Whiskeytemple_Vladimir 
Началото на жизнения път на уискито Jameson е поставен през 1780г. в Дъблин от шотландеца Джон Джеймисън /адвокат, женен за представителка на шотландския род Haig – може би ви е познато от едноименното уиски/. В края на 70-те години се преместил в Дъблин и започнал да работи за Bow Street Distillery. Именно това е предшественика на Jameson, за която споменах, че е основана през 1780г. През идните години трупал опит и знания, а явно и средства, защото към 1805г. вече я бил закупил, а впоследствие и разширил, за да се стигне до 1810г., когато някогашната Bow Street Distillery сменила името си на John Jameson & Son. Следващите години били особено благодатни за ирландската уиски индустрия, като към края на века съществували над 80 дестилерии в родината на св. Патрик. Водеща била ролята на Джеймисън. Производството обхващало значителна територия в Дъблин, а до самата дестилерия били и нейните два кладенеца. Носят се слухове за качеството на бъчвите и зърното, както и за уменията на бъчварите по онова време, работещи за Джеймисън. Славата `и се носила и извън пределите на Британската империя /към онези години Ирландия все още е част от Империята/. Към края на 19-ти век в дестилерията работили около 300 човека, а складовете `и побирали над 25 000 бъчви, което и по днешните стандарти си е завиден запас. Не всички бъчви обаче носели името Джеймисън – голяма част от тях били продавани на търговци-блендъри, като братята Мичел, предлагащи уискито си Green Spot, захранван именно с уиски от Bow Street. Имайте предвид, че към онези години бутилирането на уискито не било толкова разпространено и честа практика била то да се продава с бъчви на хотелиери, бакали или търговци, които често и го разреждали с повечко вода и други несвойствени смеси.
Новият 20-ти век донесъл силен удар за ирландското уиски. Всичко започнало още през 19-ти век с въвеждането на колонния дестилатор от шотландските производители, позволяващ производството на по-чист, беден на аромати алкохол /какъвто се търсел/, при по-голям обем – ирландците все още ползвали медните казани, които раждали по-натрапчив аромат и вкус. Последвали Войната за независимост, след която Ирландия напуснала обединението на Британската империя и загубила безкрайните `и пазари и Гражданската война. Още по-силен удар нанесъл т.нар. „Сух режим“ в САЩ – именно САЩ били основен пазар за ирландското уиски заради голямата диаспора там. И ако в края на 19-ти век в ирландските дестилерии били над 80, то през 60-те години на 20-ти век те били само 4. За да успеят да оцелеят и да преборят силната шотландска конкуренция Jameson, Cork Distillers Company, произвеждащи Paddy и John Powers, произвеждащи смесеното уиски Powers, се обединили през 1966г. в Irish Distillers Group. Извън обединението останали хората от Bushmills, подвизаващи се в Антрим, Северна Ирландия /през 1972г. и те се включили/. През 1971г. старата дестилерия на Jameson, на Bow Street, затворила и цялото производство се насочило към по-новия комплекс в Мидълтън, Корк. По-късно осталаните постройки в Дъблин били превърнати в музей и туристическа забележителност, била построена още по-голяма дестилерия в Мидълтън, като Irish Distillers били придобити от Pernod Ricard, а през 2005г. Bushmills били продадени на Diageo за 200 млн. паунда /а към днешна дата са собственост на Хосе Куерво/.
Благинката, която ви представям в този горещ момент се нарича „Signature Reserve“. Дебютира преди няколко години като заглавие, запазено единствено за магазините в летищата. По-късно обаче се разпространява и извън тях. Течността е смесено уиски, включващо зърнен дестилат с произход царевица и пот стил /pot still/ уиски, обединяващо дестилиран покълнал и непокълнал ечемик, дестилиран три пъти. Благинката е 40-градусова, с подправен цвят и е студено филтрирана, при което не носи означение на възраст. Бутилката е характерната за марката и е с обем от 1 литър. Всичко изброено предопределя уискито като масово, базово дори. Отлежава предимно в бърбън бъчви, като се твърди, че пот стил уискито идва от бъчви, съхранявали преди това подсиленото вино шери. По правило е редно да започна дегустационните си бележки с мириса на напитката. Ако някой ви говори колко невероятен е цветът, подсилен с карамел Е150а /ако сте наясно, че такъв е ползван/ – не го слушайте.
Аромат – мед, свежи зелени нотки, сладост, цветя, прасковено сладко, спиртност, нотки бърбън, тревистост, карамелизирани жълти плодове, нотка печено, доза пикантност, асоциация с мириса на шкаф, сладко от жълт плод, портокали, портокалови корички, „портокалови резенки“. След време слаби щрихи карамел, още по-рехави асоцицаии със сладко от червен плод /ягоди/, зелени ябълки, киви и манго. С вода – плодов микс от червени и свежи жълти и зелени плодове, подправки. Вкус – сладост, масленост, лека пикантност, праскови, зарзали, ябълки, свежест и отново тревисти нотки. Появи се и слаба горчивина, като се засили и пикантността. С вода – разводнява се и стана някак по-сух. Финал – къс до среден, горчивина, флоралност, лека сухота, слаба сладост, тревистост, свежест и усещане като от младо зърнено уиски. Долових още приятна пикантност, масленост и асоциация с жълт плод. С вода – зелени ябълки, дървесност, отново нотки младо зърнено уиски.
Оценка: 80-81/100. Цена: между 60 и 100 лв.
Това е мн-добро уиски за 60.