Black Bottle 10 y.o. blended scotch whisky

 Знаете как структурирам статиите си – снимка, увод, чрез който представям ревюираното уиски, още снимки, фактология и накрая излагам отзивите си, към които давам информация за цената, на която съм закупил бутилката /ако не разполагам с цяло стъкло, давам диапазон, в който може или е могла да се намери/. Днес не променям коренно този си алгоритъм, но в уводната част ще вместя и малко странична информация, повод за която ми даде анонсът за появата на новия 18-годишен Спейбърн /Speyburn/, наличен за покупка в някои чужди сайтове. Не оставайте с погрешно впечатление – събира ни 10-годишният бленд на Black Bottle, бутилиран с добавен карамел е150а, след студена филтрация и на законовия минимум от 40%. Добре, но защо намесвам Спейбърн?

 По-запалените от нас феновете на уискито не приемаме радушно продажбата на продукт, щом той е презентиран с минимално алкохолно съдържание, след студеното му филтриране /онзи ужасен процес в бутилировъчния цех, където то се охлажда и прецежда през филтри, за да се отнемат мастните му съединения в опит да се постигне един незамътващ се и кристално чист финален продукт/ и след „боядисването“ му с карамел е150а – този агент, произвеждан в завод има тази единствена цел, за да равни всички партиди на дадена марка и да ни накара да вярваме, че тъмнината на алкохола в стъклото е резултат единствено от магията, случваща се в бъчвата.

 Тези ми оплаквания са особено силни и еднозначни, щом пред нас стои малцово уиски. Особено при такова с повече години на отлежаване и очаквано – с по-висока цена. Спрямо масовките сред смесените уискита, които не са регулярното ни „меню“, не сме толкова придирчиви. Ясно е защо – те са насочени към широката консуматорска аудитория, която не се вълнува чак толкова от състоянието на напитката – било, защото я купува много рядко и не е развила опознавателен уклон към нея, било защото уискито с тези характеристики ще падне жертва на смесването му с някакъв безалкохолен разредител.

 Затова и към представянето на Black Bottle 10 y.o. в тези „нагласени“ одежди не мога да имам чак толкова стриктни изисквания. Когато обаче става дума за зрял малц, придобиването на който ще ми струва повече, имам пълното основание да надигна вой. И тук е моментът, в който повдигам въпроса за Speyburn. Това е спиртоварна от Спейсайд, която в никакъв случай не беше една от най-емблематичните. Като нея има няколко в градчето Ротъс и региона, като неколкократно съм описвал нейно уиски. Освен с готините си спецификации и поносима цена, то бе родено в дестилерия, която все още разполага с т.нар. drum maltings – ползват се предимно като атракция за посетителите, тъй като мисия, че малцът се набавя от външен източник.

 Докато бе наличен в България, пропуснах 18-годишният пълнолетен малц и се наложи преди месеци да го търся отвън. Дойде на отлична стойност, при 46%, в натурален цвят и без студена филтрация. Дестилерията от своя страна се отвори и за турове и като че ли настоящето `и се усмихна… Поне докато не видях в немски сайт, че актуалният Speyburn 18 y.o., заменил версията, която закупих отвън, вече се предлага на 40% и съдейки по липсата на изричен текст на бутилката в противен смисъл – след студена филтрация и с добавен оцветител. За това ми беше споменал и приятел още преди месеци /Борко, наздраве!/, комуто бяха попаднали бутилки от новата генерация.

 Простете „френския“ ми, но това е абсурдно решение, което в задаващите се трудни времена за уиски бранша още повече ще спусне завесата над продуктите на Спейбърн /разнообразени явно и с младоци без посочена възраст, но с различни финиши – похват, познат ни и от битието на друг не добре управляван според мен малц от Спейсайд – Тамнавулин/. Със сигурност в тази им роля ще останат встрани от моето внимание, а съдейки по коментарите онлайн и от това на други ентусиасти. Тотален downgrade във времена, когато други вдигат качество, за да оцелеят и да пребъдат. Но всеки сам кове съдбата си и Speyburn са избрали своята.

 Затварям темата и поглеждам към Black Bottle 10 y.o. – смесено уиски със спецификации като на някои далеч по-скъпи малцове, което аз отличавам високо, но при две условия. Ще ги споделя след малко – ред е на кратка фактология за бранда.

 Трима търговци на чай /Чарлз, Гордън и Греъм/ в края на 19-ти век решили да захванат и бизнес по смесване и продажба на уиски, набавяйки го от дестилерии от региона на Абърдийн. 

 През 20-ти век животът наложил делото им да бъде придобито последователно от няколко по-познати ни търговски субекти, един от които бил предшественикът на компанията Едрингтън – Highland Distilleries Ltd. Тази фирма тогава притежавала и Бунахавън на остров Айла, което позволило именно нейното уиски да бъде основният малцов компонент. 

 В началото 21-век Бунахавън, Дийнстън, Лечик и Тобермори, както и Scottish Leader и Black Bottle били продадени на Burn Stewart Distillers, по-късно замени от Distell group, а те вече понастоящем са част от голямото семейство на Heineken. 

 През 2020г. тогавашните собственици от Дистел взеха решение да внедрят този по-зряла 10-годишен представител на марката Black Bottle, към който понастоящем може да откриете и разновидности с 46,3% алкохолно съдържание, при които се търси експериментален подход. 

 Десятката, както споменах в началото, е облечена в по-тривиални одежди /не визирам тъмния цвят на стъклото, който някога е бил и зелен/ – 40% алкохолно съдържание, наличие на добавен карамел е150а /посочен на кутията/ и на студена филтрация. По-интересното обаче се крие в шишето. Основата на напитката е малцът на Бунахавън, на който навярно се дължи и интензивната опушеност, която балансира сладките и плодови зърнени тонове. Уискито старее в дъбови бъчви от американски дъб, като според данните от официалния сайт някои от тях са били чисто нови и са дълбоко обгорени.

 И тук се завръщам към двете условия, рефлектирали върху щедрата ми оценка. Първото е свързано с начина на опитването на благинката – добавянето на вода за мен тук не помага и с нея уискито придоби воднист и някак анемичен облик. Бих го консумирал без нея и не ви препоръчвам да го разреждате. 

 Второто условие е изцяло ценово. В края на ноември в тукашен магазин уискито бе пуснато на доста добра промоция и се продаваше за ~35 лева /вчера видях, че е отново с намалена цена, но този път на ~41 лева/. При стойност от 35 лева покупката на този бленд за мен е вън от съмнение и гласувам за него с две ръце. При 60-70 лева, колкото е регулярната му продажна цена, имам своите резерви и вместо него бих ви посъветвал да добавите някое друго евро и да купите опушен малц с години. Талискър 10 не би бил много по-скъп. Но за 35 лева, колкото платих аз, уискито се представя чудесно – явната му опушеност умело прикри наличието на зърнено уиски в купажа.

 Аромат – явни следи от опушеност, сладост, малц, свежа мента, намек за мирис като морски бряг, лимон, ванилия, бинт, въглен, прах, пъпеш Галия, ябълки, капучино, тофи, доза парфюмност. Не особено богат профил. С вода – разводни се. Вкус – отчетлива сладост, малц, зрял жълт плод, жълти сливи и ябълки, опушеност, прах, свежест, мента, мед, зелено грозде. Вкусът преповтаря аромата. С вода – зърнен сладък профил, минералност. Финал – къс до среден, сладост, мента, сладък лимон, опушеност, минералност, сладка мандарина, жълта круша, натурална дъвка /восък/. Сухота. С вода – свеж зърнен профил.

 Оценка: 83/100. Цена: платих за него около 35 лева, но редовната му цена е около 60 лв.

 В обобщение: уиски с Айла нрав, което ни могло да заблуди, че не е бленд. Не особено богато, но доставя не лош опушен профил