Whiskeytemple_Vladimir 
65,9 градуса … Такава жега се разрази вчера около мен, но не защото стоях близо до изригващ вулкан или защото бях пуснал фурната, а защото течността във фината дегустационна чаша бе 65,9%. До момента това бе най-високо октановото уиски, което попада на „работния плод“ мен и ако трябва да го опиша с една дума, то тя би била „свирепо“. Но нека ви го представя по утвърдения вече стандарт: уводни бележки + няколко факта за производителя + личните ми впечатления от напитката.
Увод. Минималният градус, при който се предлага уискито е 40%. Поне такъв трябва да бъде в течността, за да може тя да се подведе под категорията „уиски“. Това е и алкохолното съдържание, при което в 99,99 % от случаите се предлагат масовите, достъпни дестилати, включително тези от рафтовете със смесено, бленд уиски. Все по-често се случва обаче бял свят да видят и ботлиниги с по-висок градус. Идеята при тях е, че на консумиращия ги се предоставя възможност да закупи повече алкохол, който по своя преценка да моделира с добавянето на вода /знаете какво мисля за безалкохолните/. Тези бутилки струват повече, тъй като производителя се лишава от количество алкохол, който иначе би могъл да снижи до около законовия му минимум и да го предложи като по-евтин дестилат. Тенденцията по предлагане на високоалкохолни уискита стана още по-популярна в настоящето с пускането на пазара на т.нар. „NAS“ дестилати, при които възрастта на напитката е скрита. По правило тя е по-ниска и повечето алкохол следва да придадат характер на благинката и в някаква степен да замажат очите на купувача. Е, уискито което ви представям днес си има посочена възраст, но е бутилирано и при изключително висок градус – 65,9%. Казва се Глендулан и се произвежда в едноименната шотландска дестилерия от компанията Диажио /Diageo/, която основно го ползва за „плънка“ на смесеното уиски Johnnie Walker.
Glendullan е основана през 1898г., годините на завишеното уиски производство в района Спейсайд, в Шотландия. Може да я откриете в градчето Дъфтаун, където освен едноименната дестилерия са положени основите и на още други, сред които се нареждат Гленфидик и Балвени. На практика сградага е изградена през 1897г., но производството започва година по-късно.
Дестилерията е основана от Уилям Уилямсън и Синове, компания, която се занимавала със смесването на уиски, които я управлявали /макар и вече с променено име/ до средата на 20-те години на 20-ти век, когато били придобити от предшественика на Диажио – компанията DCL. Постепенно мощностите били увеличени, като през 60-те години дестилерията била осъвременена. В началото на 70-те години в близост до нея била изградена друга дестилерия от тогавашните собственици, разполагаща с повече медни казани. Производството от двете дестилерии било използвано основно в предлаганите смесени уискита, тъй като към онези години консумацията на едномалцово уиски все още не била във вихъра си, и хората залагали на смесените дестилати.
Двете дестилерии функционирали братски до 1985г., когато старата преустановила производство и била използвана за съпътстващи производството дейности. Едва с началото на 90-те години на 20-ти век на пазара били пуснати първите официални ботлинги на едномалцово уиски с името Глендулан. Завишеното търсене на малцово уиски от края на 20-ти и началото на 21-ви век принудило хората от Диажио да променят политиката си спрямо производството на Глендулан и да го лансират като едномалцов дестилат. Така през 2007г. бял свят видяла марката „Singleton“, която може да срещнете и в България, идеята зад която била да обедини продукцията на три дестилерии на Диажио и да ги предложи като едномалцови вариации. Под името „Singleton“ /Сингълтън/ може да откриете едномалцовото уиски на дестилерията Dufftown /Дъфтаун/, Glen Ord /Глен Орд/ и Glendullan /Глендулан/, като на всяка една от разновидностите бил определен съответния пазар. В Европа и България си получаваме SIngleton of Dufftown, но в летищните магазини може да открите и другите алтернативи.
Дестилатът, който ви представям е бутилиран от собствениците на дестилерията през 1998г., по повод 100-годишнината от основаването `и и е кръстен „The Centenary Bottling“. Особеното при него е, че предлага споменатия по-горе висок градус /този на бъчвата – cask strength/, не е студено филтриран /установих го след прибавянето на водата, при което течността се замъти/ и носи означение на възраст – 16 години. Не става ясно в каква бъчва е отлежавала течността /при дегустацията ми се стори, че това е използвана поне веднъж бърбън бъчва/, но пък се сочи, че съдържимото в стъклото е пълнено само от една бъчва /не е обозначена/. От снимката по-горе не може да видите, но тъй като следих движението на цената `и на протичащ в момента търг знам, че на задния етикет са посочени имената на работещите към онези години в дестилерията. С други думи – пред нас стои юбилейна бутилка, която следва да почете завидния рожден ден. И преди бележките ми: нямам информация дали цветът е подправен с карамел Е150а.
Аромат – изключително силна спиртност. Трудно е да се различи нещо повече при такъв изгарящ градус, но долових плодови нотки /кайсии, зрели банани и жълти сливи/, мед, плодова дъвка, асоциация с препарат за полиране на мебели /дърво/, тревисти нотки, сладост, ванилия, прясна дървесина и свежест. Добавях вода пет пъти и не я пестях. След нея – засили се ванилията, дървесност, сладко от тъмен плод, спомен за кафе/ крем с кафе, но доста слаб, свежест, зелени ябълки и зрели круши, ванилов сладолед, подправки от пликче, пикантност /спиртността намаля/, плодов бонбон или локум, банани. След още време и вода мирисът стана още по-свеж и тревист, осезаемо пикантен, с щрихи жълти плодове. Долових и слаба опушена нотка и марципан /бадеми/. Вкус /без добавена вода/- свиреп, интензивен, изгарящ, сладникав, плодов, мазен. Уискито не се търпи без добавена вода. Споменах, че прибавях на някълко пъти: долових пикантност, чили, спиртност, сладост, жълт плод, слаби танини, които след всяко добавяне на водата се засилваха. Оприличих ги и на грейпфрут, като усетих и щрихи мед. Появи се и стипциво усещане, може би заради високият градус, който извлече влагата от езика ми. Появи се и далечен спомен за манго. Финал – среден, плодов, при което преобладаваха кайсиите, мед, сладост, мазни ядки. Силна сладост, сгряващо усещане. С вода – восък, лека „земна нотка“, която постепенно се засили, сладост, с доминиращ меден привкус. Свежите тревисти нотки усетих и тух, като горчивината се засили и ми напомни на тази от лимонена кора или горчиви ядки /кайсиеви/. Пикантност.
Оценка: 80,5/100. Цена: отдавна запасите са изчерпани, но някъде се търгува за около 200 евро, докато в аукционите е около 70 паунда.
В обобщение: уискито не е по моя вкус. Трудно е да говоря, че е комплексно и изискано. Младее и независимо, че му отделих над 40 минути и добавих вода, почти двойно надхвърляща уискито, не успях да го накарам да блесне и да загърби суровия си характер.
П.С. Благодаря на Пепи Керемидчиев за снимката и за мострата.
