Visit to Bowmore distillery and Warehouse tasting

 След кратко затишие отново се завръщам на пистата, за да ви разкажа за мисията „Посещение в дестилерията Боумор“. Преди всичко останало, нека ви дам една препоръка – ако и когато ви се отдаде случай да посетите Шотландия и в частност о-в Айла, направете всичко по силите си, за да си запазите място за тура из дестилерията, който обаче да включва и дегустацията в може би най-емблематичния и харизматичен уиски склад, наричан „Хранилище 1“ /Vault 1/. Не поставям под съмнение уникалната емоция, която всеки друг склад, съхраняващ бъчви с уиски може да остави, но този е няколко нива над останалите. Причината е, че се намира в една от най-старите дестилерии в земите на скотите, за която се твърди, че неофициално произвежда уиски от 1779г. и че е разположен на самия бряг на езерото Лохиндал, граничещо с Ирландско море. Сърцевината на каменното му тяло пък буквално е обвита в плесени и гъби, царуващи в това кралство на влагата и изпаряващия се вкусен алкохол. Дано снимката по-долу ви спомогне да си представите безвремието, властващо в недрата му.

 Знам, започнах статията от главата за краката, но не исках да пропусна да отбележа значимостта на този етап от визитата ни там. Но преди отново да заговоря за финала на странстването ни в традиционната постройка, пазеща историята на поколения уиски ваятели, нека се върна към предисторията, която включваше необходимостта да се придвижим от Порт Елън, където бяхме отседнали, до административната столица на Айла – градчето Боумор, в центъра на което е и самата дестилерия. Задачата за превоза ни бях поверил в ръцете на Стив и Дейвид от „Айла такси“, които през целия ни престой ни указваха необходимото съдействие, тъй като не съм наемал кола. Още в деня преди визитата ни в Боумор бях резервирал услугите на превозвача, от който нямам никакви оплаквания.

 В деня, посветен на гостуването в едноименния производител, пристигнахме около час преди началото на самия тур. Предварително, още месец преди това, бях заплатил по-скъпата опция, която включваше многостепенното меню – дестилерия и складово опитване на уиски. Признавам си, че очаквах навалица на входа на дестилерията, но през цялото време бяхме единствено аз, Яна и Маги – дамата беше наш гид и домакин. И тъй като посетителският център все още не беше отворил, а и самата дестилерия преди определен начален час стои недостъпна за външни лица, с Яна решихме да уплътним времето, разхождайки се из спретнатото крайбрежно градче и да направим няколко снимки.

 На една от тях ще видите и прословутата кръгла църква, за която се говори, че е построена в края на 18-ти век, а формата ѝ е подбрана, за да няма ъгъл, в който да се крие дяволът /No corners to hide/. Така гласи поне местният фолкор. Самият Боумор е с население от около 1000 души и освен с дестилерията и църквата, се слави по света с бара към хотел „Боумор“, притежаващ огромно количество рядко малцово уиски от Айла. От него също съм подбрал няколко фотоса, основно концентрирани върху щедрите наличности с малцови колбички от намиращия се в съседство производител. От кея пък се разкрива прекрасната гледка към фасадата на дестилерията с емблематичния ѝ надпис, а на отсрещния бряг стои Порт Шарлът и дестилерията Брухлади с новите ѝ складови постройки на хълма.

 След мотаенето ни из града, включващо и откриването на една бакалия, в която, редом със стоките от бита, домашните палачинки и хранителните продукти, се продаваха и някои доста интересни уискита, заехме жадна позиция пред дверите на дестилерията, където неизвестният нам господин все още плевеше цветята. Точно до входа пък е разположен и общинския басейн „Мактагърт“, затоплян от непотребната топлина от уиски добива. В плувния комплекс не сме влизали, но пък за сметка на това бяхме вторите по ред гости на магазина към дестилерията, от който започна и малцовия ни поход. Преди да връхлетим там направихме малка обиколка в двора на Боумор, където успях да видя и разкостен казан, явно приключил вярната си служба и очакващ преработката си.

 В посетителския център, в контраст с атмосферата в склада, всичко бе лъскаво, обновено и никак не евтино. Там открих традиционните рекламни стоки – дрехи, магнити и различни сувенири, както и шарена селекция от уиски, очакваща щедрия си купувач. Извън регулярното портфолио за продан бяха обявени и няколко примамливо изглеждащи бутилки, които стояха далеч извън възможностите ми. Не съм ги и опитвал, но в края на дегустацията ни получихме щедри драмчета от пълнения за феста Фиш Айл 15-годишен Боумор, зареден с градуса на бъчвата. Мога да потвърдя, че този бърбън отлежал малц бе тотална изненада – разкошна хармония от слаба опушеност и щедри плодови асоциации от жълтата гама. Опитването му пък се случи в бара над магазина, разкриващ супер гледка към водната шир.

 Не след дълго стана време за началото и Маги ни прикани да се присъединим към нея. Турът бе достатъчно обстоен и ограничения за снимките не ни бяха поставяни. Може би и заради цената му. Единствената молба бе да не правя клипове – уважих я, разбира се. Маги от своя страна се оказа доста приятен събеседник. Сподели, че работи в дестилерията от 1999г. и че на следващия ден очаква брат си и неговото семейство от Австралия – с тях не се бе виждала от началото на 2020г. Тези ни разговори нямаха нищо общо с уиски производството, но показаха, че обикновените хора, които работят в дестилериите, имат същите житейски неволи и радости като нас, без значение от формата на корпоративна собственост и политиката, която господарите упражняват спрямо придобитите от тях компании. А при Боумор властовата ръка се вдига от японския гигант „Сънтори“, притежаващ в допълнение към Джим Бийм и японските брандове Ямазаки, Чита, Хакушо и Хибики и дестилериите Лафройг, Охинтошън и Глен Гири, за срещата на терен с всяка една от които съм разказвал в блога. Тук е мястото да отбележа, че по аналогия с Лафройг и Боумор има свое собствено помещение за малциране на ечемика, който впоследствие суши в т.нар. „килн“ с помощта на буците с торф. Основният процент от нужния малц за спиртоварната /около 2/3 от общото количество/ обаче идва от английската компания „Симсънс“.

 Началният етап на уиски добива е покълването на зърното, като то се обръща на ръка на няколко часа. Доста трудоемка дейност – убедих се в това сам. След него идва ред и на меленето му, за което хората в Боумор ползват мелницата „Портъс“. Раздробеното зърно пък се прехвърля в медните съдове за т.нар. „машуване“, при което с гореща вода се извличат захарите от ечемика, които впоследствие, след като озахарената мътна течност бъде охладена до нужния градус /знаете, че прекомерната топлина ще убие дрождите/, чрез добавяне на мая ще дадат началото на нискоалкохолната течност уош, получена в дървените съдове уошбек. Тя ще се дестилира през двете двойки медни казани, които по времето на нашето гостуване изглеждаха лъснати до блясък – навярно в резултат на поддържащите дейности в т.нар. „тих сезон“, предхождащи визитата ни. Съобразете го, ако планирате визита през лятото.

 Всеки един от тези етапи ще илюстрирам със снимки. Любопитен факт е, че затоплянето на водата, чрез която ще се извлече захарта от зърното, става в двата медни съда в залата, имащи неравномерна форма, които се оказаха на около стотина години.

 След като приключих с дефилето си пред казаните /благодаря на Яна за чудесната снимка/, Маги ни поведе към Vault 1, където завърши разходката ни. Очакваха ни три бъчви с уиски, като от всяка от тях беше издърпано количество, което да опитаме. А в края на дегустацията си отляхме и по 100 милилитра за спомен от бурето, което ни се хареса най-силно.

 След края на престоя ни в „криптата“ се насочихме отново към магазина и бара, където опитахме и редичката с шарените уискита, снимка на които качих малко по-горе. После поехме към „Боумор хотъл“ за хапване, презареждане с кафе и за по едно драмче. Да не сме капо. Малко по-късно Дейвид се появи според уговорката ни и се прибрахме към Порт Елън, за да отдъхнем преди срещата с Ардбег и Бунахавън на следващия ден.

 До скоро, приятели! 🙂