Dark Mode On / Off

Visit to Glendronach distillery

  
 Шотландия свързваме с чудесната течност, която тя дарява на света – уискито. Несъмнено. Но докато бяхме там с Яна открихме и силната страна на сладкарството – беше трудно, да не кажа невъзможно, да устоим на различните десерти с или без уиски в състава си. Представете си всякакви изкушения, състоящи се от захар, а не подсладители, истинско мляко, брашно и яйца от свободни кокошки … Freedom! Не знам дали заради дарената им свобода или по друга причина, но и яйцата, и ястията, в състава на които влизаха те, имаха чудесен вкус. Ще ме простите за началните редове, но без тях не мога да ви въведа в редовете за посещението на дестилерията Гледронак /Glendronach/. Тя беше третата поред, която усетихме, но пътят към нея преминаваше през градчето Хънтли /Huntly/. То се числи към традиционните за района селища, формирано от множество ниски каменни къщички, пожарна станция, уиски магазин и още нещо.  Да започнем с уискито.
 Ако имате път в района, ви препоръчвам да хвърлите поглед в „Whiskies of Scotland“ /Уискитата на Шотландия/. Намира се на пешеходно разстояние от автобусната спирка на централното площадче – пуснете си гугъл навигацията и  ще го откриете. За да достигнем до Хънтли пътувахме с обществен транспорт от Елгин и затова ви давам като отправна точка автобусната спирка. Самият магазин, който ни прие преди задължителната доза сутрешно кафе, е доста добре зареден откъм бутилките на независимия бутилировач „Дънкан Тейлър“ /Duncan Taylor/ – неговите продукти са разнообразни, но не са от най-евтините в бранша. Ботлинзи на конкурентни компании почти не се намират, което ми дава основание да предположа, че магазинът е собственост на компанията – бутилировач, чието седалище е именно Хънтли. Налични са официални версии на уиски от всички краища на Шотландия, както и някои чуждестранни марки, но при тях за богатство в асортимента е трудно да се говори. По-интересни бяха малките бутилчици от 0,2 и 0,5 литра, които се предлагаха на място и които бяха пълнени за самия магазин. При тях имаше богат избор и грабнах два мъника, първият от които ще ви представя съвсем скоро /издавам, че уискито доста ми хареса/.
 Макар и в ранната си фаза, беше някъде около 10.30 – 11.00 часа, денят се очакваше да бъде особено натоварен за нас и се наложи да напуснем магазина и да потърсим зона за кафе. От няколко отделни човека бях насочен към „Дийнс“ /„Dean`s“/, без да знам какво всъщност е това. Бяхме упътени към пожарната, за която стана дума малко по-горе и точно до нея видях сграда, наподобяваща фабрика, но боядисана в червено. „Дийнс“ бе не друго, а голям цех за сладкиши, разполагащ със собствен посетителски център, фирмен магазин и кафетария, в която освен изработените на място сладкиши, човек можеше да хапне и някой друг сандвич. От фирменото магазинче накупих някои десерти /“shortbread“ или „шортбред“ е местна вкусотия, която наподобява масленките – прави се от масло, захар и брашно и понякога се гарнира с карамел, шоколад, крем с кисело мляко и всякакви плодови чудесии/. Не стига това, но „Дийнс“ произвеждаше и плодови кейкове с малцово уиски на Томатин /Tomatin/, съхранявани в метални кутии, приличащи на бъчви – представете си нещо средно между кекс и коледен сладкиш или щолен, с мирис на алкохол, в редиците на който се откриват не малко сушени плодове. Ном – ном.
 Кафето – супер, десертите – супер. Нещо друго, което да е супер? Да, отношението на хората в малките населени места – тъй като нашият тур в Глендронак наближаваше, а дестилерията се намира на около десетина километра извън Хънтли, помолихме да ни извикат такси, което да ни заведе пределите на малца. Никакъв проблем. Без сведени злобни вежди, без мрънкане и лоши погледи, дамата зад гишето в посетителския център остави работата си и ни помогна, а само няколко минути по-късно колата спря пред входа, огрян също толкова щедро от майското слънце, колкото беше то и в предходните дни. И след като се опасахме с коланите, поехме към така жадуваната дестилерия.
 Глендронак се намира извън населените места. Ако ги нарека селца, няма да сбъркам – Фордж е най-близкото до нея и включва няколко къщи. Липсата на следи от цивилизация ни позволи да се поналюбуваме на природата, пътувайки в желаната посока. Не след дълго забелязах първите редове от складове на дестилерията, а малко по-късно и приветстващите ни табели. В главата ми зазвуча празнича пачанга. Погледнах към Яна – и тя бе в пачангата. Предстоеше нещо вкусно и красиво.


 Площта на дестилерията не е малка и обхваща доста на брой производствени и обслужващи сгради, сред които централно място заемат традиционните каменни складове. До тях бяха строени и редици с бъчви, очакващи Денят на страшното пълнене. След края на посещението ни успях да ги поснимам, преди отново да се насочим към Хънтли.










 Не би било преувеличено да кажа, че мога цял ден да ги снимам и да се търкалям около тях. Като всеки уиски ентусиаст си давам сметка, че „дървото прави уискито“ и именно тези леко пълнички бурета превръщат младия спирт в качественото уиски, за което сме готови да дадем парите си. Огромният процент от ползваните бъчви в Глендронак са тези от типа шери бът или пънчън /butt & puncheon/, които са по-обемни от ползваните в бърбън индустрията или от така наречения „хогсхед“ /hogshead/. Именно бът-ове и пънчън-и блуждаеха из двора – за нещастие без уиски в себе си. А от къде започва жизненият път на малцовата отвара?
 Уискито се ражда именно в тази сграда – в нея са разположени медните казани на Глендронак. Компанията – собственик, „Браун – Форман“, бе въвела рестрикции за това къде могат да се правят снимки и известният като „still room“ район не можеше да бъде фотографиран. Поне не и явно. А не исках опитите ми да навредят на домакините ни, които бяха повече от любезни. Ще ги нарека готини, колкото и жаргонно да звучи. Тези приятни хора за първи път срещнах в посетителския център, намиращ се в съседство до сградата с казаните. Оттам започва и турът в дестилерията.
центърът отвън и отвътре
 По подобие на повечето дестилерии и в Глендронак функционираше магазинна част, от която гостуващият може да си накупи брандирани сувенири. По-интересни за мен бяха предлаганите бутилки – както достъпните, така и по-лимитираните, съответно по-интересни и скъпи версии на едномалцовото уиски. Със снимките по-долу се опитах да илюстрирам разнообразието от уиски, което бе налично за продан.
  



 Именно Глендронак бе дестилерията, в която изпитах и най-силно желание да грабна възможно най-много бутилки и да избягам през полето. Опитвал съм някои разновидности, подобни на заснетите и знам, че сокът в стъклата е блазнещ и е красиво програмиран от испанското шери. Особено уискито от последната снимка, което опитахме по време на дегустацията след края на посещението. То бе 25-годишно, пълнено само от една бъчва и се предлагаше ексклузивно в дестилерията /води се Manager`s cask/.
три от петте уискита, с които се поглезихме в дестилерията
  Спря ме цената му – при други обстоятелства не бих се замислил дали да го купя, но ми предстояха още куп посещения на барове, магазини и дестилерии и прецених, че не би било редно да прибързвам – а и не знаех дали просията е забранена в Шотландия. Замених го с друго вкусно уиски, макар и на по-скромна възраст, почерпката с което бе комплимент от нашите домакини.
Глендронак в естествената му среда
  
 Самото посещение в дестилерията се придържаше към установените и познати ми стъпки и правила. В залата до входа, където бяха закачени пана с историята на производителя, ни бе показано „надъхващо“ клипче, което да си призная едвам изчаках да свърши, тъй като ми бе скучно. Истинското удоволствие настъпи след края му, когато Ан /ако не бъркам името `и, че Яна ми сподели, че съм сбъркал вече името на гида от Глен Гири/ ни разведе из територията на Glendronach, прехвърляйки ми закачливо топката на пресъздаване на историята на компанията /нямам идея как го измислих това изречение/. Заедно с нас в тура участие взеха и двама испанци, които случайно бяха решили да посетят шотландски производител, залагащ на бъчви именно от тяхната родина.



 За година на основаване на дестилерията се възприема 1826г., когато Джеймс Алърдайс, чието име носи 18-годишната едномалцова версия на Глендронак, положил началото на компанията. Алърдайс сътворил и познатото ни днес име, комбинирайки името на поточето, което тече през дестилерията и чиято вода все още се ползва за охлаждане на казаните – Dronac, и думата за долина – Glen. Слайдът дава информация за следващия собственик – Уолтър Скот, който притежавал и дестилерията на Тийниник /Teaninich/.
През 1920г. дестилерията била закупена от Чалрз Грант, син на основателя на Гленфидик – Уилям Грант, който положил усилия за утвърждаването `и във времето след Първата световна война. Под негово ръководство били пуснати и няколко смесени, бленд уискита, етикетите на които са показани на слайда.


 Третото пано предлага любопитни факти от времето преди и след Втората световна война /за камиона, пътуващ на въглища, за шейната за важни гости/, когато Глендронак е отглеждал ечемик в земите около дестилерията – практика, която е изоставена днес по икономически причини. Полето все още е там и класовете с малц се поклащаха в ритъма на вятъра.



 60-те години били белязани от смяна на собственика – дестилерията била закупена от компанията „Уилям Тийчър & Синове“, произвеждаща едноименното смесено уиски, в състава на което Глендронак бил включен. Тогава бил увеличен и броят на медните казани  – от 2 на 4. Именно новият собственик изградил и сградата с медните казани, която видяхте по-горе на снимките. До 70-те години в рамките на дестилерията е функционирал и бъчварски цех.
 През 1996г. дестилерията била затворена от тогавашните им собственици – „Алайд Домек“. Времето на затишие продължило до 2002г., когато „Chivas Brothers“, притежавани от Перно Рикар, повторно я отворили. През 2002г. била изоставена и практиката ечемикът да се малцира на място, а през 2005г. медните казани били оборудвани с тръби за затопляне с пара, заменили дотогавашната практика на директното подгряване от огън. През 2008г. дестилерията била продадена на търговското обединение „Benriach Distillery Company“, предвождано от Били Уокър, което преди това възродило и дестилерията на Бенриак /техен собственик вече е американският алкохолнен гигант „Браун – Форман“/.
 
 Същинската част от посещението започна от този двор. В него се намира и килна, пещите в който някога са сушили съхнещия малц.
 
 Не ни бе показано помещението, в което е бил постилан малца – т.нар. „malting floor“. Но пък подробно ни бе разяснен процеса на смилане на покълналия и вече изсушен ечемик.




 Следващите етапи от производството – извличането на захарите от зърното посредством добавяната гореща вода и ферментацията на получената течност не мога да илюстрирам със снимки заради въведената забрана. Ставало е дума вече – подобни рестрикции са напълно излишни, тъй като снимките с фотоапарат или телефон около съответните съдове не крият потенциален риск.

 Получената в края на този подготвителен процес мътна течност, подобна на мирис на бирата, се дестилира през медните казани, които също не мога да ви покажа. 


 
Полученият спирт следва да се съхранява в дъбови бъчви за период от поне три години, за да се нарече шотландско уиски. Убедихме се вече, че в рамките на дестилерията бъчви има в изобилие. Съхраняват се в складове, достъп до какъвто имахме единствено през стъкло от посетителския център. Това е практика, която аз не харесвам и намирам за ненужна – далеч по-удачно е да се отвори една врата и да надзърнем в помещението, ако приемем, че платената такса не включва по-подробното му разучаване.

 Да посетиш Рим и да не видиш папата … Беше ни казано, че не можем да разгледаме складовата площ, но при напускане на дестилерията би могло да срещнем отворен и да надзърнем в него. Ха, случайно или не, в двора съзрях подобна открехната врата и макар и за кратко успях да провра глава вътре – ароматът бе чудесен.

 В двора до центъра направих и последните снимки, които прилагам към статията. На тях може да видите част от складовете, включително и този с отворената врата, поточето, дало името на производителя, както и имението, в което е живял преди векове Джейм Алърдайс.











  За финал искам да споделя нещичко, което ми направи впечатление. Видях, че хората, които работят в дестилерията са много приветливи и приятелски настроени, откликващи на въпросите ми и позволяващи си да споделят личното си мнение. В дестилерията изкарахме около 3 часа и имах възможност да се убедя в това. Особено при свободния разговор, съпътстващ уиски дегустацията. Той сложи края на поредната невероятна емоция от срещата с емблематичен уиски производител. Нас ни очакваше път към другата точка от дневния ред и се наложи да си кажем „довиждане“ с красотата, заобикаляща дестилерията.

 Наздраве, приятели! 

Абонирайте се за публикациите от блога с електронната си поща
Важно: след като го направите, ще получите писмо от Feed Burner. В него е приложен линк, който трябва да отворите, за да активирате абонамента си.


Delivered by FeedBurner

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram