Dark Mode On / Off

Glenglassaugh 42 y.o., 1973 – 2016, cask #5638, single malt whisky, Rare Cask Release Batch 3

 Днес в блога Храм на уискито звучат празнични фанфари, а небето над мен е осветявано от тържествена заря. Или поне така ми се иска. Поводът е, че днес пиша своята статия № 800 тук. Преди четири години посрещнах статия № 100, която тогава ми изглеждаше като завидно постижение, което отдавна вече съм надминал в представите си. Признавам си, че в началото на 2014г., когато положих началото на описателната дейност, не съм и предполагал, че любопитството и вдъхновението ми ще ме отведе толкова далеч. Знам, че не откривам топлата вода и на света има далеч по-съществени постижения, будещи гордост, но в моите очи това, което правя почти всеки ден, а именно да популяризирам уиски културата и да разпространявам уиски познанието е не по-маловажна мисия. Изпълнявайки я успях да се срещна с мнозина от вас. По този повод и в чест на своеобразния юбилей прецених, че е редно да представя едно по-особено уиски, което имах възможността да опитам преди около месец и което покри стандартите ми за вкусотия. Нека ви запозная с Glenglassaugh 42 y.o. single malt whisky, дестилирата през 1973г. и бутилирана през 2016г. – седмици преди да навърши 43 години.
 Гленгласа е шотландска дестилерия, основана през 19-ти век, по-точно през 1875г. от Джеймс Мор и Александър и Уилям Морисън. Намира се на около 60 км северозападно от Абърдийн, така че ако имате път на там, отделете някой друт литър бензин, за да я разгледате /при първа възможност аз ще го направя, ще пийна един малц и ще си спомням за времето, когато в Абърдийн играеше Илиян Киряков/. 
  Самото `и изграждане отнело около две години и 10 000 паунда /по тогавашния курс – с инфлационния индекс сега тази сума би възлязла на няколко стотин хиляди/. Шотландската уиски индустрия била в своя апогей – дестилериите в края на века никнели като гъби, изключение не правела и тази на Гленгласа. Уискито потекло от медните казани, но не оставайте с впечатление, че се е предлагало като едномалцов дестилат в лъскава опаковка. Не, краят на 19-ти и началото на 20-ти век /до 50-60-те години на века/ са времето на засиленото търсене и производство на смесените, бленд уискита. Такава е била модата. Рядко някой би пил чисто едномалцово уиски. Затова и огромният процент на произведения
малцов дестилат от Гленгласа бил разходван за смесените уискита, в частност тези на Teacher`s. 
 В края на века детилерията била обновена и всичко изглеждало като цветя и рози, когато уиски промишлеността била засегната от последиците на „Кризата Патисън“ /братя-търговци, често наричани и измамници, които покрай мегаломанските си проекти завлекли една или две камари дестилерии и банкови институции и след като фалирали и влезли в затвора, колодата с карти рухнала, повличайки много производители със себе си/. 
 През 1892г. Александър Морисън изпитвал сериозна нужда от финансови постъпления и продал Гленгласа на „Highland Distillers“, залегнали по-късно в състава на „The Edrington Group“ /придобити от тях през 1999г./ – актуалните собственици на Macallan и Highland Park. И вместо успех и признание, новият век донесъл тишина в производствените помещения. От около 1907г. до 60-те години на 20-ти век, с кратък период на производство през средата на
30-те години, дестилерията не произвеждала уиски. 
 60-те години, освен много готина музика, донесли и нещо непознато – засилващо се търсене на уиски /войната била свършила преди 15-20 години, Европа и светът вече започнали да се съвземат от следвоенната криза и обществото вперило поглед към веселата част на живота/. Не само на смесено, но и вече на малцово /за което следва да поздравим Glenfiddich, които първи започнали да рекламират и налагат културата на употреба на малцово уиски/. Именно
тогава Гленгласа била обновена и започнала повторния добив на уиски – този път за смесените напитки на Cutty Sark и The Famous Grouse. В следващите 40 години Гленгласа я очаквали времена на по-силно производство, и години на забвение – от 1986г. до 1992г. дестилерията не функционирала /кризата от 80-те години във Великобритания не я
подминала/. 
 През 2008г. „Edrington Group“, придобили вече Гленгласа, я продали за около 5 млн. паунда на „Scaent Group“, която в следващите пет години положила доста труд, за да обнови съоръженията в дестилерията, за да бъде тя конкурентноспособна и да може да предлага качествено малцово уиски. Нещо не им потръгнало обаче и през 2013г. Гленгласа била придобита от консорциума, оглавяван от Били Уокър, закупил през 2004г. дестилерията на BenRiach и GlenDronach пред 2008г. Под неговото ръководство били пуснати версии без означение на възрастта, както и някои варианти, пълнени само от по една бъчва /single cask/, гордеещи се със завиден престой в дъбовите бурета – практика, продължена и от новите собственици от „Браун – Форман“.
 За последните „кръгли“ статии наложих практиката да ревюирам по-стари и редки уискита и още преди месеци бях решил в правилния момент да ви разкажа за подобна благинка. Така се случи обаче, че в края на годината ми се събраха наистина доста подобни напитки, всяка една от които заслужаваше да получи подобно внимание. 42-годишната Гленгласа обаче надделя не само заради завидната си възраст, а и заради чудесното впечатление, което остави в мен. Признавам си, че не съм почитател на прекалено интензивно повлияните от дървото уискита /забелязвам, че оптимално качество за мен по правило имат тези между 15 и 20-25 години/. И преди съм споделял, че при много старите уискита, както и при много младоликите опасността човек да остане разочарован е напълно възможна – при тези в напреднала възраст заради влиянието на бъчвата, а при младите по точно обратната причина. Е, от всяко правила си има изключение и тази Glenglassaugh 42 y.o. е пример за това.
 Невъзможно е да скрия вълнението си от срещата с дестилат от началото на 70-те години, когато е била произведена и тази Гленгласа. Коренно различно време и дух, различни сортове ечемик, както и бурета. По-конкретно, като дата на производството се сочи или 09.11.1973г. или 11.09.1973г. – понякога в UK разменят местата на месеците и дните. Течността е булитилирана през ноември 2016г. Цялостното отлежаване, поне според предния етикет, преминава в екс-бърбън буре с № 5638 /bourbon barrel/, от което са произлезли общо 238 бутилки, пълнени без разреждане с вода при 40,6%. Мисля си, че изначално уискито е отлежавало в друга по вид бъчва и е било прехвърлено в по-пресен бърбън барел, за да живне спиртът, но това е само лично предположение. Моята доза произлиза от бутилка № 176. Цветът не е подправян с карамел /така сочат данните от сайтовете, на които бих се доверил/, а доколкото прочетох уискито не е било и студено филтрирано.
 Аромат – нотки екзотични плодове, компот от жълти плодове /кайсии/, слаба дървесност, спомен за йогурт с кайсия, праскови или манго, пикантност, щрихи сушена захаросана папая, ананас и манго, нотки портокал, безалкохолно с мирис на мандарини, канела, амарето, както и асоциация с бисквитена торта с крем малина. С вода /добавих капка-две/ – ядки, свежест и още плодове. Вкус – изключително богат на плодови заемки, манго, кайсии, нектарини, напомни ми на плодова салата. Долавя се дървесност и пикантност, сладост. С вода – мандарини и дървесност. Финал – среден до траен, танини, но умерени за възрастта на уискито, слаба пикантност, отново спомен за мандарини, сок от мандарини, мента, сухота, екзотични жълти плодове и отново намек за манго. С вода – дървесност, но изтънява и се губи бързо.
 Оценка: 90/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: над 1500 евро е на запад.
 В обобщение: старо уиски, което оставя усещане за екзотична плодова бомба.
 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram