Whiskeytemple_Vladimir 
Когато стане дума за шотландска дестилерия, която експериментира с различни винени финиши на продукцията си, може би първото име, което ми хрумва е това на Гленморанджи /Glenmorangie/. А навярно няма да бъда единствен. Поне тази Гленморанджи, в която ръководната дейност на технолог е отредена на Бил Лумсден, явен привърженик на комбинирането на няколко вида бъчви в хода на стареенето на съответното уиски. Ако се абстрахираме от встъпителния 10-годишен едномалцов дестилат /имам съмнения и относно Астар, но все още не съм го опитвал/, който поне по спомен залага на бърбън бъчви, то при огромния процент от неговите роднини се търси явно или по-дискретно влияние на винените бурета. Да не забравяме и факта, че собственикът на Гленморанджи, компанията „Луи Вютон – Мое Хенеси“, притежава едни от най-лъскавите и реномирани шата във Франция и осигуряването на качествено дърво не е проблем. И може би само, за да спъна изложението си, днес ще ви разкажа за едно уиски, за което не разполагам с категорична информация дали се доверява по утвърдената практика по ползването на винени бурета. Става дума за Glenmorangie Tusail single malt whisky, дебютирало като част от търговската линия „Private edition“ на марката през далечната 2015г. Преди да поговорим за Тюсейл /Тусейл – не съм сигурен/, нека си припомним няколко момента от историята на марката.
Дестилерията се намира в шотландсите Висини /Highlands/ и името `и в превод означава „Долината на спокойствието“. Преди да бъде пригодена за дестилиране на уиски Гленморанджи е произвеждала бира. Източници сочат, че това се е случвало около век преди официалното `и снабдяване с лиценз за производство на уиски от 1843г., получен от Александър Матесън. В началото медните казани били „втора ръка“ – Матесън закупил два, които преди това се използвали за производство на джин, но след като бизнесът потръгнал били добавени още. През 1887г. била основана „Glenmorangie Distillery Company Ltd“ и дестилерията била изградена повторно. Във времето около Първата световна война била закупена от фамилията Макдоналд, която я управлявала в следващите около 90 години, в т.ч. и във времето на Голямата депресия в САЩ и въвеждането на „Сухия режим“, и Втората световна война.
Мирният период донесъл шанс за успех и благоденствие, и броят на казаните бил увеличен /твърди се, че са най-високите в Шотландия, заедно с тези на Брухлади/. Гленморанджи черпи вода от извора „Tarlogie Springs“ /Тарлоги Спрингс/. Именно във времето на следвоенен икономически бум и развитие, хората от дестилерията решили да се подсигурят от евентуално неблагоприятно въздействие върху водния си източник и закупили няколко квадратни километра около него. В началото на 21-ви век компанията била придобита от „Louis Vuitton-Moet-Hennessy“, които закупили и дестлилерията на Ardbeg. Под тяхно ръководство Гленморанджи пуснала на пазара различни дестилати с винени финиши. Всъщност, такава политика компанията е практикувала още от началото на 90-те години, когато Dr. Bill Lumsden /Бил Лумсден е основният технолог и движеща сила в днешно време в Гленморанджи/ се присъединил към дестилерията и започнал да експериментира с т.нар. „двойно отлежаване“ /double maturation/ и включването на по-нестандартни винени бъчви в процеса.
Основната част от малцовото производство се предлага като едномалцово уиски. Има обаче и процент, който се заделя за бленд /смесените уискита/ като Highland Queen. И за финал. Шансът да откриете Гленморанджи сред продуктите на независимите бутилировачи е нищожен, тъй като компанията няма практика да продава свое уиски дригиму. Изключение са ботлингите на „SMWS“ /The Scotch Malt Whisky Society е компания-бутилировач, предлагаща уиски под свое търговско име/ и смесеното малцово уиски Westport, предлагано от компанията „Wilson & Morgan“, което освен „сок“ от Гленморанджи, включва и уиски от дестилерията Glen Moray.
Това, което под линия можем да си кажем за Гленморанджи/ важи и за Ардбег е, че продуктите `и не са от най-достъпните ценово. Едно от обясненията би могло да бъде качественият подбор на по-скъпо струващите винени бъчви, но не трябва да пренебрегваме и заслугите на рекламния отдел на „Луи Вютон“, натрупал богат опит в промотирането на луксозни вещи от всякакъв вид. Написаното важи и за лимитираните вариации, предлагани под името „Private edition“. Всяка година, може би девета или десета вече подред, Гленморанджи пуска ботлинг с нетипичен характер /опушен или силно повлиян от виното/ като част от тази гама. Тюсейл /Tusail – в превод означаваше „оригинален“ или нещо подобно/ бе представен преди три години и тъй като не се намираше тук, се наложи да си го набавя от чужд сайт. Просто бях решил да го опитам, без значение на цената, която платих за него и доставката му. И след като преди месеци го споделих с приятели и го оставих да подиша след отварянето му, онзи ден се заех с описването му.
Това, което го представя пред света като уникална напитка е не типа бъчви, в които старее, а сортът ечемик, ползван за направата му. Оказва се, че през 60-те години производителите на бира във Великобритания са ползвали ечемик от сорта „Мари отер“, който са славел с добри дестилационни характеристики, но развитието на земеделието и нуждата от по-богати на захари видове почти довели до забвението му. В Англия обаче щамът все още бил култивиран и именно такъв ечемик е дестилиран за уискито от днешната статия. Етикетът на бутилката гордо сочи и факта, че ечемикът е малциран по традиционния метод в помещението „malting floor“. Това ще рече също, че е обръщан на ръка, за да не загние. Къде точно се е случило това не знам, а и не съм сигурен дали Гленморанджи разполагат с такова или са го закупили от външен източник, придържащ се към по-бутиковия, но икономически неизгоден метод на покълването на зърното. Не мога да ви кажа с категоричност и в какви бъчви отлежава дестилата – бих заложил на бърбън бъчви. Това, което знам със сигурност /защото го пише на етикета/ е, че уискито не е студено филтрирано /спиртът след дестилацията не е пречистван през прекарването под налягане през филтри/ и е бутилирано при 46% алкохолно съдържание. Течността крие годините си /NAS/ и навярно е с подсилен цвят. Идеално щастие не съществува и уиски индустрията не е изключение. Но пък благинката ми хареса и я намирам за подхождаща за по-топлите дни навън, които скоро трайно ще се настанят около нас.
Аромат – свежи жълти плодове, ванилов крем, жълто грозде, пикантност, пудра захар и сладкарски подправки, слаб спомен за мириса на шкаф, слаба парфюмност, зърно, зелени тревисти тонове, екзотика /банани, манго и праскови/, шоколад и лека спиртна нотка. Разгадах и асоциация с лимонени сладки с ванилия, кайсии, зарзали, сладникаво бяло вино, ванилов сладкиш с прасковен компот. С вода – ванилия, зрели жълти плодове, бял шоколад и нотка накиселяващ плод. Вкус – нежна пикантност, сладост, зърно, тревистост, кайсии, намек за джинджифил, лимон, слаба дървесност и лека цитрусова горчивина. С вода – сладост, намек за жълти плодове. Финал – среден, нотки лимонена кора, интензивна свежест, пикантност, малц, мента, лимонада, масленост, мед, лека сухота, асоциация за суха дървесина. С вода – по-слаба ментово усещане, нотки прегоряло, сладост и зелен мотив.
Оценка: 86/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: над 200 лв.
В обобщение: пролетно и нежно уиски, с плодово-пикантен характер.
