![]() |
източник на снимката |
След няколкото по-леки уискита, днес реших да ви стресна с нещо наистина … стряскащо. Днес ще ви представя един злокобен хищник, обитаващ дълбоките води на рекламния отдел на компанията „Луи Вютон – Мое Хенеси“. Също толкова зелен, колкото и роднината си от блатните райони на Флорида, Ardbeg Alligator /Ардбег Алигатор/ се доближава до страховития си събрат по свирепата си вече цена и високия си алкохолен градус. Преди няколкото думи за историята на конкретната напитка, нека си припомним историята на самата дестилерия.
Легалното производство на уиски под името „Ардбег“ започва през 1815г., когато е основана официално дестилерията на Ardbeg от Джон Макдугал. Говори се, че в района уиски се произвеждало още от края на 18-ти век, но едва с идването на новия, 19-ти век, Ардбег придобил законен лиценз. Стартирала като фамилно начинание, дестилерията ангажирала повечето местни, живеещи около нея и в края на века близо 60 човека се препитавали от сътворяването на уиски.
В следващите бурни години от началото и средата на 20-ти век малцовото уиски се ползвало за смесените, бленд уискита, като голяма част от продукцията се продавала на независими бутилировачи.
През 1977г. дестилерията била закупена от канадския производител „Hiram Walker“, който към този момент притежавал и марката „Ballantine`s“. В следващите 20 години Уокър /по-късно kомпанията била придобита от Diageo и Allied Distillers, които към онези години били собственици и на Laphroaig/ бил заменен от „Allied Distillers“, които затворили дестилерията през 1981г. И така до 1989г.
Този период не бил особено благоприятен за островните уискита, тъй като вниманието на пазара било насочено към смесените дестилати, а през 80-те години Великобритания била засегната и от икономическа криза, довела до затварянето на редица дестилерии, сред които и знаменитата Port Ellen /Порт Елън/. Последвал кратък времеви отрязък, в който медните казани пеели отново радостно под напора на топлината и ароматен малц се пълнел в дъбовите бъчви. Но и това не траяло дълго.
През 1996г., когато нашите национали се готвеха да покорят Англия, Ардбег отново замлъкнала /както сториха и нашите футболисти/. Но пък през 1997г. била закупена от собствениците на Glenmorangie, които решили да я вдигнат на крака. И така, към днешна дата Glenmorangie и Ardbeg са притежание на „Луи Вютон-Мое Хенеси“ /същите, които правят скъпи аксесоари и скъпи напитки/, в чието обединение лъвски пай има и Diageo /Диажио/ – може би най-силният алкохолен играч в света. Сложни връзки. Факт е обаче, че покрай събитията от 90-те години, в началото на 21-ви век Ардбег излиза на световната сцена с нови сили, предлагайки някои интересни за ценителите и колекционерите дестилати.
За мен Ардбег е уиски, което всеки любител на малца би следвало да опита в даден етап от „кариерата“ си /дали ще ви хареса още в самото начало е спорен въпрос – на мен ми трябваше време и опит/. Проблемът, който виждам с производителите като Ардбег е, че често са придобити от компании, специализирани в продажбата на обикновени предмети, но търгувани на прекомерно висока цена /старая се да бъда умерен, коректен дори/ заради уменията на съответния рекламен отдел. Заради дългите години, в които дестилерията не е функционирала запасите от старо уиски може би не са толкова, колкото при други и това вещо се експлоатира от собствениците. За пример – преди месеци представиха 21-годишно уиски, чиято препоръчителна цена бе 350 евро, която в някои магазини вече клони към 7-800. Може би разсъждавам в някаква степен наивно, но все пак говорим за уиски, чието предназначение е да бъде пито, а подобни интересни ботлинги почти винаги попадат в колекции и стоят зад витрини, защото се възприемат за инвестиция. Но стига „хейт“, нека се върнем към Хищника.
„Алигатор“ е уиски, което е бутилирано при 51,2% алкохолно съдържание, в отсъствие на студена филтрация /не съм сигурен дали цветът е подсилван/. Името на уискито косвено е вдъхновено от свирепото животно. За да си отговорим на въпроса „Защо Алигатор“, ще трябва да ви върна към американската практика на обгаряне на дървото за бъчвите. След като се нареже, изсъхне и се подготви на летви, дъбът се пече за минути и този процес се нарича „toast“. Идеята му е да активизира дървесните съединения и структура, за да се способства предстоящия процес на стареене на спирта. Американците практикуват и т.нар. „charring“, при който под въздействието на силен пламък се обгаря вътрешността на бъчвата, за да се образува пласт от изгоряло дърво, действащ като естествен филтър, при който се засилва и обмена между дърво и течност. В зависимост от желанието на производителя и ефекта, който се преследва, това обгаряне бива четири степени, като последната се нарича „alligator char“. При нея изгорелият слой е по-груб и дебел и наподобява кожата на алигатора. Предполагам вече виждате на къде ви водя – за целите на проекта „Ардбег Алигатор“ са ползвани нови дъбови бъчви, при които вътрешният слой е обгорен по тази технология /не съм сигурен дали уискито само е финиширало съзряването си или цялостно е отлежавало в тях/. И за финал на суховатата част – ботлингът от началната снимка носи идентично име, с това на друг продукт на Ардбег, който обаче е облепен със светли етикети. И двата са пуснати на пазара през 2011г. /и при двата градусът е един и същ, и двата ботлинга не сочат възраст/, но светлата вариация е предхождала с месеци тази, която ви презентирам днес. Причината – през 2000г. Ардбег основава малка общност /тогава/ на почитатели на марката, наричана „Committee„. Членството в нея, което се заявява през сайта на Ардбег, дава достъп до лимитирани ботлинги. Именно за тях първоначално са пуснати първите 1000 бутилки от Алигатор, а след месеци са последвани от още 10 000 зелени техни събратя, разпределени из световните пазари, при първоначална цена в Европа от около 60 евро. Понастоящем надвишава 120 и то в аукционите.

Аромат – жълт плод, осезаемо алкохолно съдържание, силна сладост и ванилия, силна опушеност, карамел, „тъмни“ следи, в някаква степен напомнящи ми на заемки от шери /макар и слаби/, спомен за опушено месо, сушено солено месо, огнище, лайм, лимон, лимонов сладкиш с ванилия, масленост/ масленки, мента, евкалипт, асоциация със зряло бяло грозде и спомен за сладко бяло вино /всичко това обвито в пушек/. Мирисът е тревист, „зелен“, навяващ асоциации и със зрял банан, нафталин, иглолистна дървесина. След минути /никога не бързам с дегустациите си – отнемат ми средно по около час/ се разви повече жълтоплодова сладост, като се засили и споменът за цитрус. С вода – повече ванилия, мирисът става по-плодов, а опушеността отслабва. Вкус – отприщва слюноотделянето, солидно опушен /прах, пепел/, мокра почва, спиртност, масленост, спомен за яйчен крем или крем карамел, препечено, сухота /може би заради високия градус/, а при второто отпиване сладост, намек за зелен плод /ябълка или круша/ и презрял банан. С вода – сладост, карамел, джинджифил и усещане като от трохи. Финал – траен, малц, тревист, опушен, сладникав, носещ сгряващо усещане, досущ като от „целувка с комин“, спомен за цитрус /лимон, лимонена кора, грейпфрут/, слаби танини, слаб солен спомен и сухота. С вода – споменатата слаба горчивина, по-свеж и тревист послевкус.
Оценка: 86/100.