Преди няколко години малцовото ми любопитство ме отведе до бутилка с едномалцовото уиски Гленкадам /Glencadam/. То бе бутилирано от компанията „Дъглас Ленг“ /Douglas Laing/ и макар че не бих го определил като „бомбастично“, определено пробуди интереса ми към продукцията на този непознат за мнозина шотландски производител. След това успях да се докопам и до две официални версии на дестилерията – едната на 12 години с финиш в порто бъчви, а втората бе вкусният Glencadam 21 y.o. Последният нагледно ми демонстрира потенциала на по-отлежалите разновидности на марката, но и затвърди породеното вече впечатление, че тя не е от най-експресивните. Какво искам да кажа? Вгледайте се в модерните имена от малцовия свят – било те с произход от Шотландия или от друга страна. Основно се шуми около тези, при които спиртът е оставен да взаимодейства изцяло или за определен период с винени бъчви. Без значение дали те произлизат от Испания или останалите части на Европа. Встрани от този поток на винено повлияните малцове остава малък процент уиски, което, грубо казано, бихме могли да определим като не до там интригуващо за мнозинството от гледна точка на вида на отлежаването си. Казано по-просто, това е уискито, което е съхранявано в някогашни бърбън бъчви, често обозначавани и като „традиционни“ в уиски индустрията. По правило тези ботлинзи не успяват да спечелят вниманието, с каквото се радват конкурентни продукти, заложили и на някогашни винени бурета. Причината – първо, стоят по-бледи на цвят, а това възпира потенциалната покупка в прохождащите любители заради изградената погрешна представа, че по-тъмното уиски, било то оцветено или не, е винаги по-старо и „по-добро“ /субективно понятие с почти нулев смисъл/, и второ, заради по-обикновения си ароматно-вкусов профил. „Обикновен“ в контраст на далеч по-тъмните нюанси, доловими при винено отлежалите малцове. Тези „обикновени“ малцове обаче носят богат запас от сетивна информация и опит за по-напредналите ентусиасти, които търсят не само разнообразието, но и се стремят да опознаят по-чистия профил на спирта. Уискито само по себе си носи ароматен запас, характерен за всеки производител, често обозначаван и като „профил/ характер на дестилерията“ – той отслабва не само след всяка година престой в бурето, но и при контакт с по-интензивната среда на някогашната винена бъчва. Цялото това встъпление идва, за да подскаже какво уиски предстои да ви опиша. Става ясно, че произлиза от Гленкадам и че по мое мнение бихме могли да го причислим към категорията на по-спокойните малцове. Дестилатът е 18-годишният Гленкадам, за който ще стане дума след малко, но преди това ще споделя няколко реда с история.
Едноименната дестилерия е основана през 1825г. в района Хайлендс /Висините/ в Шотландия, в близост до река Еск, като за неин основател се счита Джордж Купър. В периода 1827г. – 1837г. собственик бил Дейвид Скот. В следващия близо век дестилерията
сменяла често господарите си, за да се стигне до военния период в Европа, когато преустановила дейността си като уиски производител, но пък приютила военен контингент.През 1954г. била закупена от канадската компания „Хирам Уокър“ за по-малко от 85 хил. £, а две години по-късно от „George Ballantine & Son Ltd“, която била придобита от „Allied Domecq“ по-късно. През този период уиски от Гленкадам се използвало за блендовете на Балантайнс. „Allied Domecq“ я затворили през 2000г. /до тази година малцово уиски на Гленкадам било насочвано към достъпния и на нашия пазар бленд, купаж, Stewarts Cream of the barley/, но през 2003г. била закупена от английската компания „Angus Dundee“, притежаваща и дестилерията на Tomintoul.Новите собственици положили значими усилия за налагането на марката, като пуснали и някои по-интересни дестилати, като 12-годишния с финиш в бъчви от порто, аналогичен на този, който предлага Томинтауъл. Освен това, уиски от Гленкадам се среща и като малки дози в бленд уискитата /смесените уискита между малц и зърнено уиски/ на Ангъс Дънди. Уискито може да откриете и като част от линията на независими бутилировачи. Новите собственици увеличили производствения капацитет до около 1,5 млн. литра, а в складовете на дестилерията се съхраняват около 20 000 бъчви с уиски.
Подготвяйки статията, посетих сайта на Гленкадам, както и този на „Ангъс Дънди“. Искаше ми се да ви дам категорична информация за вида отлежаване на Glencadam 18 y.o., която да потвърди моите впечатления. За съжаление, такава не бе поместена и мога да ви предложа единствено моето усещане, че уискито старее в бърбън бъчви /предимно ползвани вече/, което пък позволява на алкохола да излезе на преден план и да не се доминира от предходното съдържимо. Със сигурност обаче знам, че уискито не е „боядисано“ и цветът му е естествен – пише го на етикета. Отново там е отразено и обстоятелството, че то не е студено филтрирано. Алкохолното съдържание на 18-годишния Гленкадам е 46%. Как ми се стори той?
Аромат – интензивен спомен за зелена растителност, свежест и дори прясно окосена трева. Слаба парфюмност, нотки малц, пикантност, ванилия, сладникав мотив, нюанс на жълти сливи, жълто грозде, билки, тоник, лимон, пудра захар, щрихи ванилов крем, натурални бисквити, странна асоциация с мириса на горчица, спомен за тютюн, печена круша с масло, сладко от праскови, крем брюле, нотки екзотични плодове, зелени круши, далечен спомен за бял шоколад и прилика с мириса на марината от маслини. С вода – зърно, круши и засилващ се свеж плодов мотив. Вкус – пикантност, джинджифил, пипер, зелени и жълти плодове, сладост, приятна дървесност, зърно. Отприщва слюноотделянето. С вода – още зърно, свежест, сладост, слабо нагарчащи ядки, цитрус и намек за цветя. Финал – среден, сгряващ, сладникав, но не прекомерно. Напомни ми на сухо бяло вино. Оставя и лека горчивина като от нагарчащи ядки. Тук са и нотките свежи жълти и зелени плодове, както и усещането за свежа растителност, напомняща ми на магданоз. С вода – зърно, тревистост, сухота, пикантност, щрихи киви и прилика с дъвка.
Оценка: 86-87/100 /последвайте линка за още подобни статии/. Цена: неизвестна.
В обобщение: свежо уиски с плодово-растителен облик и приятна пикантност.