Dark Mode On / Off
 Преди да започна преразказа на второто ми посещение в детилерия в Шотландия, нека направим едно леко уточнение. Аз съм Владимир, обичам уиски, опитвам се да разбирам от уиски и по призвание съм уиски блогър. Не работя за определена компания, не получавам заплащане от някого за това, което пиша и уискитата, които ви представям са закупени с личните ми средства /освен ако не съм посочил друго в статията/. Правя това уточнение, за да разберете какво изразявам чрез споделените от мен материали, а именно мнението на човек, който обича уискито като напитка, но и като през призма на възприемане на света. В това си качество аз не само мога, но и съм длъжен да пиша това, което мисля. Не крия нищо, не се опитвам да изкълчвам езика си, за да се харесам на някого. Затова имайте предвид, че в тази статия ще има много добри думи, но няма да спестя и негативните си впечатления. Ако това не ви притеснява и желаете да ми отделите няколко минути, ще се радвам да се видим отново в края на статията, която се очертава като доста пълна и всеобхватна. Да започваме. 🙂

 Ден втори от гостуването ми в Шотландия. След като на 02.05.2016г. посетих дестилерията на Гленгойн /Glengoyne/, която ви представих в предходната статия, то на трети май реших, че е време да се насоча към другата десилерия, разположена в непосредствена близост до Глазгоу производствена площ – тази на Auchentoshan /Охинтошън/. Ако направя паралел между отношението към всяка от тях, ми се струва, че тази на Гленгойн се ползва с по-добро отношение от местните власти. Нека поясня. До нея има директен транспорт от автогара Бюкянън и това е автобус № 10, който спира пред входа `и. За сметка на това, добирането до Охинтошън е една идея по-трудно. Оказа се, че от автогарата не тръгва нито един удобен автобус. За щастие в Бюкянън се намират вежливи служители, които отделиха от времето си, за да ни обяснят, че удобният транспорт до дестилерията е автобус № 1D, отпътуващ от Джамайка стрийт. На практика тя не е толкова отдалечена от автогарата, но изисква повече усилия. Ако се намирате пред автогара Бюкянън трябва да поемете по ул. Райнфелд, която не след дълго променя името си на Юниън стрийт, която от своя страна приема екзотичното име Джамайка стрийт след поредното кръстовище с Аргайл стрийт, преминаваща под Сентръл Стейшън. На ъгъла между тях има голям Макдоналдс и не може да я пропуснете. До Аргайл може да стигнете и ако поемете по ул. Сокихол, след което завиете по Хоуп стрийт до кръстовището с Аргайл. Централната част на Глазгоу е лесна за ориентиране и загубването е мисия невъзможна. Та, именно от спирката на Джамайка и Аргайл тръгва автобус № 1D. Билетът по спомен бе около 6 паунда, а пътуването трае около 50 минути. Трябва да слезете на последната спирка в Клайдбанк, наречена Маунтблоу /Mountblow/. Оттам се хваща същия автобус в обратната посока. От Маунтблоу се вижда и сградата на дестилерията. За да достигнете до нея просто слезте надолу по тротоара и продължете по главния път, който ми заприлича на магистрала. От ляво ще остане малко кварталче, където по погрешка се озовахме. За щастие учтив шотландец не само, че ни показа пътя, но и ни закара пред самата дестилерия, въпреки че бяхме с мокри дъждобрани.


 Дестилерията. Като ли че по чудо след слизането ни от автомобила на незнайния шотландец слънцето изгря и прогони /не за дълго/ тъмните облаци. Преди дестилерията има езерце, което се е образувало в резултат на бомбардировка от нацистите през войната /в дестилерията тогава се е произвеждало ракетно гориво/. Сега площта пред Охинтошън е аранжирана приветливо. След него следва портал с охрана и път който ще ви отведе до т.нар. „посетителски център“. В него трябва да заявите желанието си за участие в обход на дестилерията. Предлагат се няколко тура, като ние избрахме класическия, струващ 10 паунда и вкрячващ три уискита на финала му. 





 В посетителския център е разположен и магазинът на дестилерията, където може да откриете цялата налична гама на марката, вклячваща и някои изключително редки и скъпи представители. Налични са и книги, посветени на уискито, две от които аз грабнах. Може да си напълните и бутилка от бъчва или да закупите т.нар. „Distillery cask“ уиски, но за пренасянето му през границата ви трябва чекиран багаж, с какъвто не разполагахме. 










 Обиколката. Туровете започват на кръгъл час и тъй като бяхме пропуснали началото на един решихме да изчакаме и да поснимаме преди другия. А повярвайте ми, има какво да се снима и види, защото дестилерията е наистина красива.









  След като поснимахме дойде времето на обиколката ни. Нашият гид се казваше Мадж, която бе приветлива и отзивчива дама. След като ни обясни мерките за сигурност поставихме началото на обиколката в помещението с големия казан, наречен „мештюн“ /mashtun/. Именно там е разположена и мелницата, с която ечмикът се стрива до субстанция, наричана грист. Ечемикът, който ползва дестилерията е местен, тъй като наблизо има земеделски площи. Той обаче не се малцува в дестилерията, а това се извършва в нарочни комплекси. След това покълналият ечемик пристига в дестилерията, смила се и подобното на брашно /не точно/ вещество се насочва към единствения в дестилерията казан /мисля, че беше меден/, наречен мештюн, където към него се добавя три пъти гореща вода. Идеята е с нея да се отвлекат захарните съединения в малца, които са основата на дестилирания алкохол. Сместта в казана е хиляди литри и ухае на зърно или зърнена закуска. След като се прибави три пъти гореща вода към смления малц, течността, наречена уорт /wort/ се насочва към казаните за ферментация, наречени уошбек /wash back/, които в дестилерията са общо седем. Твърдата субстанция, наречена драф, се продава на животновъдите.





 Споменах, че течността ферментира в големи казани, наречени уошбек. Те са направени от дърво от Орегон. Всеки от тях побира хиляди литри течност, към която се добавят няколкостотин килограма мая. Подобен казан може да се ползва до 40 години, като най-младият в дестилерията бе на около 10. В помещението, което посетихме имаше четири, единият от които бе все още празен, тъй като не бе напълнен и мога да ви кажа, че е огромен – дълбок е поне 5 метра. Наоколо пък се долавя характерната миризма на мая и на бира, защото в края на процеса на ферментация течността уорт вече носи алкохолен градус от 5-6% и представлява тъмна на цвят бира. Тогава се насочва към медните казани за дестилиране.





 Казаните в дестилерията са три, тъй като Охинтошън ползват тройна дестилация. Те са от мед и се подгряват с пара, а не с директен огън. Първият се нарича уош стил, през който преминава първата дестилация. В края на процеса, течността вече има алкохолно съдържание от около 18-19% и се нарича low wines. На цвят е мътна и вече носи плодов мирис. След това се насочва към втория казан, при който уошът се дестилира до около 50%. Течността се избистря. След третата дестилация от третия казан, наречен спирит стил /spirit still/, течността вече придобива бистър цвят и алкохолно съдържание над 70%. В края на процеса на дестилация течността губи алкохолния си градус и прозрачен характер и течността не е годна да се напълни в бъчвите. Затова се връща за последваща дестилация. 




 Складовете. За щастие и мой късмет, хората от дестилерията позволяват разглеждане на един от складовете, в които отлежава уискито. В него са налични около 4 млн. литра алкохол, като най-младите бъчви са на няколко години, а най-старите на 50. Казвайки бъчви е редно да спомена, че Мадж ни информира, че бъчвите се ползват три пъти. Ароматът в склада бе вълшебен, благодарение на изпаряващия се алкохол, т.нар. „ангелски дял“ и като че ли усещах как се пренасям назад във времето. 





 Дегустацията. В края на обиколката се озовахме в приятно помещение, където пред нас бяха разположени бутилки с уиски на Охинтошън. В цената на билета ни се включваше дегустация на Auchentoshan American Oak, Auchentoshan 12 y.o. и Auchentoshan Three wood single malt whisky. Бележки за тях не съм си водил, тъй като времето за дегустация е крайно ограничено, но пък на финала получихме по една малка чашка, подобна на чашата Гленкирн, като подарък. И след като разменихме още няколко изречения с Мадж се отправихме отново към посетителския център/ магазина, от който напуснахме дестилерията.




 Под чертата. Какво мисля за посещението на дестилерията? Беше невероятно преживяване, което ви пожелавам и на вас. Отдаде ли ви се повод, не го пропускайте. Вече имате бегла представа какво ви очаква, знаете и как  да откриете дестилерията – остава ви да посетите Шотландия. Всичко в дестилерията е чисто, спретнато и приветливо, наоколо се носи мирис на мая, кумините пушат весело, а чувството, че си в „родилния дом“ на уискито е несравнимо. Бих и ще посетя дестилерията отново при първа възможност, този път при друга програма, предлагаща обаче възможноста за опитване на уиски директно от бъчвата.


 Споменах в началото на статията, че освен приятните емоции, в мен остана и зрънце разочарование. То не е свързано с отоношение към нас или с цена на продукт. Знаете, че като уиски блогър често разисквам неудобни за производителите/ вносителите въпроси. Такива според мен са липсата на означие на възраст на уискито и добавянето на карамел е150а към благинката – две практики, които не харесвам. По време на тура попитах Мадж защо на част от дестилатите на компанията липсва означение на възраст, която по закон трябва да отразява най-младото уиски в бутилката. Отговорът, който получих не бе удовлетворителен и се аргументира основно с това, че уискито се предлага на много пазари, включ. и в не до там богати страни, в които хората не желаели да плащат стотина паунда за старо уиски. Моето мнение е, на всяко уиски следа да бъдат посечи годините му – без значение дали е 4, 5, 12 или 50-годишно. Именно възрастта му е един от основните ценообразуващите фактори, наред със субективния „реноме“ и с вида използвани бъчви. Аз не виждам нищо лошо в откровеността на компанията да посочи, че предлага младо уиски. С удоволствие бих си купил младо уиски, стига то да е оценено разумно. За сметка на това, все по-честа практика е предлагането на уиски без години, при неоправдано висока цена.


 Второто ми разочарование се дължи на това, че попитах Мадж дали дестилерията ползва оцветител карамел Е150а, за да подсили цвета на уискито. Получих отрицателен отговор. За съжаление той е неверен. Вземете бутилка 12-годишен Охинтошън и на кутията, или на самата бутилка, на немски /а може би и на датски/ е посочено, че съдържа ненужния и подвеждащ възприятията по мое мнение карамел Е150а. Независимо дали той оказва някакво влияние върху вкуса на уискито, той несъмнено създава погрешна представа за качеството на уискито в масовия консуматор, тъй като по-тъмният цвят се асоциира с по-дълго отлежаване, респ. с по-добро качество. Аз считам, че цветът на уискито следва да бъде този, който бъчвата е придала, без да се налага добавянето на каквато и да е било добавка. Противното е некоректно и не мога да адмирирам.


 След тези укорителни думи идва очакваният финал на статията. Канех се да посетя още една дестилерия – тази на Гленкинчи /Glenkinchie/ до Единбург, но в последния си ден в Шотландия реших да разгледам вековния замък в града. Ще се поправя следващия път. Но пък за краткото време в Шотландия опитах няколко чудесни уискита в тамошните уиски барове, които ще ви представя в следващите статии.

 Наздраве, приятели!
Качество преди количество!

2 Comments

  1. Страхотна дестилерия, чудно питие !
    А знаеш ли какво означава наименованието Auchentoshan ?

    1. Whiskeytemple_Vladimir

      Привет!
      Наистина чудесно място. Следващия път се каня да опитам по-интересни дестилати, ако ги предлагат в някакъв тур.
      Да, "Ъгълът на полето" или нещо подобно. Обяснението беше, че наоколо има доста ниви/ поля/ земи и от там са се вдъхновили.
      Наздраве!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram