Dark Mode On / Off

Edradour 1985 – 2007, 22 y.o. Chateau d’Yquem cask finish single malt whisky

 Кратката версия на статия № 707 в блога Храм на уискито: много вкусно уиски. Ако искате да разберете подробностите, трябва да ми отделите няколко минути, за да я дочетете до финала `и. Както забелязвате, писанията ми не са прекомерно къси, нито дълги, а се опитвам да се придържам към един по-щадящ ограниченото ни време формат. Прекомерното хвърляне на думи в пространството засилва чувството на скука, докато телеграфният стил на възпроизвеждане на мисли /в моя случай е само една мисъл/ е прекалено бланкетен и беден по моите разбирания. Казано метафорично, стремя се да готвя вкусни словесни торти, чиято сладост и орнаменти да не водят до втръсване. Ако се придържам към тази стилистика, неща ви представя днешоното уиски – освен че е доста старичко, на 22 години е, рядко /бутилирано е през 2007г./ и вече скъпо /по-младите му версии се търгуват за по-няколкостотин евро/, то е и сладко. Буквално. Но не прекомерно. След следващата снимка започвам с разясненията по темата Edradour 22 y.o. Chateau d’Yquem cask finish.
 Нека започнем от произхода на алкохола. Едрадауър е една от най-малките, ако не и най-малката дестилерия в шотландските Висини, произвеждаща няколкостотин хиляди литра спирт годишно. За сравнение – Гленфидик /Glenfiddich/, Гленливет /The Glenlivet/ и Макалън /Macallan/ вече надхвърлят 10 млн., а доколкото чета са се устремили и към 14 млн. /индустриалният производител на зърнено уиски, Инвъргордън пък дестилира в пъти в повече от тях – над 40 млн. литра/.
  Дестилерията на Едрадауър /ще ви разберат ако кажете и Едрадур/ е основана през 1825 г., въпреки че някои сочат и 1837г. като момента на рождението `и. Жизненият си път започва под името Glenforres. В началото дестилатът се използва за премиум бленд уискита, като основен пазар за продуктите на дестилерията в идните години се оформят САЩ, където продуктите трупат популярност, независимо от изключително ограниченото производство. Стига се до там, че с „дистрибутирането“ на бранда се ангажира известният гангстер от Ню Йорк Франк Кастело, който по време на „Сухия режим“ движи голяма част от подземния алкохолен бизнес в САЩ.
 Към онези години дестилерията е американска собственост, а малцът `и се изпива под формата на бленд уиски в американските клубове. Кастело, който впоследствие ще оглави рода Дженовезе и е близък до Лъки Лучиано, няма проблем с „маркетинга“. Стабилно изградената му система от контакти с управляващи и политици, на които заделя по някой друг долар му гарантират доза комфорт, а за конкурентите винаги има заделен пълнител.
 В следващите години и с легализирането на алкохола мафиотският `и оттенък намалява, а след войната започва период на просперитет. През 1947г. дестилерията е електрифицирана. През 1982г. е закупена от „Campbell Distillers“, които впоследствие се трансформират в „Перно Рикар“ и едва през 1986г. дестилерията с най-малките дестилатори пуска на пазара свое малцово уиски. 
 През 2002г. е придобита от „Signatory“ /независим бутилировач на уиски от Единбург, за който вече неведнъж сме си говорили/, като компанията полага невероятни усилия, за да наложи бранда, използвайки различни винени бъчви, в които уискито отлежава частично или изцяло. По последни данни се планира увеличаване на капацитета `и с оглед завишеното търсене, което доведе до намаляване на запасите от по-стар Едрадауър, последвано в очакваното им поскъпване. Дестилерията произвежда и силно опушена версия на своето уиски, наричана Балехин /Ballechin/.
 Достатъчно за историята на марката. Какво е особеното при този Едрадауър? Освен по-зрялата възраст, това, което го отличава е комбинацията от ползвани бъчви за отлежаването му. Имайте предвид, че ботлингът е пълнен само от една бъчва с № 07/330. Алкохолът е дестилиран на 03.04.1985г. и след близо 20 години стареене в хогсхед /най-вероятно бърбън хогсхед – преработена бъчва, по-голяма от стандартното бърбън буре/, е прехвърлен в описаната по-горе бъчва, първо пълнене /first fill sauternes cask/, която преди това е съхранявало френското вино сотерн от шато Д`Икем /простете, ако бъркам произношението му/. В нея уискито е прекарало около 15 месеца, преди бутилирането му на 08.05.2007г. Общо са напълнени 318 бутилки, а тази, която опитах в хотел „Downtown“ в София е с № 111. Докато бях студент често преминавах около него, но едва преди месец научих за красивите разновидности зад бара му, за които ми разказа нов приятел /Наздраве, Ники!/ Алкохолният градус на благинката е 51%.
 Откъде разполагам с тази информация? За щастие, Едрадауър е от коректните производители, които предоставят на етикета необходимите за мен данни. От него научих, че уискито не е с манипулиран цвят, т.е. не е ползван карамел Е150, но не срещнах отразяване дали е студено филтрирано. Това, което, по разбираеми причини, липсва от етикета е проследяване на историята на френското шато.
 Понастоящем Chateau d’Yquem е собственост на компанията „Луи-Вютон-Мое-Хенеси“ /Moët Hennessy Louis Vuitton/, възникнала през 1987г. след сливането на „Луи Вютон“ и обединението на „Мое-Хенеси“, занимаващо се с търговия на алкохолни напитки. В контраст, шатото възниква още през 18-ти век. Намира се във винарския район на Бордо, в частност на апелация Сотерн и се ползва със статута на един от най-реномираните винопроизводители в сегмента, за което свидетелства и класифицирането му като „Premier Cru“ шато.
 В бъчва именно от това шато, съхраняваща преди това сладкия сотерн, е прекарало последните си мигове стареене уискито, което плахо положих на масичката за горната снимка. Спрях се на него измежду другите възможни вкусотии не само, заради това, че вече е почти невъзможно да се открие конкретната реколта /Vintage 1985-2007/, но и поради близостта на дестилирането му с моето раждане. Все по-трудно се открива благинки от 80-те години – период, който колкото и романтичен в представата ми, е бил не по-малко тежък за шотландските уиски производители заради разразилата се британска икономическа криза, довела до окончателното затваряне на редица други дестилерии. За наша радост Едрадауър не само е успяла да превъзмогне последиците `и, но и да се развие, за да могат и тези след нас да се наслаждават на интензивното `и уиски, характерът на което до голяма степен се определя от изключително малките `и медни казани. А какво открих в чашата?
 Аромат – интензивен, без оглед далечното отваряне на бутилката. Пикантен, носещ спомен за мириса на ванилов крем, дори асоциация с бяла халва, сладко от бели череши, дървесност, кайсии, екзотични жълти плодове, ананас, мандарини, сладост, малц, восък, сладко от жълт плод и слабо накиселяващо усещане като от цитрус. Спомен за пълнозърнест хляб, печени семки, жълти ябълки и жълти круши. С вода – още ябълки, малц, кокос, ядки, ананас, бял шоколад, захарен памук. Вкус – интензивен, дървесен, пикантен, нотки джинджифил, жълтоплодова сладост, препечено, сухота. И тук се прояви споменът за накиселяващ плод, винени заемки и печено тестено геврече. С вода – дървесност, пикантност и сладост. Финал – среден до траен, сгряващ, танини, но не прекомерни, пикантност, умерена сладост, сухота, печени ядки, сушени кайсии. С вода – намек за череши, киснати в алкохол, доза свежест, слабо нагарчащи ядки и още пикантност.
 Оценка: 88/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: неизвестна.
 В обобщение: интензивно уиски, напитка с характер, при която престоят в бъчвата се долавя ясно.
  

2 Comments

  1. Много разбирачески коментар.Поздравления!

    1. Whiskeytemple_Vladimir

      Благодаря за хубавите думи и за отделеното време! Наздраве!
      Владимир

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram