Whiskeytemple_Vladimir 
Учат ни да се плашим от чудовищата, без значение как се наричат – Баба Яга, Кашчей, Мъхчо Плъхчо, Гусьо Мазния, хората, миришещи на лук и евтин алкохол в 07.35ч. в градския транспорт. За тях съм съгласен. Светът на уискито обаче е населен от една по-вкусна, по-особена категория „чудовища“, от които не само не бягаме, но и ги желаем /чудесно начало на статия – говоря за чудовища-обект на желание … дано сте от търпеливите читатели/. Дестилатите от шотландския остров Айла често се обозначават като „опушени“ или „торфени“ чудовища, заради силния си натрапчив аромат, дължащ се на ползваните торфени буци при сушенето на ечемика. В речника на някой уиски ценител може да чуете и термина „шери чудовище“. Той идва да подскаже, че уискито, към което е насочен, притежава интензивен винен профил /цвят, мирис, вкус и послевкус/, дължащ се на отлежаването в бъчви, съхраняващи преди това виното шери, произлизащо от Испания. В зависимост от вида ползвано шери, всеки един от описаните по-горе компоненти би бил различен, но по презумпция се приема, че „шери чудовищата“ /sherry monsters/ притежават наситен тъмен цвят, граничещ с нюанс на безалкохолното кола или с кленов сироп /говорим за тези нюанси, единствено, когато краските на уискито се дължат на естествените процеси на отлежаването, а не на добавения карамел Е150/. Едно подобно „страшилище“ съм се заел да ви представя днес. Визирам Glendronach 12 y.o. single malt whisky, отлежавал само и единствено в бъчви от шери олоросо и шери педро хименез.
Ако се разтършувате из блога, ще откриете, че някога през есента на 2014г. ревюирах 12-годишен Глендронак. Той обаче не е същият като този от снимките по-горе. Визията им е сходна, но се различават по някои неща. Преди много луни, Глендронак е бил притежание на компанията Перно Рикар, която е подхождала по различен начин спрямо гамата му. Именно „12-ка“ от онези години описах в блога през 2014г. Цветът `и е манипулиран с оцветител, а подборът на бъчви включва такива от бърбън, в комбинация с шери бъчви. Не стига това, но и градусът на стария Глендронак 12 е бил различен – само 40%. Несъмнено обаче е налице прилика във външния вид на двете версии, за което може да се убедите и сами.
Актуалната версия е тази в ляво. Тя е по-естествена, тъй като е бутилирана в натуралния си цвят, при 43% алкохолно съдържание и след цялостна винена матурация. Навярно течността обаче е студено филтрирана. И тъй като съществува небивал интерес относно бутилките, пълнени през 2013г. ще отбележа, че опитаната от мен бе бутилирана по-късно /по спомен през 2014г./.
Не знам защо толкова дълго отлагах представянето и на настоящата интерпретация на 12-годишния ботлинг. Все нещо друго от гамата на дестилерията го изместваше, а логиката подсказва, че е редно да започна с него, преди да обследвам по-старите /стари не означа винаги и по-добри/ на Глендронак. Сега си давам сметка, че не съм сбъркал. Независимо от повечкото опитани варианти от намиращия се в близост до Абърдийн производител, Glendronach 12 не само, че не се представи по-незабележимо от тях, но и изпъкна на фона на някои не до там „тъмни“ по характер разновидности. И то го направи по един интензивен начин, неприсъщ на по-масови и „реномирани“ марки – с характер и достъпна цена.
Бутилката, която виждате на снимките има своята история. Преди точно две години я видях в клуб Бакарди в Шумен и в една хладна есенна вечер на 2015г. с Яна инициирахме отварянето `и. Бяхме гледали някакъв щур филм в киното и лепкавата вечерна мъгла навън, обгърнала пустите улици и влажните клони на дърветата, си просеше малцов тупаник. Досещате се, че коркът-пазител на сърцевината на бутилката радостно издаде звука „пук“, а тъмните капки заваляха в чашите. Полагащата ни се доза ечемична радост привърши и ние се отправихме към дома. Бутилката остана на бара и дълго никой не проявяваше интерес към нея. Каквото и да си говорим, марката не е позната в Шумен и редовните клиенти консумират други отвари. Но макар и малко, въздухът вече откри своя път към благинката, а под негово влияние се надявах тя да се развие.
Така и се получи. Преди няколко седмици забелязах, че стъклото вече бе преполовено. Явно някой друг ценител бе попаднал в земите на Глендронак. Това пък ме подсети да се активизирам с ревюирането `и. Преди дни поправих пропуска си, а впечатленията ми може да прочетете след последната снимка за статия № 641.
Аромат – шери, шери, шери. Виното дирижира парада. Нотки тъмни вишни, тъмен шоколад, кожа, презрели тъмни плодове, слаба пикантност, еспресо, ром демерара, стафиди, киснати в тъмен ром или бренди, сладко от тъмни плодове, канела, карамел, торта с шоколадова глазура, дори торта „Гараш“, какаов крем, какаов сладолед с тъмни плодове, карамфил, зърнен сладкиш „флапджак“ с какао, бадеми и сок от вишни. С няколко капки вода – още от същото. Вкус – обилна сладост, тъмни и червени плодове, сливи, ягоди, череши, слаба нотка опушеност, свежест, пикантност, сушени подправки, карамфил, сладка тъмна бира, бонбони виолетки, шоколад и дървесност. С вода – слаби танини, пушек и сладост. Финал – среден, танини, тъмен шоколад, свежи червени ябълки, сладост, заемки от шери, мед, малц, лека сухота, крем какао, масленост и намек за кафе. С вода – препечено, карамел.
Оценка: 88-89/100 /последвайте линка в червено за още подобни статии/. Цена: между 60 и 70 лв.
В обобщение: уиски, красиво доминирано от виното, което някога е отлежавало в ползваните бъчви. Определено ми хареса.
