
Та-дааам! Добра среща приятели! След около десет дни без активност в блога дойде моментът да ви залея с информация и снимки като шотландска малцова вълна. Защо шотландска? Заедно с Яна се отправихме по пътя на уискито и изкарахме седмица в тази чудесна страна, като по време на престоя си посетихме пет дестилерии, пет бара и изживяхме един милион готини емоции, каквито пожелавам на всеки от вас. Чувал съм, че компании експлоатират темата за уискито, уреждайки организирани пътувания до Алба/ Каледония /все стари имена на Шотландия/, които обаче не съм сигурен до колко са удачни за запалените малцофили, каквито ние двамата сме. Затова реших сами да открием нашата Обетована земя и да се отдадем на може би най-емоционалното ни пътуване до момента. Стегнахме сили и багаж, набавихме необходимата информация и смело пристъпихме на борда на полет „Malt Airlines“ в ранната вечер на 12.05.2017г. Глазгоу ни очакваше.
Не съм почитател на предварително подготвените масови почивки, организирани от повечето туристически компании, тъй като те отговарят на предпочитанията на мнозинството от хората, но не държан сметка за желанията на по-странните индивиди, каквито сме ние. По този повод искам да ви дам съвет – планирайте сами посещенията си в Шотландия. Не е трудно, а информация има достатъчно в интернет. Изисква се малко усилие и средства съобрзано нуждите ви. Как процедирах аз?
Първо, резервирах удобните полети преди почти пет месеца. Денят, в който закупихме самолетните билети съвпадна с началото на най-свирепата зимна буря за годината в първите дни на януари. Няколко дни по-късно грабнах и съответния брой нощувки в Глазгоу и Дъфтаун. Да, онзи Дъфтаун, който мнозина описват като уиски столицата на света. И с право – в градче от селски тип с население от около 1000 човека функционират 6 дестилерии /Glenfiddich, Balvenie, Kininvie, Glendullan, Dufftown и Mortlach/, а още три са оставили своя отпечатък върху местния пейзаж, независимо че вече не съществуват.

Преди Глазгоу трябваше да преминем през засилените мерки на летището в Букурещ. В търговската зона пък ни очакваше топлината на десетки отворени бутилки с уиски, до която успях да допра ръце след като проведох готин разговор с продавач-консултант, който изумен от отношението ми към уискито и от демонстрираните знания предложи да облекчи полета ни с няколко капки от новото смесено малцово уиски на Шивъс Брадърс, Chivas Ultis, обединяващо дестилати от пет малцови дестилерии, управлявани от Перно Рикар. Предстоеше полетът ни и нямах време за подробни бележки, но уискито предложи приятна опушена нотка, съчетана с примамлива заигравка между сухота, дървесност, сушени плодове и последваща сладост. Приятно уиски, но цената му не е ниска /вчера го срещнах в магазина на Морска гара – Варна/. Колегата-малцофил предложи още капки с малцов чар, но самолетът вече пръхтеше в очакване на шуменските си випове и трябваше да се сбогуваме … Е, оказа се, че румънските власти протестираха лекинко и полетът се забави с около 40 минути, но нямаше как да го предвидим.

След около 3, 5 часа пристигнахме в Глазгоу. Нямахме сили и време за нощни подвизи и се насочихме към базата за нощувки, преди предстоящото ранно пътуване към Инвърнес. Имайте предвид обаче следното: ако ви се наложи да се придвижвате с обществен транспорт, както процедирахме ние, между по-малките населени места в Шотландия, то забравете неделния ден. Тогава регионалните автобуси, пътуващи по кратките линии не пътуват. За щастие, ние отпътувахме от Глазгоу в събота, гонейки намиращия се на север град Инвърнес /Inverness/, представляващ добра отправна точка за целяното посещение на дестилерията Бенромах /Benromach/ в гр. Форес /Forres/. Дестилерията бе сред тези, които исках непременно да посетя и единственият удобен момент бе съботният ден, когато нарамили раници и куфар пристигнахме във Форес. Градчето е малко и лесно ще откриете дестилерията. Ако пътувате с автобус 11 или 10 от Инвърнес, просто слезте на спирката до Теско /Tesco/ и продължете към кръговото до парка, откъдето поемете към ЖП линията. Така направихме и ние. И докато се чудихме къде точно е скрит произвовдителя, непознат господин /по-късно се захпознахме/ изскочи от прозореца на обект, наподобяващ спирка на влак и най-учтиво ни предложи да съхранява куфара ни, докато ние разгледаме отстоящата на около 300 метра дестилерия. Разбирате, че подобен жест малко ме стъписа, но Греъм се оказа шотландец – искам да кажа, че местните хора са наистина супер и може да разчитате на тях. И след като му прехвърлих забавящия ни багаж, грабнах Яна под ръка и прекрачихме в красивия свят на бяло-червената дестилерия.

Бенромах /Benromach/ е дестилерия, намираща в шотландския район Спейсайд /Speyside/, в градчето Форес и е основана през 1898г. – период, известен със завишено търсене на уиски, описван и като „уиски бум“. За основатели се сочат Дънкан Маккелъм и Ф. Брикман. Няколко години след основаването си дестилерията преустановила дейност. Това се случило в първите години на 20-ти век.
През 1911г. властта поела компанията Харви Макнеър и Ко, която произвеждала уиски до началото на Първата световна война. Следващите години не донесли кой знае каква слава за дестилерията, собствеността върху която често се сменяла.
През 60-те години на 20-ти век била модернизирана, но в началото на 80-те затворила, тъй като по това врем Великобритания навлязла в сериозна икономическа криза, засегнала и много ог уиски производителите.
През 1993г. дестилерията била закупена от компанията Гордън и Макфейл /Gordon & MacPhail/, която в идните години успяла да я вдигне на крака и дестилирането на уиски стартирало през 1997г. Едва обаче през 2004г. дестилерията пуснала своя първи малц под новото управление. Към момента максималният производствен обем е около 500 хиляди литра алкохол годишно, отговорни за които са двата медни казана.

Опааа, изненада – пред фасадата на дестилерията е поникнала бутилка с българско бренди, което аз много харесвам. Какво се случва там? Бях си обещал, че ще пренеса две бутилки от 10-годишния Евсиняк от тук и ще ги подаря на производители в земята на Уолъс и Брус. И двете оцеляха след полета и именно пред дестилерията на Бенромах двете трябваше да се разделят. След снимките успяхме да се включим в току-що започващия тур, воден от бившия учител Робърт, който се оказа приятен събеседник. За нещастие, снимките в помещенията с казаните и в склада не бяха позволени /всеки производител решава този въпрос сам за себе си/ и не мога да ви ги покажа. Оказа се, че посещаваме Бенромах в момент на затишие и към онзи момент не се дестилираше алкохол. Но от видяното мога да кажа, че процесът протича при засиленото участие на човек /при други процесът е почти изцяло компютъризиран/. Ароматът на мая в помещението с т.нар. „уош бек“ /wash back/ обаче подсказваше за скорошните ферментационни процеси, предхождащи дестилацията през двата сравнително малки медни казана, произведени във Форсайт.

Зад червената врата на горната снимка се крие стария склад, който ни бе показан. Прашен под и липса на допълнителна намеса при регулация на температурата вътре очакват разположените върху прашния под дъбови бъчви от американски и европейски дъб. А ароматът на изпаряващото се уиски и пропитата с него дървесина е просто чудесен. Love is in the air! 🙂 В склада се съхранява и бъчва, пълнена през 1998г. /по повод 100 години от основаването `и/ в чест на посещение на принц Чарлз, течността от която не успяхме да опитаме, тъй като не ми повярваха, че съм упълномощен от него да взема няколко литра за изследователски цели.

Както подобава на всяко дестилирийно посещение, на финала му се почерпихме с боза и локум уиски и разговор, по време на който всеки от нас разкри произхода си /с нас имаше хора от Австралия/ и целите на посещението си в Шотландия. Можех да остана поне още час, но графикът на автобусът ни притискаше и трябваше да се насочим към спирката на автобуса. Форес се намира на не повече от 40 мили от Дъфтаун, но двата града /градчета или красиви селца/ не са свързани с директен транспорт. Единственият вариант бе да пристигнем в Елгин преди 18.10 часа, когато отпътува последният бус за Дъфтаун за деня. Изпускането му би означавало само едно – поне 40 паунда за такси, което не ми се струва добър изход. Но тъй като вече бях наясно с възможните варианти /писах си предварително и с управата на автобусния транспорт от района/, съумяхме да пристигнем на време в близо 30-хилядното градче Елгин /в него се намира дестилерията Glen Moray/, пътят от което водеше на юг, покрай дестлериите Coleburn, Longmorn, Benriach, Glenrothes и Glen Grant.

След гр. Ротъс /Rothes/ маршрутът на автобус 36 преминава през гр. Аберлауър /Aberlour/ и Крагелахи /Craigellachie/. Крагелахи е селце с около 400 души население, разположени в красивите крайпътни къщи и хотели и се намира на около 8 км от жадувания Дъфтаун. Именно в Крагелахи се намира управляваната от Дюарс/ Бакарди дестилерия на Крагелахи, която виждате на горната снимка, а в близост и знаменитият мост на река Спей – Craigellachie bridge, строен в началото на 19-ти век. Изключително приятно място, което препоръчвам да бъде посетено. Мостът е пешеходна зона и разполага с красив плаж, удобен за снимки и почивка.

След почти ден пътуване и скитане, заредени с красиви емоции, пристигнахме в Дъфтаун. Намира се в долина и почти от всякъде е заобиколен от ниви и тревни площи, приютяващи кротктите местни животни. Тишина, спокойствие и мирис на обор посрещат посетителя.

Бяхме резервирали цяла къща, намираща се на главната улица, Балвени стрийт. Не губихме време и след като разхвърляхме багажа, изскочихме като малцови газели на пустеещите улици. Вечерта бе топла и спокойна, но въпреки това единствените чужденци, които срещнахме, бяха двама шведи – също любители на уискито. И тъкмо бяхме поели към забележителността на центъра – часовниковата кула с медния казан и попаднахме в близката бакалия. Нуждаехме се от вода. На излизане от нея бях забравил водата, но пък положих началото на празничния сезон с чудесния 21-годишен ботлинг на Мортлак, предлаган от независимия бутилировач „Gordon & MacPhail“. Оказа се, че „проклетата“ бакалия има чудесна селекция от наистина интересно уиски и водата вече не бе сред приоритетите ми.

Вечерта премина в шеги, закачки и планове за предстоящите посещения, за които ще ви разкажа в следващите статии. Графикът бе плътен и излишно време за губене/ сън почти не остава.
За финал ви предлагам последните няколко снимки от Дъфтаун.
Наздраве, приятели!
Качество преди количество!




