В последния разказ за посещението ни на о-в Айла представям дестилерията Бунахавън /Bunnahabhain/ – поне дотолкова, доколкото е възможно. Още преди да заминем за островното кътче земя, имах огромното желание да запазя изчерпателен тур при производителя, защото ми е доста любопитно, предполагам и на част от вас, как изглежда производственото сърце на втория по обем производител от Айла /челното място е отредено за Кулила/, толкова тъмни ли са казаните в Буна, както съм ги виждал на чужди снимки и прочие въпроси. Реалността от юли-август 2022г. обаче бе малко по-различна от оптимално желаната и ситуацията при спиртоварната, притежавана от компанията „Дистел“, бе такава, че регулярни турове все още не се провеждаха. Разбираемо е, че в предходните две години те са били преустановени, но и в средата на 22-ра година те не бяха възобновени. Единствената налична опция бе дегустация в Склад № 9 /Warehouse 9/, но датите за нея бяха изчерпани предварително. Поне удобните спрямо нашия план, разпределен още от българска земя по часове и минути. Може и да бяхме отредили на Айла 5 дни, но съвпадащите графици на турове при различните дестилерии, съчетани и с почивните им дни, не ми оставиха възможност предварително да ни впиша поне за складово изживяване в крайбрежната Буна, гледаща директно към о-в Джура. Затова бях отписал възможността да се насладим на малцовия климат на „Устието на реката“, както бихме могли да преведем най-общо името Bunnahabhain. Малцовите божества обаче имаха друг план за нас.
В последния ни ден на Айла бях уредил гостуване в Ардбег, за което разказах вече тук. Продължителността му бе сравнително кратка и свободни ни оставаха часовете след обяд. Затова реших да стрелям на късмет – ангажирах Дейвид от „Айла такси“ да ни вземе от Ардбег и да ни откара до Бунахавън, за да опитам да договоря нещо на място или в най-лошия вариант – да разгледаме района около производствените сгради, да претършувам магазина към дестилерията и да се насладим поне за кратко на гледката към о-в Джура, за която бях чувал, че е спираща дъха.
Оказа се, че слуховете са били напълно верни и не са никак преувеличени – във финалните 5-6 мили от пътя пред очите ни се разкриха великолепни кадри. Придвижването изисква достигане на разклона за селцето Порт Аскайг, преминаване около Кулила, която все още не беше отворила след основния ремонт и подминаване на дестилерията Арднахо и едноименното езеро до нея, след което идва леко изкачване по много тесен път, от който станахме свидетели на чутовното природно зрелище, запечатано на няколкото снимки, които виждате под този текст. Хълмовете в далечината са т.нар. „The Paps“ на о-в Джура. Същият този остров е родното място на Jura single malt и достигането му става посредством малки фериботи, стига времето и силното течение да го позволят.
Можех да остана още с часове, за да се наслаждавам на гледката, но имахме друга финална дестинация, която трябваше да достигнем преди указания в сайта на дестилерията начален час на дегустацията в склада. Ако исках да успеем, трябваше да се разделим с Джура от този ѝ ъгъл и да се насочим към дверите на посетителския център на производителя.
Няколко минути след отпътуването ни се оказахме в пределите на спиртоварната. Магазинът ѝ, където се резервират различните турове, се пада в една долчинка на самия бряг. Паркингът бе сравнително празен и след като уговорих Дейвид да ни изчака, за да проуча дали може да се впишем в лежерно складово изживяване, връхлетях в посетителския център, грабнал Яна през ръка, която едвам смогваше на темпото ми.
Първото, което направих, бе да застана пред дамите от обслужващия персонал и да отправя възможно най-жадния въпрос – ще ли се намерят две места за любопитна двойка, пропътувала няколко хиляди километра, за да се докосне до един от складовете, съхраняващ малц от различни години и типове отлежаване. Беше потвърдено, че турове не се предлагат, но любезните ни домакини и в частност Дейвид, който бе нашият малцов „диджей“ /ще го видите след малко/ и който се оказа чудесен презентатор, осигуриха още два стола за складовия тейстинг, насрочен за 15.30 часа. Помня, че леко извиках от щастие, извиних се за това си поведение, платих исканата сума /около 35 паунда на човек/ и потърсих отново водача ни Дейвид, за да му обясня, че предварително уговореното ни ранно завръщане се отлага с няколко часа. Той се свърза с човека над него, който даде съгласие за промяна в клаузите на договореностите ни, която ми костваше няколко паунда отгоре.
И тъй като имахме още около час свободно време, реших да обходим откритите части на дестилерията, за да направя няколко снимки, към които добавих и няколкото фотоса от самия посетителски център. Същият бе доста комфортен, като единственото неприятно усещане дойде от изключително шумната и леко подпийнала група американски туристи. Забелязах, че повечето от американците из дестилериите, които срещнах, са крайно натрапчиви и несъобразителни, правейки всеки един друг гост съпричастен с разговора си. Но пък тези от магазина на Бунахавън вече бяха напреднали с малца и не след дълго, за наше всеобщо облекчение, решиха да поплуват в хладните, да не кажа студени води, пред дестилерията, където освен тях плаваха двойка лебеди и кораб. 🙂
След като се наснимах, влязох заедно с Яна в центъра, за да се сгреем с някое от наличните уискита, като се спрях на такова с порто отлежаване – бутилирано в характерната за версиите от Склад 9 визия. Не помня вече детайлите, но уискито имаше доста приканващ мирис. След него обаче дойде изключително агресивната дървесност, която ни остави без думи – силна пикантност и много, много изявени танини. За наше удовлетворение това уиски не бе включено в менюто ни в склада, към който се отправихме няколко минути по-късно.
Столовете вече бяха подредени и аз, противно на практиката от училищните ми години, застанах на предния ред, от който се разкриваше прекрасна гледка към „сцената“, главен актьор на която бе Дейвид. Нашият малцов гид ни забавлява през цялото време, докато дърпаше уиски директно от бъчвите, украсявайки го със забавни истории и закачки с другите производители. Шегата настрана, опитахме четири малца, на възраст под 20 години – с олоросо, педро хименез, манзания и ром отлежаване, като последното бе и моето уиски. Покрай толкова емоции и малц на висок градус не хранех надежда да запомня каквито и да било детайли за дестилатите, но в съзнанието ми остана информацията, че ром отлежаването в бурета от Гаяна при последния леко опушен дестилат е отнело няколко години и че предходната основна матурация на благинката, дестилирана през 2005 година, е преминала в екс-бърбън бъчви. Разкошно предложение, с отпиването на което завърши и нашия престой в пределите на Бунахавън. Навън ни очакваше Дейвид, с когото дискутирахме престоя ни на острова на път към хотела ни в Порт Елън.