В последните няколко дни зачезнах от интернет пространството и от територията на блога. Извинението ми: бях в Шотландия. Отдавнашна ми се въртеше пъкления план да си грабна самолета и да я посетя. Не само защото обичам хладното време, а защото именно там се ражда вкусното шотландско уиски. В Шотландия към днешна дата функционират над 100 дестилерии /може би 110 ако не бъркам/ и се досещате какво ще търси малцофил като мен в тази чудесна страна – посещения в дестлирерии /някои ги наричат дестилаторни/ и опитване на недостъпни на нашия пазар напитки, с каквито ще ви запозная в идните стаитии. Засега няма да разкривам какво точно опитах, но ще загатна, че попаднах на наистина прекрасни дестилати, които тух можем да видим само на снимка или като част от колекционерски щанд.
Та, да се върнем на пътуването. Не бях сам. Екипът на Храма на уискито включва и моята приятелка, Яна, с която формираме своеобразния малцов Волтрон. И тъй като всеки път има своето начало, то е редно да започнем с първата крачка – полетът. По ред причини досега румънските ни съседи се радваха на изгодни нискотарифни полети до западна Европа. И тъй като Шумен е по-близо до Букурещ, отколкото до София се насочихме към съседната столица, чието летище Отопени /официално се нарича Коанда/ посреща и изпраща самолети на почти всяка знайна и потайна авиокомпания. Ние избрахме Уиз Еър /Wizz Air/, тъй като цената на билет отиване-връщане до Глазгоу на човек ни костваше под 200 лв., което се досещате, че е предложение, нетърпящо отказ. Полетът бе сравнително дълъг /около 3, 30 часа/ и въпреки опита ни да го разнообразим с бутилка Бейлис, ни се стори уморителен. Но пък гледката си заслужаваше. А и с наближаването долавях все по-силно духът на Уилям Уолъс, който вливаше сили в телата ни. Или беше отново Бейлис-ът …
Глазгоу ни посрещна с очакваното хладно и дъждовно време. Освен него в началото на зоната за слизане приветствие към нас, пристигащите, отправи и един рекламен плакат на дестилерията Гленгойн, на който бе изобразена гамата на компанията. Признавам, че изпитвам силни симпатии към тази дестилерия. Опитвал съм вече шест нейни уискита, но топлите ми чувства не се дължат единствено на тях. Без да изпадам в излишна сантименталност ще вметна, че преди точно една година се чудех кога ще я посетя, разглеждайки нейни снимки из интернет и ето че една моя мечта бе на път да се сбъдне …
Глазгоу. Може би най-големият град в Шотландия, известен с това, че е модерният център на страната. Градът по мое мнение не се различава от повечето съвременни мегаполиси, изпълнен с вериги за бързо хранене, молове и скъпи магазини. За щастие се намират и красиви старинни сгради. Именно в неговия център, на ул. Кеймбридж се намираше нашия хотел. Придвижването до него се оказа по-лесно от очакваното. Белокос шотландец ни напъти към автобус № 500, който тръгва от летището и спира на автобусна спирка Бюкянън /от нея тръгват почти всички важни автобуси, включ. и този до Единбург/. Хубавото беше, че за разлика от транспорта в Люксембург, тук водачите връщаха ресто и не се налагаше да търсим точни пари за билета, който струваше 6,5 паунда. След около половин час път слязохме на спирка преди автогарата, което донякъде ни затрудни. Озовахме се на ул. Сокихол. Не разполагахме с карта и се наложи да търсим съдействие от хората наоколо. Беше почти 12.00 в полунощ и те не бяха в изобилие, но пък попаднхаме на една разнородна група, водена от дружелюбен ирландец от Белфаст /който сподели, че не пие уиски/, която се отклони от пътя си и ни заведе до хотела. Вече бе почти 00.30 ч и се чувствах размазан от дългия ден. Време бе почивка, защото на другия ден бях заплаувал посещение в детилерията на Гленгойн.
Glengoyne. Не знам доколко сте наясно, но шотландците да изключително вежливи хора, готови да помогнат на всеки. С това впечатление останах още преди да пристигна там, комуникирайки си с хората от дестилерията. То се засили и по време на престоя ми, след който все повече си давам сметка, че нещо във взаимоотношенията ни в България куца силно. Очаквано, не знаех как да се придвижа до дестилерията, намираща се на около час разстояние от града /съветвам ви да не се задържате в него, тъй като не е толкова интересен – красивото е извън него/. Затова пък получих подробни указания от човек от Гленгойн, съдържащи и разписанието на автобуса, който свързваше автогара Бюкянън и дестилерията. Този, който ви усройва е № 10. Казвате на водача, че искате да посетите дестилерията и за около 5-6 паунда той ви откарва буквално на входа пред нея. А пейзажът наоколо е наистина чудесен – зеленина, красиви монолитни къщи, стада с отмарящи бели овце и свежест. Автобусът пътува през час и е нагласен да пристига десетина минути преди всеки тур в дестилерията. Обиколките там започват от 10.00 ч сутринта и завършват в 16.00 часа, като най-кратка е продължителността на основния тур – 45 минути.
Обиколката. Предлагат се различни варианти. Ние се спряхме на тур с продължителност от един час, струващ 12 паунда, който освен всичко включва и драмче /около 20-30 мл/ от две малцови уискита – Glengoyne 12 и Glengoyne 18 y.o.
Началото поставя т.нар. „Посетителски център“. След заплащане на входа се отправихме към втория етаж на къщичката, където вече местата си бяха заели десетина човека, наслаждавайки се на 12-годишния Гленгойн. Не екрана вървяха обучителни кадри, след края на които се появи нашият гид – Пати, която представяше фактите за дестилерията.
След няколко разяснителни изречения тя ни покани на верандата на къщичката, зад която се вижда поточето и малкото езерце, от които дестилерията ползва вода за охлаждане на казаните. Там трябваше да оставим и чашките си с уиски, тъй като в другите помещения, в които в деня се произвеждаше уиски, алкохолът и снимането не бяха разрешени.
Загрели вече с един малц се отправихме към помещението, където покълналият ечемик се мели. Сградите наоколо са доста старички /дестилерията е основана през 1833г./ и стълбите скърцаха приятно. А във въздуха се носеше прекрасния мирис на мая и малц. Подобен аромат може да се долови и в нашите градове, където се произвежда бира /в Шумен също съм го прихващал/. Една от сградите има кумин в стил на пагода, който подсказва, че малцирането на ечемика, т.е. покълването му, някога се е случвало на място. Сега обаче не е така и собственикът Йън Маклауд ползва специализирани промишлени комплекси за това. След покълването му, включващо и сушенето му /никога с торф при Гленгойн/, зърното се мели през метални мелници. Крайният продукт наречен грист се насочва към огромния съд, наречен „мештюн“ /mashtun/, където към сместа с мирис на брашно или зърнена закуска, се добавя неколкократно гореща вода, загрята до над 65 градуса. Течността /наричана уорт, wort/ след това се насочва към съда за ферментация, наречен уошбек /washback/, където престоява с часове в компанията на няколкостотин килограма мая. Тук вече течността придобива алкохолен градус. Той е не повече от 5-6 и течността в края на процеса се нарича уош /wash/. На цвят е доста мътна и мирише на бира /наричат я и като distiller`s beer/. Финалът на дестилационния процес настъпва в огромните медни казани, в които в резултат на дестилацията течността се превръща във високоалкохолен спирт с прозрачен цвят, който се насочва към помещението за пълнене на бъчвите.
Не съм сигурен с колко склада разполага дестилерията, но няколко от тях са разположени на отсрещната страна на шосето. Ние не бяхме допуснати там, но пък ни насочиха към друго помещение, в което видяхме нагледно как се променя прозрачния спирт при контакт с използваните видове дъбови бъчви.
Дестилерията се гордее с факта, че никога не подсилва цвета на уискито си, което аз адмирирам, и ползва бъчви от шери от испански и американски дъб, първо и последващо пълнене, както и бивши бъчви от бърбън, първо и последващо пълнене.
Финалът на тура настъпва в рамките на дестилерийния магазин, където успяхме да опитаме Glengoyne 18. В рамките на малкото автентично магазинче си казахме „Наздраве“ и разменихме няколко думи с Пати и с част от спътниците ни. В него освен задължителните аксесоари с името на марката се предлагат и лимитирани и стандартни бутилки, които обаче са по-скъпи от редовата им цена. Аз лично си купих единствено малки вещи за спомен и подаръци. Предлага се възможността сами да си напълните бутика с уиски от бъчва, като етикетирате бутилката. Уискито по правило е с градуса на самата бъчва и предлага интересно изживяване. За съжаление не разполагахме с чекиран багаж и нямаше как да го пренеса през митниците, затова и не си напълних собствена бутилка.
И за финал. Чудесно изживяване. Горещо ви го препоръчвам. За мен е непонятно как може да се посети Шотландия, без да се гостува на поне една дестилерия. Дори и човек да не е краен почитател на уискито, на такова място ще остане крайно доволен и усмихнат. Затова, ако попаднете в земите на скотите, не се колебайте, а включете в програмата си визита на дестилерия.
Тази статия е само началото. В идните десетина ревюта съм ви подготвил още една статия, в която ще си поговорим за гостуването ни в невероятната дестилерия на Auchentoshan, за посещението ми в два уиски бара и за неповторимите дестилати, които опитах там.
Наздраве, приятели! 🙂
П.С. Скоро очаквайте подробното ми ревю на прекрасното уиски от снимката.