Whiskeytemple_Vladimir 
Невъзможно е да говорим за шотландско уиски и да не споменем Джони Уокър, да мислим за малцовото уиски от земите на Уолъс и да не споменем Гленфидик и родния му Дъфтаун /на жаргон „duff“ се превежда като алкохол – от там и Dufftown/. Разбирате какво искам да ви кажа, нали? Точно така, в тази статия искам да ви представя бележките си от изминалото посещение в дестилерията на Glenfiddich, която се намира в самото начало на градчето Дъфтаун, ако идвате от Крагелахи. От нашата квартира пък я деляха някакви си 500 метра и визитата ни бе поставен вън от съмнение. Преди всичко, искам да благодаря на хората от „Долината на елена“ /превод на Glenfiddich/, че работят и в неделя. Повечето уиски производители не обслужват туристи в този ден и възможностите за дестилирийни разходки са сведени до минимум. Работното време на Гленфидик обаче е „24/7“, което позволи на мен и Яна да прекараме няколко красиви часа в пределите на уискито с триъгълната бутилка.
Не знам до колко снимките, които направих, са показателни за красотата на дестилерията, но по друг начин не мога да ви пренеса там. Историята на дестилерията и на марката датира от края на 19-ти век и очаквано строителството от онова време е изградило облика на комплекса. Казвам „комплекс“, тъй като в рамките на дестилерията има десетки каменни складове, бутилировъчен отсек и дърводелски цех, обслужващ пристигащите бъчви. Последните два обекта не съм заснел, тъй като турът не ги обхваща /не и базовият/, а и времето ни бе ограничено, тъй като след дестилерията на Гленфидик трябваше да посетим още интересни кътчета. По тази причина няма да видите и снимки от красивото кафе и бар, функциониращи в самата дестилерия, в които може да откриете най-голямата колекция от едномалцовото уиски. Като компенсация ви предлагам обилното количество снимки от околностите на дестилерията.
В тази статия няма да разглеждам качествата на конкретно уиски, произвеждано от „Уилям Грант и Синове“. То има много почитатели, както и по-хладно реагиращи спрямо него хора. Моето мнение е, че то е основополагащо и всеки бъдещ малцофил е добре да му отдели необходимото време за обследване, тъй като е достъпно и ценово, и като ароматно-вкусов профил.
По настоящем дестилерията черпи вода от собствен водоизточник в планината Бен Ринес, намираща се само на няколко километра от Дъфтаун. Въпреки това, водите на близко преминаващата река Фидик /Fiddich/ все още играят значима роля при производството на уиски и се изплозват за охлаждане на казаните в хода на дестилирането на алкохол.
Малко по-надолу от езерцето се намира и входа на дестилерията, където е разположено красивото предверие, предлагащо интересни снимки и факти, свързани с основателя на дестилерията /Уилям Грант/ и фамилията му. От тук именно се закупува и необходимия за разглеждането `и билет, а в непосредствена близост е разположена и малката зала, в която се прожектира кратък филм за историята на бранда.
И към днешна дата производителят продължава да бъде в ръцете на рода Грант, което му позволява да се изфука с пълно родословие и постижения, отговорни за които са предшествениците на сегашните собственици. Може би знаете, но именно Гленфидик полага началото на модерната тенденция на консумация на малцово уиски през 60-те години на 20-ти век. Именно Гленфидик налага и характерната триъгълна бутилка на пазара, като дестилерията е и първата /по спомен/, която отваря свой посетителски център. В този смисъл са и част от кадрите в представеното филмче, след което групата ни се раздели на две части с цел по-лесното ни развеждане. Ние с Яна попаднахме сред няколко германци и двойка от Украйна, контролът върху които бе поет от една дама, жителка на Дъфтаун – казваше се Нуни. Тя ни разясни правилата, които трябваше да спазваме с цел гарантиране сигурността ни. Сред тях бе и забраната да се снима в складовите помещения на дестилерията и в близост на медните казани. След това ни поведе към началото на производствения процес – залата, където покълналият ечемик се промива с гореща вода в съда, наречен „mash tun“ /меш тюн/.
Направен е от мед и от него лъха силна топлина /а в цялото помещение се носи чудестния аромат на бира/, тъй като покълналият ечемик се залива три пъти с вряла вода, която извлича захарите, които впоследствие ще бъдат храна на дрождите при ферментацията. Нека спомена, че част от ечемика Гленфидик си набавят от съоръженията за покълване /“malting floor„/ в дестилерията на Балвени /Balvenie/, която също се притежава от „Уилям Грант и Синове“. По-големият процент обаче се купува от специалицирани индустриални комплекси, които работят по заявка на съответната дестилерия. Ако сте прегледали предходната статия, посветена на посещението ни в дестилерията на Glen Grant, предполагам сте забелязани, че меш тюна там бе празен и в него ясно различими бяха металните бъркалки, които галят кашата. На следващите две снимки може да ги видите /качеството не е идеално/ в действие. Чрез тях се постига по-равномерно проникване на водата и в долните слоеве, тъй като меш тюна е доста дълбок.
Получената сладникава течност се насочва към дървените съдове за ферментация, намиращи се в съседство /„wash back“/. Тук те са 24 и целта им е до осигурят необходимото количество „уош“ /алкохолната течност, подлежаща на дестилация/ за следващия етап. Тук ароматът на бира е най-явен – самата течност се обозначава като „distiller`s beer„.
Обемът на всеки от тях е 60 000 литра, ако съм запомнил правилно, което си е адски голямо количество бира. Не може да бъде и другояче, тъй като Гленфидик и Гленливет са дестилериите, произвеждащи най-голямо количество спирт годишно – над 10 млн. литра /мисля, че се стремят да достигнат 14 млн./.
А кое превръща уоша в уиски? Медните казани и бъчвите.
Единственото място, от което ни беше позволено да снимаме красивите медни тела бе от входа на помещението /still house/. Принципът е, че функционират по двойки, тъй като Гленфидик дестилира два пъти. Течността „уош“ се дестилира през първия казан, „wash still„, след което се насочва към втория – „spirit still„. Алкохолните пари се изпаряват при дестилацията и се кондензират в специални съдове.
И тук, както навсякъде другаде, само средната част от дестилирания алкохол се насочва към бъчвите. Спиртът, течащ в началото /“head“ или „foreshots„/ и в края /“tail“ или „feints„/ на процеса все още не е с добри показатели и се пази за последваща дестилация с последващата партида „wash“ /след първия казан уош-ът има около 18-20% алкохол и се нарича „low wines„/. Производството отделя огромно количество топлина и контролирането му изисква завидно количество знания и концентрация. Каквото и да си говорим, медните казани на практика са потенциални бомби.
Особено интересна част от тура е посещението на двата склада, изградени преди почти век. Снимки не мога да ви покажа, но спокойно мога да споделя впечатленията си от мириса, носещ се в тях. Въздухът е пропит с вкусни алкохолни пари, смесени с уханието на дървесина. Именно в склада, скрит зад показаните по-горе врати, имахме късмета да подушим отворени бъчви от бърбън и шери, които излъчваха нечовешки вкусен мирис. В другия склад изрично бяхме помолени да оставим техниката си входа /не знам дали правенето на снимки е поставено в зависимост от заплатения вход, тъй като другаде позволяват снимането/. След него пред нас се разкри красотата на подредените бъчви от всякакъв обем и вид /основно от шери олоросо и бърбън/. В дъното му бе огромната бъчва /tun/, в която се „оженват“ по-малките бъчви с уиски преди бутилиране, както и нагледното обяснение на системата „солера“ /solera/, взаимствана от производителите на шери. Особеното при нея е, че включва бъчви с уиски с различна възраст, които се смесват и допълват с нови количества с цел постигане еднаквост на партидите. В същото помещение видях и бъчвата, подписана от посланиците на „Уилям Грант и Синове“, участвали в подбора на бъчвите за Glenfiddich Project XX /линкът ще ви отведе към посветената му от мен статия/, сред които бе и Калоян Александров.
Заключителната част от тура бе дегустацията на уиски, включваща четири представителя на марката. Немските ни спътници докапчиха всяко едно от тях, но ние с Яна спазихме благоприличие – бе малко след 11.00 часа и все още не бяхме в настроение за уиски. Единственото, което изпих бе младият 12-годишен Гленфидик, чашата с който ползвах за горната снимка. Времето за консумация не е много и идеята е да не се увличаме с престоя, тъй като след нас има и други групи. Споделих ви, че дестилерията има собствен бар и зона за кафе, в които има море от малц, но които жертвах в името на по-интересни преживявания.
Точка на нашата визита постави бързия поглед в дестилирийния магазин, където има доста скъпи дрехи и аксесоари, както и бутилки с уиски на Гленфидик, Балвени и Hazelwood /смесено уиски, предлагано по летищата/.
С това приключва и статията ми. Предстоят още два материала за посетени от нас дестилерии, след което идва ред на опитаните от нас уискита в различните барове, ханове и страноприемници. А те са наистина интересни и запомнящи се. 🙂
Наздраве, приятели!
Качество, преди количество!
