
Отново е петък, отново е жега /дори и ревностните фенове на лятото мечтаят вече за прохлада/, отново е за попълване на празнините в блога, т.е. време е да ви представя поредното, не знам кое по ред интересно уиски. Този път то идва от Япония, от дестилерията на Ямазаки, собственост на компанията Сънтори /Suntory/. Напитките на Yamazaki нашумяха наскоро по няколко причини – първо, защото Джим Мъри провъзгласи Yamazaki Sherry cask 2013 за уиски № 1 в света, което доведе до завишено търсене на продуктите на компанията, и второ – от Сънтори взеха решение да ограничат предлагането на някои техни уискита за пазари като нашия, което пък веднага продиктува небивал скок в цените на напитките им.
На горните събития гледам с не добро око. Първо, слабо ме вълнува мнението на един човек, който се мъчи да дирижира тенденциите в разпространението на уиски, може би воден и от собствени икономически интереси. От друга страна, решенията на Сънтори /да, решенията са две и тук ще вместя и второто/ да ни спре кранчето и да не получаваме Yamazaki 12 и Yamazaki 18 y.o. single malt whisky /което вече ви представих, като ревюто му може да откриете в категорията „japanese whisky“/, както и Hibiki 12 y.o. blended whisky, съчетани и с увеличаване на цените на останалите продукти на компанията също са ми някак неприятни, но колкото и да се бунтувам срещу тях /а съм сигурен, че се бунтува и всеки уиски ценител по света, защото дестилатите са наистина добри/ не мога да променя тази политика. Едно отклонение: преди около 3 години 18-годишното Ямазаки се внасяше тук и струваше около 180 лв. Сега вече не се разпространяве официално, а където го има му търсят 700-800 лв, което е АБСУРД.
За щастие, успях да си набавя бутилка от Yamazaki 12 за нормалната цена от 80-90 лв /ако не бъркам/. За да бъда докрай откровен ще спомена, че не аз си я набавих, а приятелката ми, която ме изненада с нея по повод изминалия ми рожден ден. Още тогава много се зарадвах на идеята `и, но след като вчера пробвах и уискито, мостра от което си отлях в бар Masterpiece в София, усмивката ми стана двойно по-голяма, защото знам какво бижу се крие в шишето. 🙂
За дестилерията вече съм писал, но ще повторя фактите. Намира в подножието на планината Тенно, в близост до гр. Осака и Киото. Основана е от „бащата“ на японската уиски индустрия /знам, че понятието „индустрия“ не звучи много красиво, тъй като го асоциирам с нещо, което се произвежда на конвейр, но с оглед завишеното търсене и производство на уиски в някаква степен е удобно нарицателно за цялата съвременна дейност/ – Шинджиро Тори, като това се случва през 1923г. Не следва да пренебрегвам факта, че силата на Ямазаки е почерпена и от усилията на Масатака Такецуру, колега на Тори към онези години, който по-късно основана конкурентната марка на Nikka, с нейните две дестилерии Yoichi с Miyagikyo. Тори бил находчив мъжага, който обичал западната алкохолна култура и в началото на века имал магазин за алкохол, предлагащ както местни напитки /като портото, което той сътворява/, така и вносни, и може би непознати до тогава. Шинджиро бил воден от една мечта – да основе дестилерия в Япония, която да ползва достиженията на шотландските си събратя, носейки обаче и духа на изтока. И след като сбъднал мечтата си /мда, мечтите не се сбъдват от само себе си – трябва да ги преследваме :)/ пуснал на пазара първото уиски на Ямазаки – Suntory White label /дебютирало на пазара през 1929г./, което било малко по-торфено от тогавашните японски вкусови предпочитания и не се радвало на голям успех. Това обаче не го отчаяло и в идните години на пазара се появили наистина класни дестилати, увеличил се и обемът на производството, който в момента клони към 4 млн. литра, като за целта в дестилерията работят около 200 човека, отадени на идеята на основателя. Нужният ечемик предимно бива внасян от Европа, а нивото му на опушеност варира и може да достигне до 40 фенолни единици, почти толкова, колкото е и при Laphroaig или Lagavulin. Това разнообразие е продиктувано и от обстоятелството, че в Япония конкурентните дестилерии не си разменят дестилати за направата на бленд уискита /каквато практика явно има в Шотландия или е имало някога/ и хората от Ямазаки следва да разполагат с всичко необходимо за производството на напитките си, които освен малцовите Yamazaki и Hakushu, включват и бленд уискито Hibiki, зъреното уиски на Chita и това на Kakubin /има още няколко/, което съще е бленд, смес между зърнено и малцово уиски. Бъчвите, които се използват също се явяват важен компонент на всяко уиски производство. При Ямазаки преимуществено се ползват екс-бъчви от бърбън, шери, както и нови, „девствени“ бъчви от американски дъб тип „puncheon“ и такива от японски дъб мизунара.
Вече дойде време за моите бележки. Уискито е едномалцово, 12-годишно и с градус от 43%. Предполагам, че е и филтрирано и с подсилен цвят, тъй като на бутилката не е отразено противното.
Аромат – силно плодов, мед, сливи/жълти и сини/, много нежен, напомнящ ми доста на мириса на Hibiki 12, портокал, портокалови кори, слаба канела, пъпеш, праскови, плодова пита, свеж, сладникав, слабо тревист, мента, слаба дървесност, ванилия, лека спиртна нотка, спомен за кайсиево сладко върху палачинка, с поръсени орехи, карамел, слаб спомен за кафе. В началото доминира споменът за мед и пъпешовата нотка /нотката на свежите плодове/, но с времето се появи и засили нотката шери, сладко от ягоди, кленов сироп, слаб тютюн. Въздухът наистина доразви красотата на уискито. Вкус – леко сух, сладникав, съчетан със спомен за сушени плодове, мимолетна горчивина, заменена веднага от сладостта, при първата глътка пикнатност почти отсъстваше, свежест /не незрялост/, като при втората и последващите отпивания долових спомен за джинджифил и се усеща леко пощипване по езика. Финал – среден, спомен за шери и сливи, мед, нищожна пикантност, масленост, слаба сладост, слаба горчивина се появява в началните мигове след отпиването, но веднага отшумява, като след минута-две се появява и спомен за карамелизирана захар.
Оценка: 90/100
Оценка: 90/100
В обобщение: чудесно уиски. Отдаде ли ви се повод, не се колебайте дали да го пробвате.