Dark Mode On / Off

The whisky regions in Scotland



 Близо седмица без написана статия и имам чувството, че тепърва ми предстои да сътворя първата в блога. Нямах намерение да стоя толкова дълго встрани от него, но по ред причини ми се наложи да се въздържам от писане. Но пък днешният ден ми се усмихна и ми предостави необходимата енергия и вдъхновение, които искам да материализирам под формата на кратък материал за уиски регионите в Шотландия. Може би ви прави впечатление, че когато представям съответната дестилерия посочвам къде е основана. Това деление на производителите някога е подсказвало какво по характер уиски можем да очакваме /плодов, пикантно, опушено, не до там интензивно като аромат и вкус/, но в 21-ви век ми се струва, че границите между районите, съответно между уискитата от тях, се размиват все повече. Причината е ясна – производителите искат да задоволят нарастващото търсене на уиски и предлагат дестилати с профил, наподобяващ характера на уиски от друг район /силно опушени дестилати от Спейсайд и неопушени благинки от Айла/. Именно на т.нар. „райониране“ са посветени и следващите абзаци от статия № 501 в Храма на уискито.

 В шотландската правна регулация, а и сред средите на уиски почитателите, се е наложило т.нар. „райониране“ на уиски регионите, което изначално подсказва каква по характер може да бъде произведената там благинка. В момента в Шотландия функционират около 120 дестилерии, а още дузина са в процес на изграждане, като всички те са разпределени изключително неравномерно – половината от тях се намират в района около р. Спей, известен като „Спейсайд“. Към днешна дата споменатите региони са 5: Низини /Lowlands/; Висини /Highlands/, които се делят на няколко подрайона; Спейсайд; Кембълтаун и о-в Айла. Шотландия властва над много по-големи и по-малки острови, но засега официално единствено Айла бива призната като отделен регион, с оглед спецификата на сътворяванато там уиски. Острови като Аран, Скай, Джура, Мул, Оркни, Харис /там също има дестилерия, но е млада/ се числят към Висините, колкото и да не се харесва на мнозина, включ. и на мен.

 1. Исторически, Низините или „Житницата на Шотландия“ са били най-облагодетелстваният район – основно защото са разполагали с достъп до добра инфраструктура и възможност да получават чрез железницата нужните суровини, но пък са били лесни за контрол от акцизните органи. През 18-ти и донякъде 19-ти век там са били ситуирани дестилериите, имащи право да произвеждат уиски за износ. В района около Глазгоу и Единбург са се подвизавали и най-известните блендъри като братятата Хейг и Бюкянън, ползващи за целите на смесените си уискита течности от тамошните малцови дестилерии. За нещастие, не винаги количеството произведен алкохол е отразявал неговото качество и добиваното в Низините уиски често е било не до там добро /говорим за масова манифактура, целящи да задоволи масовия глад – в началото уискито е било напитката на по-несъстоятелните хора и се е търгувало в пределите на Британската империя/. Именно заради това, след Акцизния акт от 1823г., когато производството на уиски за комерсиални цели бива позволено повсеместно и са премахнати вратичките в регулацията в полза на Лоуленд дестилериите, много от тях губят пазара си, бивайки измествани от по-качествените северни дестилерии. В момента в региона са останали няколко функциониращи – Гленкинчи и Охинтошън са най-известните, като към тях скоро ще добавим и подновената Бладнъх. Има и други, като Ейлса Бей и Анандейл, но те тепърва набират скорост /Ailsa Bay предложи първото си 3-годишно уиски преди месеци, което е и опушено/. Kingsbarns също е дестилерия, която привлича вниманието ни, тъй като е собственост на фамилията Уимс /Wemyss/, подвизаваща се като независим бутилировач. От друга страна, в съзнанието на заклетите уиски ценители остават имена като Роузбенк и Сейнт Магдалин, които за нещастие за разрушени и не произвеждат уиски от десетилетия. Това, което определя най-общо благинките от Низините е, че по правило те не са опушени, биват доста леки като ароматно-вкусов профил. Флорални и цветни дори. Охинтошън дестилира три пъти своите течности, което също спомага за по-благия, „по-ирландския“ характер на уискито `и. Някои пренебрежимо квалифицират уискито от района като „скучновато“, но пък бленд индустрията го ползва с пълна сила, тъй като ненатрапчивия им характер пасва на целите на производителите на смесени уискита. 

 2. Кембълтаун. За мен това е перлата на шотландската уиски промишленост, която тепърва започва да блести в очите ми. През 19-ти век на полуострова, стоящ западно от Глазгоу, са функционирали около 30 дестилерии, но по ред причини, най-често икономически и инфраструктурни /липсата на достъп до железницата/ почти всички от тях замират. Сега еталон за качество от Кембълтаун е дестилерията на Спрингбенк, произвеждаща три вида малцово уиски – силно опушения Лонгроу /Longrow/, по-слабо опушения Спрингбенк /Springbank/ и неопушения Хейзълбърн /Hazelburn/. Хейзълбърн и Лонгроу носят имената на някогашни производителите. При Спрингбенк целият процес протича на място – от отглеждането и малцирането на ечемика, до дестилирането, отлежаването и бутилирането на уискито. Може би това е така, по простата причина, че вече около 150 години Спрингбенк е фамилна собственост на рода Мичел. Освен тях, в района се подвизават и новата дестилерия Килкеран /Kilkerran/, която ползва ноу-хау-то на Спрингбенк, включ. и част от оборудването `и /всъщност, хората от Спрингбенк я притежават/ и Глен Скоуша /Glen Scotia/, която е дестилерия от семейството на компанията Лох Ломонд. Уискито по правило е опушено, като е повлияно и от контакта с морето – все пак отлежава на полуостров. И тук, както навсякъде другаде в Шотландия, се ползват традиционните бъчви от бърбън, както и тези, произлизащи от винената индустрия. 

 3. О-в Айла. Кралицата на шотландските острови – така я наричат. В момента на острова с население от около няколко хиляди души има 7-8 дестилерии и още поне една е в процес на планиране/ изграждане. Лафройг, Лагавулин, Ардбег, Боумор – символи на силно опушеното и силно повлияно от морето шотландско уиски. Бунахабън, Килхоман, Брухлади, Къ Ила – макар и оставащи в сянка на гореизброените, те също произвеждат малц на много високо ниво. Килхоман е една от малките, фамилни дестилерии, възникнали преди около десетина години, които по подобие на Спрингбенк залагат на „крафт“ производството на место, отколкото на масова манифактура. На острова е разположена и емблематичната, затворила врати през 80-те години, дестилерия Порт Елън, изричането на името на която води до засилено слюноотделяне в не един или двама малцофили по света. В унисон с климата и суровото време, напитките са предимно опушени, морски, носещи спомен за морски бряг, водорасли, сол, интензивни във всяко едно отношение и определено не са избор за току-що прохождащия в уиски вселената. Опушеността варира от медицински мирис, до йод, огнище, барбекю, въглища, прах, опушено месо/ колбас, но във всяко свое проявление не се препоръчва за хората със слаби сърца. Но и тук наблюдаваме изключения – Брухлади и Бунахабън произвеждат и неопушено уиски. Къ Ила периодично също предлага подобни дестилати. 

 4. Спейсайд. Може би най-новият уиски регион. Някога част от Висините, наличието на около 50-60 дестилерии в него /говорим за район с диаметър от около 40-50 км, може би/ наложило отделянето му в собствена графа. Тук са Гленливет, Макалън, Мортлак, Гленфарклас, Аберлауър, БенРиак, Гленфидик, Балвени – разпознаваемите лица сред почитателите на красивата течност по света, които привличат хиляди туристи всяка година. Самият район се намира на около 300 км северно от Глазгоу и на около 60-70 западно от Абърдийн. През него преминават реките Спей, Ливет, Фидик, Морей – сладководната сила на дестилериите /поне преди време – днес повечето черпят вода от собствени източници/. Уискитата по правило са нежни, сладки, плодови, неопушени, но от това правило има изключения /водите често преминават през торфени слоеве, което рефлектира върху финалния продукт/, тревисти и не до там пикантни – в контраст с тези от Висините и Айла. Градчета като Дъфтаун са се превърнали в център на уиски туризма и района предлага добра леглова база, за разлика от пустата Айла, където намирането на подслон изисква месечна подготовка. Течностите от региона са и тези, които се препоръчват като първа стъпка /ведно с няколкото от Низините/ в света на уискито. 

 5. Висини. Най-непристъпните и сурови места приютяват едни от най-добрите дестилерии в Шотландия. Дълги години уиски производството тук не е било разрешено, поне не е и за търговски цели, тъй като е било прекалено недостъпно за английските бирници. В този период се появяват и малките преносими казани, които лесно са били прихващани към магаретата, в случай на опасност. Дори е съществувал различен акцизен режим за производителите от Хайлендс, спрямо тези в Низините, който е бил затегнат след неуспешното въстание на Бони Принц Чарли от 17-ти век, получило подкрепата на клановете от Highlands. Едва през 18-ти е облекчен, което не се харесва на хората от Лоуленд, виждащи силната конкуренция на интензивните, богати дестилати от района, които могат лесно /и го правят/ да ги засенчат. След Акцизния акт от 1823г. положението повсеместно е изравнено и толериране вече не се допуска. Глендронак, Глен Гири, Гленкадам, Гленморанджи, Клайнлиш, Брора, Далмор, Олд Пълтни, Талискер от о-в Скай, Хайленд Парк. Уискита по правило са по-пикантнни, по-опушени /вместо въглища тук векове се е ползвал торф/, „по-свирепи“, но и по-богати. Не винаги лесни за разгадаване, често предлагат повече на запалените ентусиасти, търсещи по-сложен и богат профил на напитката пред тях. 

 По темата може да се пише още много, но за целите на блога изложеното ми се струва напълно достатъчно.

 Наздраве!
 Качество преди количество!

2 Comments

  1. Рамон Меркадер

    Полезна статия (полезен блог като цяло), много благодаря за нея.

    1. Благодаря, че отделяте време, за да четете написаното. Радвам се, че статията е била интересна и полезна. Наздраве! 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram