се разнесла /слухове твърдят, че опит в занаята натрупал още преди основаването на дестилерията/. Много хора му завиждали за това, а някои се вдъхновявали от делото му /по-вероятно е да са осъзнавали изгодите от лицензирането на производството/. Едните се мъчели да спъват дейността му чрез заплахи и предлагането на ментета, докато другите видяли, че „слънцето не гори, а само топли“ и също се сдобили с лиценз.

 А търсенето на уиски от Гленливет се увеличило – към 60-те години на 19-ти век дестилерията била разширена, като именно тогава придобива голяма част от актуалния си архитектурен облик. Близката железница също спомогнала за разнасянето на славата `и. Показателно за качествата на уискито била и често срещаната за времето практика други производители да добавят към името си това на Glenlivet /в превод “ Долината на гладкостичащия се“/ – уж заради обобщаващото географско означение.

 Последвали редица съдебни битки, чиято цел била да се ограничи тази практика /сведена до дестилериите в долината на р. Ливет/, като в полза на дестилерията на мистър Смит било отсъдено правото да означава уискито си като „THE Glenlivet“. Последвали размирните години на 20-ти век, през които не само, че славата на бранда се запазила, но и покорила далечна Америка /САЩ/, превърнала се в пазар N 1 за продукцията `и и до момента. Единственият период на затишие и покой бил военният, след който производството отново закипяло.

 През 50-те години The Glenlivet се обединила с дестилерията на Glen Grant, като по-късно към тях се присъединили и компанията Хил Томпсън и дестилерията на Longmorn. Заформил се силен съюз, наречен The Glenlivet Distillers Ltd.

 В края на 70-те години канадците от Seagram закупили обединението, а самите те били придобити по-късно от алкохолния гигант Перно Рикар, който заедно с Diageo – другият световен алкохолен гигант, закупили бизнеса на Seagram. И така и до днес, когато годишното производство надвишава 10 млн. литра спирт/ алкохол.

 Освен с увеличен обем на производство и с обновена визия на посетителския център към спиртоварната, The Glenlivet в последните няколко години напредна и в сегмента на предлагането, пускайки различни серии от своето уиски – повечето презентирани около законовия минимум на алкохолно съдържание /40%/ и често без включено означение за възрастта си. Изключение са актуалните 16- и 19-годишни разновидности, търгувани в летищните вериги, както и няколкото експресии от по едно буре, носещи директно градуса му.

 The Glenlivet Carribbean reserve спада към сегмента на младоликите версии на марката, насочени към по-широкия кръг на консуматорите. Това ясно личи и от рекламната препоръка уискито да се консумира с някакъв „освежаващ“ разредител, изписана на кутията. За целта му говори и качеството на представянето му – нисък алкохололен градус /40%/, наличие на карамел е150а в цвета му и прилагане на студена филтрация.

 Възрастта също не е посочена, като акцент е поставен върху закачливия оранжев цвят на кутията. По-интересният детайл тук е заигравката с бъчвите от карибски ром, в които част от ползваният Гленливет бива финиширан. Да, не цялото количество от малца преминава през тях, а единствено някаква фракция, което обаче е достатъчно, за да успее този младок да прихване силен тропически профил. Същият не успява да прикрие младежката му игривост, но със сигурност се долавя ясно и спомага изживяването да бъде една идея по-интересно. Поне за мен – ако съпоставя този драм с аналогични младоци от Тамнавулин с някакъв вид финиш, бих предпочел именно този на The Glenlivet.

 Аромат на The Glenlivet Caribbean Reserve – доза спиртност, ванилия, спомен за мириса на еклер с ванилов крем, мая, свежи ябълки, сладко от портокали, зрели тропически плодове, зрели праскови и прасковено сладко, нектарини, мед, презрели банани. Канела, доза тревистост, младолик профил с почти летен характер. Масленки, напитка „горчив лимон“, доза парфюмност, лек спомен за малини, зряло зелено грозде. С вода /няколко капки/ – още по-свеж. Смляно зърно и восък.

 Вкус – масленост, сладост, мед, микс от зрели тропически плодове, мента, малц, ванилия, джинджифил, отприщва слюноотделянето. С вода – сладост, малц, свежи плодове.

 Финал – къс до среден, пикантност, сладост, но съчетана с масленост и усещане за мента, слаби танини, свежи плодове. С вода – още плодово нотки от жълтата гама, крем брюле, банани и захаросана портокалова кора.

 Оценка: 81-82/100. Цена: около 40 евро.

 В обобщение: уиски за топло време с приятно ром влияние. Бих го описал като течна плодова салата. Слабо за мен бе представянето при финиша, който бледнее и „прозира“.

 Блогът е изцяло личен проект, който не се поддържа с реклами, а лежи на личните ми средства и усилия. Ако те радва и го намираш за полезен, би могъл да го подкрепиш с едно кафе през платформата Revolut. Споделям линк за целта: revolut.me/vladimir_georgiev84