Dark Mode On / Off

Ardbeg Auriverdes single malt whisky

 „Когато падне мрак и дъжд се сипе от небето, отварям аз торбата и галя си небцето … “ Странно, да не кажа глуповато, начало на поредното уиски представяне, но ми хрумна и реших да ви го споделя /ако Скорсезе го развие и покани ди Каприо, може поне оскар-два да вземе/. Споменавайки „Оскар“ се сещам, че той беше позлатен или поне му бе даден вид, че е правен от благородния метал. Е, позволете ми тогава да споделя нещо друго „златно“ с вас – уискито от снимката. „Златно“ е, защото вече се търгува за не малко средства, както повечето дестилати на дестилерията. „Златно“ е и заради наименованието си, „Auri“ /може би с латински произход/, което в превод означава „златно“ или „злато“. „Verde“ пък означава „зелен/о/а“  /на езиците, повлияни от латинския/ и така достигаме до лъскавото име на уискито от снимката – Ardbeg Auriverdes.

 Легалното производство на уиски под името „Ардбег“ започва през 1815г., когато е основана официално дестилерията на Ardbeg от Джон Макдугал. Говори се, че в района уиски се произвеждало още от края на 18-ти век, но едва с идването на новия, 19-ти век, Ардбег придобил законен лиценз. Стартирала като фамилно начинание, дестилерията ангажирала повечето местни, живеещи около нея и в края на века близо 60 човека се препитавали от сътворяването на уиски. 

 В следващите бурни години от началото и средата на 20-ти век малцовото уиски се ползвало за смесените, бленд уискита, като голяма част от продукцията се продавала на независими бутилировачи. 

 През 1977г. била закупена от канадския производител Hiram Walker, който към този момент притежавал и Ballantine`s. В следващите 20 години Уокър /kомпанията била придобита от Diageo и Allied Distillers, които към онези години били собственици и на Laphroaig/ бил заменен от Allied Distillers, които затворили дестилерията през 1981г. И така до 1989г. 

 Този период не бил особено благоприятен за островните уискита, тъй като вниманието на пазара било насочено към смесените дестилати, а през 80-те години Великобритания била засегната и от икономическа криза, довела до затварянето на редица дестилерии, сред които и знаменитата Port Ellen. Последвал кратък времеви отрязък, в който медните казани пеели отново радостно под напора на топлината и ароматен малц се пълнел в дъбовите бъчви. Но и това не траяло дълго. 

 През 1996г. отново замлъкнала. Но пък през 1997г. била закупена от собствениците на Glenmorangie, които решили да я вдигнат на крака. И така, към днешна дата Glenmorangie и Ardbeg са притежание на Луи-Вютон-Мое-Хенеси, в чието обединение лъвски пай има и Diageo – може би най-силният алкохолен играч в света. Сложни връзки. Факт е обаче, че покрай събитията от 90-те години Ардбег излиза на световната сцена с нови сили, предлагайки някои интересни за ценителите и колекционерите дестилати. 

 Заради дългите периоди на затишие през годините напитките с означение на възраст с рядкост, а където ги има са доста скъпи. Това може би не се отнася за вариациите, предлагани от независимите бутилировачи, които някога са закупили бъчви от Ардбег и го предлагат на по-поносими цени.

 Ботлингът не е нов за световния пазар. Представен е през 2014г. и е презентиран като нещо лимитирано и специално, каквато е утвърдената практика за продуктите на Ardbeg/ Glenmorangie. Не знам дали някога се е внасял тук, но моят дял от Ауривердес достигна до мен от Холандия – поръчах си мостра от Dramtime, с която получих и горната снимка /по моя молба/. Особеното за уискито е, че отлежава в бъчви от бърбън, първо и последващо пълнене, препичани по различен начин. Терминът, който се ползва в случая е „toast“, което ще рече, че в бъчвите е пален огън, който е „препичал“ дървото. Съществува и друг термин, описващ влиянието на огъня върху дървото при подготовката на бъчвите – „char“, който процес обаче е по-интензивен от „препичането“. При него /“char“, на български „чар“, но не опасен/ огънят създава въгленов слой върху летвите, като по този начин от една страна благоприятства взаивмодействието между дървото и течността и извличането на ванилин и карамел, а от друга се преследва филтриращ, пречистващ ефект на овъглената част /бъчвите за бърбън преминават през процеса „charring“/. Ауривердес обаче е „леко препечен“ /разклатен, не разбъркан, както би отбелязал г-н Бонд/.

 Уискито е бутилирано при 49,9% алкохолно съдържание. Тъй като не разполагам със самата бутилка или с кутията `и, не мога категорично да потвърдя дали е студено филтрирано /замъти се, след като добавих вода, което ме кара да мисля, че не е/ и дали е бутилирано в натуралния си цвят. На няколко места в интернет сочеха, че липсва добавен карамел. Течността обаче не носи означение на възраст, което не е изненада при ботлингите на Ардбег. Не бих могъл да се ангажирам с конкретна стойност, но попаднах на цени от над 100 евро за бутилка.    


 Аромат – спомен за бяло вино и тъмни щрихи под опушеността. Споменавайки я, нека я определя като спомен за опушено месо, шунка или бекон, в съчетание с нотки „морски бряг“. Осезаема сладост като от жълт плод, дори и като от сладко бяло вино. Усеща се и алкохолът. Карамел, бял шоколад, спомен за нафталин, зряло бяло грозде. Мирисът е очаквано суров, но е и изненадващо приятен – подхожда на времето навън. Долових доза тревистост, спомен за лимон и джинджифил, ванилия, свежест, тропически жълти плодове и спомената „тъмна нотка“, която в някаква степен ми напомни на следи от шери, макар че такива бъчви тук не са ползвани. С вода – повече сладки жълти плодове, ванилия, зелени ябълки, ананас, киви. Пушекът отслабва /ако досега не сте опитвали опушено уиски може и да не ви се стори така/, за да се разкрият плодовите нюанси. Вкус – пикантен, носещ спомен за ябълки, сладост, масленост, осезаема опушеност /прах и пепел/, жълт плод, чили, чалц. Долових и слаба метална нотка, съчетана с кисело усещане, а по-късно и танини. С вода – определено се разви в позитивна насока, като долових повече сладост, спомен за сушен жълт плод като ананас, по-слаба опушеност и пикантност. Финал – траен, опушеност, спомен за горичиви бадеми, танини, малц, какао, сухота и пикантност. Сладостта е сравнително слаба. Прихванах още лимонена кора, грейпфрут, банани, които бързо се загубиха в морето от пушек и солена нотка. С вода – опушеност, препечено и по-слаби танини.
 Оценка: 85/100. Цена: над 100 евро

 В обобщение: уискито ми хареса. Ароматът бе на ниво, но танините при вкуса и финала, съчетани с металната нотка и киселото усещане първоначално не ми се понравиха особено. За щастие, уискито понася добре добавянето на вода и след нея тези му компоненти ми допаднаха повече.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram