Dark Mode On / Off

Ledaig 20 y.o. Moscatel cask finish single malt whisky

 Започвам да се убеждавам, че колкото по-шантаво и трудно за произнасяне е името на едно уиски, толкова по-голяма е вероятността то да ми хареса. Аз, а може би и вие, не разполагам с богати лингвистични познания в сферата на келтските/ галските езици, от които силно са повлияни местните диалекти в Шотландия, а от там и имената на някои марки, съответно дестилерии. Това налага да се уча в движение и да се поправям, когато допускам неточности. Дали съм произнасял погрешно името на уискито, което ревюирам днес? Несъмнено. Ledaig може и да ни звучи като „Ледайг“, но малцината останали шотландци с афинитет към древните езици биха ни поправили, че произношението му е по-различно. Кое е правилното? До скоро го пишех и назовавах като „Лиджик“, но реших да се проверя отново – в три англоезични онлайн издания проверих и в трите сочеха нещо друго. Навсякъде авторите бяха категорични, че втората част на името /aig/ се заменя с друг звук, който аз не бих и предположил, че е закодиран тук. Вмето „aig“ /айг/ по-удачният избор е „chig“ /чиг/. С това уточнение на ум вече може да се опитам да сформирам името – Лечик, независимо, че срещнах и предложението Ледчик. Така и вече ще изписвам Ledaig – като Лечик. Поне до следващото колебание и нов приток на информация. И за да разсея колебанията ни какво уиски описвам днес, позволете ми да ви запозная с 20-годишния Лечик, финиширал съзряването си в бурета от шери москател /Ledaig 20 y.o. single malt whisky, Moscatel cask finish/.
 Объркването може да се задълбочи щом научите името на дестилерията, в която се произвежда Лечик. Тя се нарича Тобермори /Tobermory/. За
година на основаването `и се сочи 1798г., като
понастоящем носи името на градчето от о-в Мул, разположено до нея –
основано от рибари десетина години по-рано. За неин основоположник се
приема Джон Синклеър, като в началото е носела друго име – Ledaig.
 По-късно,
след Акцизния акт от 1823г., дестилерията била лицензирана. Но това не
означавало, че бъдещето `и е било подсигурено – през големи периоди на
19-ти и 20-ти век дестилерията Ledaig била затворена, тъй като почти
всеки неин собственик в даден момент изпитвал финансови затруднения или
търсенето на уиски спадало. През 70-те години на 20-ти век вече новите
собственици я прекръстили на Тобермори.
 През 80-те години, времето на
британската икономическа криза, отново преустановила дейност за кратко,
за да бъде закупена през 1993г. от компанията „Burn Stewart“ /
основана през 1948г. в Лондон/,
специализирана в смесването и търговията с уиски. „Бърн Стюарт“ вече
били придобили и дестилерията на Дийнстън /Deanston/, а през 2003г.
прибавили към малцовото си семейство и дестилерията Bunnahabhain
/Бунахабън/, както и марката смесено уиски Black Bottle. 
 През 2013г.
„Burn Stewart“ от своя страна били придобити от базираната в ЮАР
компания „Distell“, която е и настоящият собственик на Тобермори и на споменатите по-горе други шотландски производители.
 Ако трябва да обобщим дестилационните практики на островния производител, то ще сведем съжденията си до две – под името „Тобермори“ се предлага неопушеното малцово уиски, а под „Лечик“ неговият силно повлиян от торфения дим събрат. Ползването на торфените буци в хода на сушенето на малца действително рефлектира върху облика на финалния продукт и двете едномалцови уискита съществено се различават по профил. Общото е, че компанията – собственик в последните няколко години полага неимоверни усилия, да ги наложи в средите на запалените малцови любители, подхождайки към тях с грижата на добър стопанин и търговец – и двете версии се пълнят при поне 46,3% алкохол, не се боядисват с карамел е150 и не се пречистват посредством студената филтрация. Освен това, всяко едно от тях бива съчетавано с отлежаване в разнообразни дъбови бурета – освен по-конвенционалните екс-бърбън бъчви, Тобермори и Лечик се радват и на престой в бъчви от испанската и португалската винена индустрия. Често тези ботлинзи биват бутилирани и без разреждане с вода и носят високо алкохолно съдържание. Ledaig 20 y.o., който виждате в тази статия, е бутилиран именно при такъв подход – алкохолният му градус е 53,1%.
 Цветът му, както стана вече дума, е естествен и се дължи единствено на контакта на спирта с традиционните ползвани вече бъчви, навярно екс-бърбън бурета от американски дъб и допълнителната матурация в бурета от москател за период от 3 години. Москателът е роднина на шери-то /доближава се до pedro ximenez/, което се произвежда от едноименния сорт грозде. За да се извлече най-високата захарност, гроздовете се оставят да съхнат на слънце. Впоследствие, ферментацията се прекъсва с добавянето на алкохол в по-ранен етап, който не позволява пълната трансформация на захарите в алкохолно съдържание. Именно такива винени бъчви са формирали нрава на 20-годишния опушен шотландски малц.
 Аромат – представете си шоколадова опушеност. Дори нотки течен шоколад, скрит зад дълбок слой от дим и сажди. Нотки препечено, спомен за солена марината, последвани от сладост, нотки ацетон и лепило. Мирисът в началото стои дори леко агресивно, но в много приятен за мен начин. Постепенно се появи спомен за ядки и фъстъчено масло, растителен, зелен мотив, спомен за фъдж, бекон, пушено месо. Ароматът оставя охлаждащо впечатление, напомнящо ми на евкалипт. Долових още нотки сушени солени подправки, снакс или чипс с мирис на бекон, дори нотки картон или кашон, мокра пръст, а след това и усещане за сладък червен плод и грейпфрут. Палитрата става още по-разчупена с асоциация с лакта, кожа, тютюн, смлян пипер, стики тофи пудинг и малини. С вода – нотки презрял банан, лакта, намек за шоколад, тревистост, прегоряло сладко от ягоди. Вкус – интензивен и отчетливо сладък. Спомен за прах, пръст, съчетани със свежо усещане, пъпеш, ананас, манго и пикантност. Минералност, тревистост, нотки восък, ядки и алкохолен удар, който не дразни. С вода – пикантността спада, сол, сладост, фъдж, дървесност, дим и слаба горчивина. Финал – среден до траен, интензивна пикантност, сладост, нотки жълти плодове, кайсии, ябълки, грозде, слаб солен мотив, лека киселинност, тревистост, слабо усещане за нагарчащ цитрус, дим, дори сажди, гума, бекон и почти лепкава сладост. Лимонена кора и лимон, но не силно горчиви, гроздов сок и спомен за бира и хмел. С вода – опушеност, ядки, слабо накиселяващо усещане.
 Оценка: 90-91/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: моята мостра открих в бар „Мастърпийс“, а на запад цената е над 130 паунда.
 В обобщение: уиски по мой вкус – богато, комплексно и силно опушено. Повече ми хареса преди добавянето на водата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Препоръчани статии

Последвайте ме в Instagram