Whiskeytemple 
Поглеждам в архива на сайта и впечатление ми направи дългото отсъствие на ревю на уиски от дестилерията Лонгморн /Longmorn/. През януари 2020г. дадох отзивите си за независима версия на спиртоварната, бутилирана от Сигнътъри, а последната среща с официален ботлинг на бранда датира от преди почти десет години. Причините са изцяло обективни – дестилерията, за историята на която ще дам малко разяснения след малко, през продължителен период отсъстваше от малцовия фронт и едва в последните сезони реши да установи плацдарм там. Очаквано – при доста висока цена за новите експресии.
Основана е през 1893г. от Джон Дъф /положил началото преди това дестилерията Glenlossie/, Чарлз Шайърс и Джордж Томсън. Десетина години след основаването на Гленлоси, Дъф грабнал семейството си и се преселил в Южна Африка, където имал желание да изгради дестилерия, но заради политическата обстановка начинанието му се провалило.
По-късно Дъф отскочил и до САЩ, но и там не срещал разбиране. Местните не искали конкуренция от британец. През 1892г. се върнал в Шотландия и станал мениджър на Bon Accord distillery, която напуснал, за да основе тази на Лонгморн. По-късно изградил и дестилерията на BenRiach – двете са буквално на няколко километра една от друга и в дълги етапи са функционирали в тандем, изцяло за нуждите на смесените уискита.
Казаните започват да функционират през 1894г., но в следващите години кризата Патисън засяга дестилерията. В следващия век тя неколкократно сменя собствеността си, за да дойде 1970г., в която компанията се присъединява към известните нам Гленливет и Глен Грант, с които формират „The Glenlivet Distillers Ltd“.
През 1978г. Лонгморн е закупeн от Шивас Рийгъл. Цялото обединение The Glenlivet Distillers и компанията Chivas Brothers стават част от семейството на канадската компания Seagram’s. Нейният алкохолен бизнес бива разпределен през 2001г. между Диажио и Перно Рикар, като именно в господство на последната попадат Лонгморн и Бенриах. За моя радост скоро след това Benriach бива закупена от Били Уокър, който успя да `и вдъхне живот и да я утвърди като малцов производител.
Обновеното портфолио на Лонгморн отстрани една несправедливост – в известна степен. През 2014-2015г. в продажба бе налична една 15-годишна версия, за която съм разказвал в сайта, която тогава се котираше тук за около 60 лева. На запад струваше около 60 евро. Малко по-късно 15-ката беше спряна от производство и я замени 16-годишна разновидност, която бе и по-скъпа. Тя не успя да докосне любителите на малца, както го беше сторила по-младата с една година разновидност. Имаше и уиски без посочена възраст. След няколко години и тяхното предлагане се преустанови.
Ситуацията се промени преди 4-5 години, когато хората от Перно въведоха дизайна на бутилката, който виждате тук, а заедно с него промениха и концепцията около продажбата на този малц – вместо да изградят стъпаловидна наличност от достъпни малцове, гарнирани с някоя по-зряла напитка, те директно скочиха на 18-годишния пълнолетен малц, който описвам, въвеждайки го като първо ниво в гамата си. Над него имаше 23- и 25-годишни уискита, предлагани с градуса на партидата. Днес пълнолетният малц се предлага на по-висок градус от версията, с която разполагам, а в търговската мрежа се открива и Лонгморн на навършени 30 години.
Празнината в по-ниския възрастов сегмент се запълва от делото на независимите бутилировачи, които дълги години бяха и основният, да не кажа единствен, генератор на версии на Лонгморн. И то при доста сносно ценообразуване – официалните версии не бих определил като особено достъпни.
Бутилката с Longmorn 18 y.o. Double cask matured закупих през пролетта на 2023г. от т.нар. „travel retail“ магазини, каквито има и в някои наши градове – бутилирана е през 2021г. Коства ми някъде около 170-180 лева – от днешна гледна точка това е ниша, където се позиционират някои дори по-млади напитки. В допълнение към това като стимул за покупката на шишето мога да изтъкна и любопитството ми и желанието да се завърна към официалния прочит на Лонгморн.
Екстра аргумент за набавянето на стъклото бе и сносната презентация на алкохола – уискито не е студено филтрирано и е бутилирано на 48% алкохолно съдържание. Цветът му очаквам да е подсилен с карамел е150а – практика, която Перно Рикар е внедрил по отношение на дестилериите, които управлява. Задният етикет не дава информация за липсата или наличието на този оцветяващ агент.
Отлежаването преминава в два типа бъчви – хогсхедс и екс-бърнън бъчви. Буретата от типа hogsheads е възможно да са съхранявали и шери, но дори и да е така, профилът на уискито е формулиран изцяло в стилистиката на свежите неопушени малцове от Спейсайд, белязани от екс-бърбън отлежаване. Което може да е позитив, ако търсите по-чист профил. Аз се насладих на уискито в тези му одежди и прозрях защо е добре възприето от производителите на смесени уискита.
Аромат – нотки малц, мед, жълти стафиди, жълти сливи и ябълки, пикантност, сладникаво усещане, крем ванилия с лимонена есенция, ванилов сладолед, крем шампанско/ крем брюле от кроасан, пудра захар, зелени билки, кайсии и дюли. Плодово-сладкарски асоциации в профила. С вода – малц, десерт с орехи, запечен плод, сушени жълти плодове /манго и ананас/. Вкус – сладост, сладки жълти плодове, нежна пикантност, мед, малц, бадеми, крем брюле, мента. Сладостта след второто отпиване отстъпва пред влиянието на дъба. Стилът на уискито е характерният за Спейсайд при неопушено уиски с бърбън влияние. С вода – някак изтънява. Финал – среден, пикантност, лека сухота, слаба сладост, ядки, нектарини/ праскови, но без силна сладост. Лимонена кора, тревист мотив, нотки бяло вино, подправки. С вода – ядки, жълто грозде и пикантност.
Оценка: 86/100. Цена: коства ми около 170 лева.
В обобщение: приятен и непретенциозен малц от Спейсайд. Нищо „уау“, но и нищо, което да дразни. Бих го консумирал без добавена вода.
