Близо седмица без написана статия и имам чувството, че тепърва ми предстои да сътворя първата в блога. Нямах намерение да стоя толкова дълго встрани от него, но по ред причини ми се наложи да се въздържам от писане. Но пък днешният ден ми се усмихна и ми предостави необходимата енергия и вдъхновение, които искам да материализирам под формата на кратък материал за уиски регионите в Шотландия. Може би ви прави впечатление, че когато представям съответната дестилерия посочвам къде е основана. Това деление на производителите някога е подсказвало какво по характер уиски можем да очакваме /плодов, пикантно, опушено, не до там интензивно като аромат и вкус/, но в 21-ви век ми се струва, че границите между районите, съответно между уискитата от тях, се размиват все повече. Причината е ясна – производителите искат да задоволят нарастващото търсене на уиски и предлагат дестилати с профил, наподобяващ характера на уиски от друг район /силно опушени дестилати от Спейсайд и неопушени благинки от Айла/. Именно на т.нар. „райониране“ са посветени и следващите абзаци от статия № 501 в Храма на уискито.
В шотландската правна регулация, а и сред средите на уиски почитателите, се е наложило т.нар. „райониране“ на уиски регионите, което изначално подсказва каква по характер може да бъде произведената там благинка. В момента в Шотландия функционират около 120 дестилерии, а още дузина са в процес на изграждане, като всички те са разпределени изключително неравномерно – половината от тях се намират в района около р. Спей, известен като „Спейсайд“. Към днешна дата споменатите региони са 5: Низини /Lowlands/; Висини /Highlands/, които се делят на няколко подрайона; Спейсайд; Кембълтаун и о-в Айла. Шотландия властва над много по-големи и по-малки острови, но засега официално единствено Айла бива призната като отделен регион, с оглед спецификата на сътворяванато там уиски. Острови като Аран, Скай, Джура, Мул, Оркни, Харис /там също има дестилерия, но е млада/ се числят към Висините, колкото и да не се харесва на мнозина, включ. и на мен.
1. Исторически, Низините или „Житницата на Шотландия“ са били най-облагодетелстваният район – основно защото са разполагали с достъп до добра инфраструктура и възможност да получават чрез железницата нужните суровини, но пък са били лесни за контрол от акцизните органи. През 18-ти и донякъде 19-ти век там са били ситуирани дестилериите, имащи право да произвеждат уиски за износ. В района около Глазгоу и Единбург са се подвизавали и най-известните блендъри като братятата Хейг и Бюкянън, ползващи за целите на смесените си уискита течности от тамошните малцови дестилерии. За нещастие, не винаги количеството произведен алкохол е отразявал неговото качество и добиваното в Низините уиски често е било не до там добро /говорим за масова манифактура, целящи да задоволи масовия глад – в началото уискито е било напитката на по-несъстоятелните хора и се е търгувало в пределите на Британската империя/. Именно заради това, след Акцизния акт от 1823г., когато производството на уиски за комерсиални цели бива позволено повсеместно и са премахнати вратичките в регулацията в полза на Лоуленд дестилериите, много от тях губят пазара си, бивайки измествани от по-качествените северни дестилерии. В момента в региона са останали няколко функциониращи – Гленкинчи и Охинтошън са най-известните, като към тях скоро ще добавим и подновената Бладнъх. Има и други, като Ейлса Бей и Анандейл, но те тепърва набират скорост /Ailsa Bay предложи първото си 3-годишно уиски преди месеци, което е и опушено/. Kingsbarns също е дестилерия, която привлича вниманието ни, тъй като е собственост на фамилията Уимс /Wemyss/, подвизаваща се като независим бутилировач. От друга страна, в съзнанието на заклетите уиски ценители остават имена като Роузбенк и Сейнт Магдалин, които за нещастие за разрушени и не произвеждат уиски от десетилетия. Това, което определя най-общо благинките от Низините е, че по правило те не са опушени, биват доста леки като ароматно-вкусов профил. Флорални и цветни дори. Охинтошън дестилира три пъти своите течности, което също спомага за по-благия, „по-ирландския“ характер на уискито `и. Някои пренебрежимо квалифицират уискито от района като „скучновато“, но пък бленд индустрията го ползва с пълна сила, тъй като ненатрапчивия им характер пасва на целите на производителите на смесени уискита.
2. Кембълтаун. За мен това е перлата на шотландската уиски промишленост, която тепърва започва да блести в очите ми. През 19-ти век на полуострова, стоящ западно от Глазгоу, са функционирали около 30 дестилерии, но по ред причини, най-често икономически и инфраструктурни /липсата на достъп до железницата/ почти всички от тях замират. Сега еталон за качество от Кембълтаун е дестилерията на Спрингбенк, произвеждаща три вида малцово уиски – силно опушения Лонгроу /Longrow/, по-слабо опушения Спрингбенк /Springbank/ и неопушения Хейзълбърн /Hazelburn/. Хейзълбърн и Лонгроу носят имената на някогашни производителите. При Спрингбенк целият процес протича на място – от отглеждането и малцирането на ечемика, до дестилирането, отлежаването и бутилирането на уискито. Може би това е така, по простата причина, че вече около 150 години Спрингбенк е фамилна собственост на рода Мичел. Освен тях, в района се подвизават и новата дестилерия Килкеран /Kilkerran/, която ползва ноу-хау-то на Спрингбенк, включ. и част от оборудването `и /всъщност, хората от Спрингбенк я притежават/ и Глен Скоуша /Glen Scotia/, която е дестилерия от семейството на компанията Лох Ломонд. Уискито по правило е опушено, като е повлияно и от контакта с морето – все пак отлежава на полуостров. И тук, както навсякъде другаде в Шотландия, се ползват традиционните бъчви от бърбън, както и тези, произлизащи от винената индустрия.
3. О-в Айла. Кралицата на шотландските острови – така я наричат. В момента на острова с население от около няколко хиляди души има 7-8 дестилерии и още поне една е в процес на планиране/ изграждане. Лафройг, Лагавулин, Ардбег, Боумор – символи на силно опушеното и силно повлияно от морето шотландско уиски. Бунахабън, Килхоман, Брухлади, Къ Ила – макар и оставащи в сянка на гореизброените, те също произвеждат малц на много високо ниво. Килхоман е една от малките, фамилни дестилерии, възникнали преди около десетина години, които по подобие на Спрингбенк залагат на „крафт“ производството на место, отколкото на масова манифактура. На острова е разположена и емблематичната, затворила врати през 80-те години, дестилерия Порт Елън, изричането на името на която води до засилено слюноотделяне в не един или двама малцофили по света. В унисон с климата и суровото време, напитките са предимно опушени, морски, носещи спомен за морски бряг, водорасли, сол, интензивни във всяко едно отношение и определено не са избор за току-що прохождащия в уиски вселената. Опушеността варира от медицински мирис, до йод, огнище, барбекю, въглища, прах, опушено месо/ колбас, но във всяко свое проявление не се препоръчва за хората със слаби сърца. Но и тук наблюдаваме изключения – Брухлади и Бунахабън произвеждат и неопушено уиски. Къ Ила периодично също предлага подобни дестилати.
4. Спейсайд. Може би най-новият уиски регион. Някога част от Висините, наличието на около 50-60 дестилерии в него /говорим за район с диаметър от около 40-50 км, може би/ наложило отделянето му в собствена графа. Тук са Гленливет, Макалън, Мортлак, Гленфарклас, Аберлауър, БенРиак, Гленфидик, Балвени – разпознаваемите лица сред почитателите на красивата течност по света, които привличат хиляди туристи всяка година. Самият район се намира на около 300 км северно от Глазгоу и на около 60-70 западно от Абърдийн. През него преминават реките Спей, Ливет, Фидик, Морей – сладководната сила на дестилериите /поне преди време – днес повечето черпят вода от собствени източници/. Уискитата по правило са нежни, сладки, плодови, неопушени, но от това правило има изключения /водите често преминават през торфени слоеве, което рефлектира върху финалния продукт/, тревисти и не до там пикантни – в контраст с тези от Висините и Айла. Градчета като Дъфтаун са се превърнали в център на уиски туризма и района предлага добра леглова база, за разлика от пустата Айла, където намирането на подслон изисква месечна подготовка. Течностите от региона са и тези, които се препоръчват като първа стъпка /ведно с няколкото от Низините/ в света на уискито.
5. Висини. Най-непристъпните и сурови места приютяват едни от най-добрите дестилерии в Шотландия. Дълги години уиски производството тук не е било разрешено, поне не е и за търговски цели, тъй като е било прекалено недостъпно за английските бирници. В този период се появяват и малките преносими казани, които лесно са били прихващани към магаретата, в случай на опасност. Дори е съществувал различен акцизен режим за производителите от Хайлендс, спрямо тези в Низините, който е бил затегнат след неуспешното въстание на Бони Принц Чарли от 17-ти век, получило подкрепата на клановете от Highlands. Едва през 18-ти е облекчен, което не се харесва на хората от Лоуленд, виждащи силната конкуренция на интензивните, богати дестилати от района, които могат лесно /и го правят/ да ги засенчат. След Акцизния акт от 1823г. положението повсеместно е изравнено и толериране вече не се допуска. Глендронак, Глен Гири, Гленкадам, Гленморанджи, Клайнлиш, Брора, Далмор, Олд Пълтни, Талискер от о-в Скай, Хайленд Парк. Уискита по правило са по-пикантнни, по-опушени /вместо въглища тук векове се е ползвал торф/, „по-свирепи“, но и по-богати. Не винаги лесни за разгадаване, често предлагат повече на запалените ентусиасти, търсещи по-сложен и богат профил на напитката пред тях.
По темата може да се пише още много, но за целите на блога изложеното ми се струва напълно достатъчно.
Наздраве!
Качество преди количество!
Полезна статия (полезен блог като цяло), много благодаря за нея.
Благодаря, че отделяте време, за да четете написаното. Радвам се, че статията е била интересна и полезна. Наздраве! 🙂